page contents Книжен ъгъл: Писателят и самоубийството
Предоставено от Blogger.

Писателят и самоубийството

31.5.13

Григорий Чхартишвили/ Борис Акунин
Григорий Чхартишвили*

Заглавието на тази книга може да ви заблуди. На първо място стои „писателят“, а „самоубийството“ е на второ, но в действителност авторът се интересува преди всичко именно от самоубийството, „необяснимия феномен в света на нравственото“ (Карамзин), а по каква причина този феномен се разглежда през призмата на писателските съдби, ще бъде обяснено малко по-долу.


Има две причини за написването на тази книга – субективна и обективна, или, ако повече ви харесва: лична и обществена.
Вътрешната причина, която направи работния процес по написването полезен за автора, е отколешната и с годините все по-настойчива необходимост да разнищя въпроса, който са си задавали мнозина.

Допустимо ли е самоубийството, не нарушава ли то правилата на „честната игра“, в която участва всеки жив човек?

Всеки си има свой отговор, иначе не може и да бъде – тук се сблъскват две аргументации, принадлежащи на различни системи: нравствена и рационална. Проблемът се усложнява още повече от факта, че светогледът на автора, като на повечето му съотечественици от това поколение, представлява напълно езически миш-маш от материалистическо възпитание, умозрителна почит към християнството, философски теории и лични предположения. Да се събере в едно цялата информация по дадената тема, да се претеглят доводите „за“ и „ против“ – такава е субективната мотивация за това изследване.

А външната причина, която, бих искал да се надявам, ще направи книгата полезна за читателя, е такава: темата за самоубийството, една от най-важните за човека (както е известно, Албер Камю я е смятал за най-важната), и особено актуална за Русия, е осветлена на руски език изключително пестеливо. Може да се каже, че изобщо не е осветлена. В каталога на световната суицидна литература има повече от 500 заглавия, но няма нито една руска книга, която да се опитва да обедини и обобщи различните аспекти на явлението, в което със сигурност се съдържа главното, отличаващо човека от животното – човекът знае, че е смъртен, и именно това знание му дава възможност да избира между to be и not to be.

Липсата на руска литература за самоубийството е разбираема. Истинският, т.е. предизвикан от обществото интерес към проблема за суицида, възниква чак в края на миналия век (XIX век), когато в урбанизирана Европа самоубийството започва да се превръща в сериозен социален проблем. Именно тогава се появява класическото изследване на Е. Дюркем „Самоубийството“(1897), след което, в първите десетилетия на ХХ век, се проточва петхилядният шлейф на последвалите го суицидологични студии.

В предреволюционна Русия до темата за самоубийството (по-точно, само нейния религиозно-нравствен разрез), успява да се докосне единствено художествената литература. След 1917 година, в течение на 70 години в нашата страна се отричаше съществуването на такъв проблем, а посттоталитарният период, очевидно, все още е твърде кратък, за да може да се появи фундаментално изследване на толкова сложен въпрос.

Оттук и нежеланието на автора да придава на книгата наукоподобност с помощта на бележки под линия, отправки, коментари и други атрибути на научното издание. Пред вас не е научен трактат, а есе, тоест, едно изключително лично съчинение, което по никакъв начин не се опитва да заеме мястото на първия руски всеобхватен труд по суицидология.

В библиографската справка са включени само онези работи, които, от моя гледна точка, биха могли да бъдат полезни или интересни за читателя, който желае да изучи по-задълбочено темата. Личните пристрастия на автора също така са се проявили в следното: В злоупотреба с неговите любими препинателни знаци – тирета, двоеточия и скоби.

В изобилието на всичко японско – поради факта, че авторът е японист, а също и поради това, че от гледна точка на суицидологията Япония е страна, представляваща абсолютно особен интерес.

В голямото количество цитати, което без съмнение се обяснява с някакъв страх от темата, изучаването на която е като разходка из минно поле. Изказванията на мъдрите ни предшественици по този или онзи неин аспект са подобни на флагчета, показващи, че оттук вече са минавали сапьори (впрочем, мините са си останали необезвредени). Признавам, че страхът е един от главните стимули за написването на тази книга. Но, както е казал Милорад Павич, „Ако вървиш в посоката, в която твоят страх расте, знай, че си на прав път.“

Но вече е време да обясня защо книгата се нарича не просто „Самоубийството“, а „Писателят и самоубийството“. Литераторите са взети като частен пример на homo sapiens, достатъчно компактен, лесен за идентифициране, и освен това – най-удобен за изучаване. Всъщност тази книга не е за писателя-самоубиец, а за човека-самоубиец.

Писателят се отличава от обикновения човек по това, че по силата на своята ексхибиционистична професия публично излага душата си на показ и ние знаем какво има вътре в него. Пишещият човек е свикнал да рови в себе си, неговият душевен мир е онова гориво, което зарежда перото му (стилото, автоматичната писалка, пишещата машина, компютъра). Той по-добре разбира мотивите за постъпките си, и със сигурност по-добре ги вербализира.

Ако литераторът е посегнал на себе си, обикновено не се налага да си блъскаш главата по каква причина е предприел тази стъпка: писателят е дал отговора предварително, или директно (с писмо, със записки в дневника си, с прощално стихотворение), или пък косвено – с творчеството си, дори със самия си живот. Да си спомним стихотворението на Олег Григориев, което стана народна класика на „черния хумор“:

Аз Петров попитах, елтехника:
„В примката от кабел що се тикаш?“
Нищичко Петров не отговори.
Само клати ботите отгоре.

В това е и цялата работа, че електричарят Петров няма да отговори на този въпрос, а писателят ще отговори, и дори понякога толкова апетитно, че току-виж някой читател посегнал към кабела.

Хората с творчески професии се отнасят към тъй наречената група с висок суициден риск. Това се обяснява с оголените им нерви, с особената им емоционална незащитеност, и още – с опасната кощунственост на избрания от тях занаят. Човешкото творчество в известен смисъл е акт на светотатство; нали от гледна точка на повечето религии Творецът е само един, а земните творци са просто узурпатори, които си присвояват прерогативите на Висшата Сила.

На първо място това се отнася именно до писателите, които създават собствен космос. Колкото по-талантлив е писателят, толкова по-правдоподобна и жизнеспособна е тази хартиена вселена. Но писателят не е бог, и товарът, който сам поема, понякога се оказва непосилен за него.

Всеки човек, който живее не само телесен, но и мисловен живот, рано или късно обмисля възможността за самоубийство. Но за твореца, и особено за литератора, тази идея е особено близка, тя винаги витае някъде наоколо. Нещо повече, за него тя е съблазнителна. Може би работата е в това, че истинският творец трудно се примирява с мисълта, че той е твар, тоест, сътворен е от някого; ако не си могъл да създадеш сам себе си, в крайна сметка можеш поне сам да се унищожиш.

За изкуството на самоунищожението литераторите са писали много и красиво. „И всичко, с гибел що грози, за смъртното сърце таи необясними наслаждения... Има особена съблазън на гибелта, упоение от гибелта като трагически прекрасна… Всеки мъж, който е държал бръснач в ръцете си, не би могъл да не помисли за това колко лесно би могъл да прекъсне сребърната нишка на живота… Мисълта за самоубийството е силно утешително средство: с нея благополучно се преживяват някои мрачни нощи…“ (Пушкин – Бердяев – Байрон – Ницше).

В един от първите съхранили се литературни паметници, написан на египетски папирус, е изложен спорът между един уморен от нещастия човек и неговата душа: следва ли да се вкопчваме в живота, или по-добре е да изберем смъртта. Темата за самоубийството е възникнала заедно с литературата. Сред първите жертви са майката на Едип – Йокаста, и удавилият се в нареченото на него море Егей. Родоначалникът на всички писатели – легендарният Омир, според едно от преданията се обесил, защото не успял да отгатне една гатанка.

Историята на това и на много други писателски самоубийства са изложени в третата част на книгата, която се нарича „Енциклопедия на литературицида“ (терминът literaturicide, т. е. – „самоубийство посредством литературата“, е измислен от Артюр Рембó).

Време е обаче да обясня как е построена тази книга. Главното ù архитектурно достойнство е в това, че съвсем не е задължително книгата да се чете последователно, от първата до последната страница. Всеки раздел и всяка глава представляват автономни есета, които могат да се четат (или да се пропускат) напълно произволно. На хората, които са добре осведомени по темата, авторът препоръчва въобще да прескочат първата част – „Човекът и самоубийството“ – там те няма да намерят нищо ново за себе си. Тази част е посветена на историята на суицида и натрупания суицидологичен опит. Тя е включена в книгата по принуда, като резултат от вече споменатото отсъствие на отечествена литература по темата.

Отделен пласт образуват приложенията, завършващи всеки от разделите на първата, теоретичната част. Приложението - това е вмъкната новела, която изпълнява ролята на илюстрация към дадения аспект на суицидологията; това е някакъв отделен детайл, който изглежда на автора особено важен или интересен, погледнат в едър план.

Основната част на книгата е втората, в която е предприет опит да се класифицират самоубийствата според мотивите им. Почти всички от оповестените от Световната здравна организация причини за доброволна смърт се срещат и при литераторите, които, като надарени с таланта да обличат мислите и чувствата си с думи, са идеални свидетели и на защитниците, и на обвинителите на суицида. Така са наречени и главите във втората част: „Младост“, „Старост“, „Болест“, „Политика“, „Любов“ и тъй нататък. Повечето от описваните в книгата случаи са взети от живота на писатели-самоубийци.

Третата част на книгата, „Енциклопедия на литературицида“, съдържа биографични сведения за 350 литератори-самоубийци от различни страни и епохи. Според тайния авторски замисъл „Енциклопедията“ трябва да допринесе за това читателят да не изхвърли книгата, след като я прочете, а да я сложи на рафта като полезно справочно издание.

И накрая за тези, до които е адресирано това съчинение.
Самоубийството е много по-разпространено и обикновено произшествие, отколкото мнозина от нас си представят. Сигурно всеки от читателите има роднина, приятел или поне познат, който е напуснал живота доброволно. Всекидневно около 1200 обитатели на Земята убиват себе си, и още седем хиляди и петстотин се опитват да го направят. В статистиката на смъртността в развитите страни суицидът изпреварва убийството и с малко отстъпва пред пътно-транспортните произшествия. Съвременна Русия е в челната редица на страните с висока суицидна смъртност. В течение на година и половина, докато се пишеше тази книга, почти сто хиляди мои съотечественици избраха втората част на дилемата, която в зависимост от превода може да се формулира по различен начин:

Да бъдеш или да не бъдеш? (Б. Пастернак)
Да живееш или да не живееш? (А. Соколовски)
Живот или смърт? (А. Месковски)

Едно от последните социопсихологически изследвания разделя цялото човечество на пет суицидни категории:

- хора, които никога не се замислят за самоубийство;
- хора, които понякога мислят за самоубийство;
- хора, които заплашват да извършат самоубийство;
- хора, които се опитват да извършат самоубийство;
- хора, които извършват самоубийство.

Аз не се надявам да заинтересувам с книгата си онези щастливци, които принадлежат към първата категория. Тя е посветена на останалите четири пети от човечеството.

* Предговор към книгата "Писателят и самоубийството" (Еднорог), написана от Григорий Чхартишвили, японист, литературовед и преводач, преди да се превърне в Борис Акунин, най-известния съвременен руски писател.