Откъс: „Да дойдеш на света“ от Маргарет Мацантини

„Да дойдеш на света“ (Колибри) ни среща с чувствителната Джема, чиято съдба се оказва свързана със Сараево и безумието на войната там. Една ранна утрин звънва телефонът.

Стар приятел внася смут в подредения делник на семейството, възкресявайки загадъчните спомени на Джема. Тя потегля на път към Босна с необуздания си син Пиетро – разтърсващо пътуване, което следва да я помири с миналото й...

Авторката е позната на българските читатели – през 2006 г. „Колибри“ издаде друг неин световен бестселър – „Чуй ме“. Очаква се филмът, заснет по романа „Да дойдеш на света“, с Пенелопе Крус в главната роля.

Маргарет Мацантини е родена в Дъблин, но живее в Италия. От майка си наследява страстта към рисуването и усета към детайла. Баща й е италианец и това обяснява трескавата експресивност на нейните творби, превърнали я във фаворит както на широката публика, така и на критиката. Следва откъс от романа в превод на Иво Йонков.

Пътуване на надеждата... остатъчни думи, между многото в края на деня. Прочетох ги в аптеката върху стъклен съд до касата, с процеп да пуснеш пари и снимката на едно дете, залепена със скоч, някое от онези, дето пристигат отдалече, за да им направят операция, наистина пътуване на надеждата. Въртя се в леглото, въздишам звучно. Поглеждам тялото на Джулиано, тежко, неподвижно. Спи в любимата си поза, по гръб, гол до кръста. От време на време леко похъркване се разнася от устата му, все едно кротък звяр разпъжда мушици.
Надежда, мисля си за тази дума, придобиваща очертания в тъмнината. Лицето й е на малко объркана жена, от онези, влачещи поражението след себе си, но продължаващи да се бъхтят с достойнство. Може би моето, лице на поостаряло момиче, застинало във времето от преданост, от страх.
Излизам на терасата, виждам обичайното. Сградата отсреща, притворените жалузи. Табелата на бара не свети. Градът е затихнал, само останки от далечни шумове. Рим се е унесъл в сън. Спи неговият празник, грижите му. Спят предградията. И папата спи, червените му обувки са празни.
Телефонът звъни рано сутринта. Стряскам се от звука, препъвам се по коридора, може би викам, за да изглеждам будна.
– Кой е?
В слушалката има шум, като вятър, промъкващ се между клоните.
– Може ли да говоря с Джема?
Италианският е добър, но думите са прекалено отчетливи.
– Аз съм.
– Джема? Ти ли си, Джема?
– Да.
– Джема...
Повтаря името, а после се засмива. Разпознавам този дрезгав, накъсан смях... връхлита ме отведнъж.
– Гойко...
Прави пауза.
– Да, твоят Гойко.
Като застинала експлозия. Дълга празнина, изпълваща се с отломки.
– Моят Гойко... – заеквам.
– Да, точно той.
Неговият мирис, лицето му, нашите години.
– От месеци опитвам да те открия чрез посолството...
Мислех си за Гойко без повод преди няколко дни на улицата, минаваше едно момче и май приличаше на него.
Говорим малко: „Как си? Какво правиш? Живях няколко години в Париж и сега съм си отново вкъщи...“.
– Организират изложба, за да припомнят за обсадата... има фотографии и на Диего.
Студенината от пода пропълзява по краката, спира се на корема.
– Удава се възможност.
Пак се засмива, както се смееше, не съвсем жизнерадостно, а по-скоро да вдъхне бодрост на онази лека, неизменна тъга.
– Ела.
– Добре, ще си помисля.
– Не трябва да мислиш, трябва да дойдеш.
– Защо?
– Защото животът си отива и ние с него. Помниш ли?
То е ясно, че помня.
– И ни се кикоти като беззъба дърта курва, очакваща последния си клиент...
Стиховете на Гойко... животът като безкрайна балада. Спомням си как попипва носа си, мачка го като восък, докато ги казва, записва ги върху кибритени кутийки, по ръцете си. Гойко е жив, винаги е живял. Внезапно си задавам въпроса как съм могла да се откажа от него през всичкото това време. Защо в живота се случва да се откажем от добрите хора заради другите, които не ни интересуват, не правят нищо добро за нас, само се пречкат в краката ни, покваряват ни с техните лъжи, приучват ни да бъдем зайци?
– Добре, ще дойда.
Лепкавата кал на живота се вдига на прах и се понася около мен.
Гойко ликува, крещи от радост.
Имаше прах, когато напуснах Сараево, вдигаше се от ниското, разпръсквана от студения вятър, завихряше се по пътищата, заличаваше подир себе си. Покриваше минаретата, къщите, мъртвите по пазара, погребани под зеленчуците и кинкалерията, затрупани с дървените отломки на хвръкналите сергии.
Питам Гойко защо ми се обажда чак сега, защо чак сега се е затъжил за мен.
– От години тъгувам за теб.
Гласът му се задавя във въздишка. Чува се сякаш поривът на вятъра... или са километрите разстояние.
Внезапно се изплашвам, че връзката ще се разпадне и отново ще настъпи мълчанието, продължило години, сега това ми се струва непоносимо.
Бързо го питам за телефонния му номер. Мобилен, записвам го на къс хартия с прекъсващата химикалка. Би трябвало да взема друга, но се боя да оставя телефона. Шумът е все по-силен. Виждам телефонен кабел, който се скъсва и пада, искрейки... колко съм ги виждала из този изолиран град, увиснали в нищото. Сграбчвам миналото, натискайки върху листа, опасявам се да не го изгубя още веднъж.
– Ще ти се обадя, за да ти кажа кога кацам.
Влизам в стаята на Пиетро, ровя из химикалките му, повтарям върху белите следи от цифрите. Пиетро спи, дългите крака се подават извън чаршафа. Мисля онова, за което се сещам винаги, когато го виждам изтегнат: леглото му вече е много късо и трябва да бъде сменено. Вдигам китарата, захвърлена на пода до пантофите. Ще се ядоса, трябва да го придумам да дойде с мен.
Вземам душ и отивам в кухнята при Джулиано. Той е направил кафе.
– Кой се обади?
Не отговарям веднага, очите ми са като лакирани, не помръдват. Под душа усетих кожата си твърда, както едно време, когато се къпех набързо и излизах от къщи с мокра коса.
Казвам му за Гойко и че бих искала да замина.
– Така изведнъж?
Но не изглежда учуден.
– Каза ли на Пиетро?
– Спи.
– Може би трябва да го събудиш.
Нощес брадата му е набола, косите покриват в безпорядък лицето, олисялата част отгоре на главата се вижда повече. През деня е винаги спретнат, градско, казармено, архивно същество. Това безредие е само за мен и все още ми се струва най-хубавата ни страна, ароматна и тайнствена... онази от първите ни дни, когато правехме любов, а после сядахме голи и разрошени да се гледаме. Ние сме мъж и жена, преди шестнайсет години ми помогна на едно военно летище. Когато му припомням, че ми е спасил живота, клати глава, изчервява се, отрича и казва: „Не е вярно, ти и Пиетро спасихте моя“.
Лаком е. Възползва се от случая, от изумените ми очи, изяжда още едно парче кекс.
– А после се оплакваш от килата...
– Ти се жалваш, аз съм си добре и така.
Вярно е, той се приема и такъв, затова е толкова приветлив. Надига се, докосва леко едното ми рамо.
– Добре ще е да отидеш.
Прочел е колебание в погледа ми... внезапно в мен се надига страх. Прекалено стремглаво съм се втурнала назад, към онази пламенна младост. Може би само я оплаквам. Студено ми е на врата, трябва да се върна в банята и да си оправя косата със сешоара. Отново съм аз, едно победено момиче на крачка от старостта.
– Трябва да се организирам, да отида в редакцията, не... не знам.
– Знаеш, знаеш.
Щял да ми се обади от офиса, като влезе в нета, ще се опита да намери нискотарифни билети. Смее се: „Не вярвам да се е извила опашка за заминаване в Сараево“.
Отивам при Пиетро, отварям капаците на прозореца. С рязък жест покрива главата си с чаршафа. Стоя редом до мумия.
Тази година се издължи, прости се с детските си кости, за да се превърне в голяма поклащаща се чапла, още не контролира добре движенията си. Започна да гледа право в земята като златотърсач, да излиза от къщи, без да каже довиждане, да яде изправен пред хладилника. В училище го скъсаха на изпита, глупостта му е обезкуражаваща, не положи и най-малко усилие, последните месеци, вместо да залегне над уроците, се криеше зад своето предизвикващо смях безочие. Обръщам се раздразнено при звука от сепнатото му гласище, търсещо ме само за да претендира и да ме упреква. Къде изчезна онова жално детско гласче, съпровождало ме толкова години? Така добре го разбирах, изглеждаше настроено по моя глас.
Напоследък го съжалявам. Когато спи и лицето му е отпуснато, си представям, че сигурно и на него му липсва онова нежно тяло, разкъсано за няколко месеца от звяра на пубертета, навярно още го търси в съня си. Затова не иска да се събуди.
Навеждам се и издърпвам чаршафа от лицето му, докосвам косите му, станали четинести, избутва ме.
Сега скъсването на изпита му тежи. Сега, когато е лято и излиза с ракетата си за тенис и маратонките номер 43, и се връща ядосан на приятелите си, пухтейки, че не желае повече да ги види, защото следващата година няма да са вече заедно в клас, и според него предателите са те.
– Трябва да говорим.
Сяда в леглото отведнъж, гол до кръста.
– Гладен съм.
Затова му говоря в кухнята, докато маже „Нутела“ върху бисквитите. Приготвя си малки хапчици, които поглъща една подир друга.
Устата му е омазана, разхвърлял е трохи по масата, отворил е бисквитите зле, пакетът е разкъсан от горе до долу.
Мълча си, не мога да го наставлявам непрестанно. Присъствам безмълвно на пиршеството на сина си, после му казвам за пътуването.
Клати глава.
– И дума да не става, мамче, ще ходиш сама.
– Ще видиш, че Сараево е много красив град.
Засмива се, размахва ръце с дланите към мен, гледа ме със симпатичната си тарикатска физиономия.
– Ама какви ги говориш, мамо! Какъв е този патос, Югославия е отврат, всички го знаят.
Втвърдявам тона, напервам се.
– Вече не се казва Югославия.
Мята в пастта си още едно парче, от него потича шоколадов крем. Събира го с пръст, облизва го.
– Все тая.
– Не е същото.
Понижавам глас, почти го удрям на молба.
– Само седмица, Пиетро, аз и ти... ще се забавляваме.
Поглежда ме, сега погледът му е по-истински.
– И как ще се забавляваме? Какви ги говориш, мамче...
– Ще ходим на плажа, морето там е великолепно.
– Тогава да отидем в Сардиния.
Опитвам се да не рухна, а това идиотче ми говори за Сардиния. Става от масата, позабърсва се. Обръща се с гръб, виждам мъха по тила му.
– Наистина ли не те интересува къде е умрял баща ти?
Пуска чашата в мивката.
– О, я ме остави...
Умолявам го с несигурен, тихичък гласец. Неговият, от детските му години.
– Пиетро... Пиетро.
– Какво искаш?
Изправям се, неволно бутвам кутията с мляко.
– Как така какво искам? Става дума за баща ти!
Повдига рамене, гледа в земята.
– Тази история ми е омръзнала.
Тази история е неговата история, нашата история, но той не ще и да я чуе. Като малък беше по-любопитен, имаше повече кураж да задава въпроси. Гледаше този баща момче... снимката на Диего върху хладилника, поддържана от магнит, пожълтяла от кухненските изпарения. Притискаше се в мен, стоеше наблизо. С годините вече престана да пита. Светът му се сви до неговите нужди, до егоистичните постъпки. Не желае да си усложнява живота, да се напряга да мисли. За него бащата е Джулиано, той го водеше на училище и при педиатъра. Той го зашлеви на морето, когато скочи от високото, без отдолу да е достатъчно дълбоко.
Измивам си зъбите, нахлузвам сакото, връщам се в стаята му. Още по слипове, свири си на китарата, притворил очи, перцето проскърцва по струните.
Пътуване на надеждата. Отново си спомням тези думи, попаднали случайно пред очите ми. Мисля си за Пиетро. Надеждата принадлежи на децата. Ние, възрастните, вече сме се надявали и почти винаги сме били губещите.
– Приготви си ръчен багаж, нищо друго.
Не отговаря, само подсвирва.
Вече сме в колата, въздухът над Рим е още синкавосин. Пиетро е седнал отзад, сложил е очила „Рей Бан“, косите му лъщят от гел.
„Не може да обидиш майка си по този начин“, каза му снощи Джулиано. Пиетро се обади на приятеля си Давид, за да му съобщи, че няма да отиде на курса по ветроходство, трябва да замине с мен. Приятелчето сигурно го попита кога се връща. Пиетро свали телефончето от устата и ме попита кога се връщаме.
Погледнах Джулиано. „Скоро“, отговорих. „Скоро“, повтори Пиетро на приятеля си.
– Връщай се скоро – казва ми Джулиано, докато се целуваме на аерогарата. После прегръща Пиетро, слага ръка на врата му и го притегля към себе си. Пиетро се оставя, навежда глава, потърква я в тази на Джулиано. Стоят няколко секунди така.
– Опичай си акъла.
– Да, татко.
Поставям чантата си на лентата и преминаваме от другата страна. Вървим покрай блестящите реклами на „Ланком“ и очилата „Прада“, колелцата на малкото куфарче се плъзгат в дирята на стъпките ми. Спирам. Връщам се малко назад. Джулиано не си е отишъл, още е там. Гледа ъгъла, зад който сме изчезнали. Краката разкрачени, ръцете в джобовете, като шофьор на такси, очакващ клиент, анонимна фигура в човешката върволица, все едно изгубил самоличността си след нашето тръгване. Лицето му е променено, безлично, мускулите сякаш са се предали. За миг преценявам с каква самота го натоварвам. Вижда ме, живва отведнъж, маха с ръце, накланя се в устрем напред, смее се. Прави ми знак да побързам. Целува ме много пъти отдалече, мърдайки устни в празното.
На борда сме. Китарата на Пиетро заема цяло отделение за ръчен багаж над главите ни. Стюардесата си трае, икономичната класа е почти празна. В бизнес класата обаче няма свободно място. Бизнесмени с маркови вратовръзки, различни от невзрачните, синтетични от едно време. Новите богаташи на Източна Европа, затлъстели на гърба на своите народи. Четат финансовите вестници, сервират им топла храна и пият шампанско.
Идват нашите пластмасови таблички, студени, стегнати. Две резенчета варено-пушена шунка, стерилизирана салата, сладкиш в целофан. Пиетро унищожава, подавам и моята табличка. Вика стюардесата, пита за още хляб на не лош английски. Наистина съм учудена. Усмихва й се. Тази сутрин е прекрасен, очите му блестят като две малки моренца.
Летим над Адриатика. Дъвче и гледа синевата отдолу, аз пък наблюдавам него, очертанията на профила му се разтварят в светлината, проникваща през илюминатора.
Стюардесата се връща с хляба, Пиетро благодари, плътният му глас изглежда по-скоро красив. Майките на неговите приятели ми казват, че е много възпитан, правят ми комплименти. Голям лицемер е този синковец, само с мен се държи зле.
Отхапва от сладкиша, маслено правоъгълниче, покрито с глазура. Не му харесва, предлага ми го.
– Искаш ли?
Струва му се естествено аз да дояждам неговите остатъци.
– Не, благодаря.
Държи това омаслено нещо, разтапящо се в ръката му.
– Не го искам.
– Тогава го остави.
Взема празните таблички от храната, изядена от него, и ги слага пред мен. Вдига своята масичка, опъва колене напред. Слага си слушалките и потъва в седалката. Хвърля ми едно око.
– Изглеждаш ми вдетинена.
Вярно, малко съм изкукала. Докато се качвахме, редувах моменти на прояснение и динамизъм, присъщи на опитна пътешественичка, с мигове на пълна апатия. Струваше ми се, че съм изгубила бордните карти, че няма да открия изхода. Пиетро обаче гледаше наоколо с острия поглед на рис, изучаващ света. Въобще не му пукаше, че може да съм забутала някъде бордните карти. Остави ме да се потя сама и да ровя в чантата.
„Ами да се връщаме вкъщи“, каза малко преди да открия онези две парчета хартия и да отговоря: „Върви“.
При проверките се правеше на кретен, досадно му беше, че един от служителите пъхна пръсти в китарата. Обясних му, че си върши работата. За стотен път чух: „Пълно е с досадници“. После, докато крачехме към подвижния ръкав, каза, че това са простотии и че е повече от лесно да минеш през контролите, въоръжен до зъби. Като читател на комикси ме съсипа с догадките си за всички възможни скривалища на ножове и вилици, задигнати от закусвалните на самообслужване. Попитах го взел ли си е книга за четене. Отговори, че от момента, в който са го скъсали, е зарязал книгите за ваканцията. „Почивам си“, каза.
Качвайки се вътре, установи, че самолетът е стар, компаниите от Източна Европа купуват изхвърлените машини на другите превозвачи. Самолети, които падат. „Ще свършим в Ютюб“, предвиди. Помислих си: „Защо ли го взех? Ще ме подлуди“.