„Ръката на съдбата“ - Ванина и Евгения пишат фентъзи

„Хермес“ изпрати две единайсетокласнички по стъпките на Кристофър Паолини

Ванина Божилова и Евгения Танева са родени през1996 г. в Пловдив. Двете са в единадесети клас на Образцовата математическа гимназия „Акад. К. Попов“. Ванина иска да следва медицина. Членува в „Интеракт клуб“ -  Пловдив. Oбича да чете, рисува, да слуша музика и да свири на пиано. Ванина обожава да пътува и да опознава други народи и култури.
Евгения мечтае да се занимава с изкуство. Играе в училищния отбор по баскетбол. В свободното си време ходи на курсове по математика, мениджмънт и изучава китайски. Истинската й страст обаче е театърът.

Ванина и Евгения са съученички и приятелки. Сплотява ги любовта към фентъзито и писането. Вдъхновение за „Ръката на съдбата“ черпят от филма „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“. В момента работят по втората книга от дилогията „Господарката на Седемте камъка“ – „Краят е вечен“.

За книгата

Според древна легенда светът е творение на двама братя - Мороз и Луминус, в прослава на сестра им.

Омраза завладявала душите им и сковавала в лед сърцата им. Единствено по-малката им сестра Джорджиана била способна да укроти гнева им. Тя обаче не могла да понесе противоборството на братята и се отпуснала в прегръдките на смъртта. Тогава настъпил Мрак.

Седем дни и нощи преминали в безмилостна битка, докато накрая любовта победила омразата. Мороз и Луминус разделили скъпоценната гривна на Джорджиана на седем камъка. Всеки от тях имал силата да удържи злото, а всички заедно – да го унищожат завинаги. Скрили ги далеч от човешкия поглед. Свитъка със Забраненото заклинание - ключът на Злото към света - положили в гробницата на сестра си.

На пръв поглед седемнадесетгодишната Алекс е едно съвсем обикновено момиче, което няма търпение да настъпи краят на учебния ден. Животът й се преобръща безвъзвратно, когато научава за съществуването на тайната организация Ордена на Светлината. Членовете й вярват, че именно Алекс е преродената Джорджиана, призвана да спаси света. Единствено тя може да открие и обедини седемте камъка, за да се възцарят завинаги добрината и равенството сред хората.

Алекс е изправена пред сложна дилема: дали да забрави всичко научено и да продължи живота си постарому? Или да приеме необикновената си дарба като благословия? Ще успее ли момичето въпреки силите на Злото да спаси света? Или ще спомогне за унищожаването му? Следва откъс от книгата „Ръката на съдбата“.

Кървави сълзи

Лицето на мъжа бе обезобразено. Множество белези го покриваха. В първия момент тя си помисли, че бяха просто следи от битки, но постепенно осъзна, че по-скоро образуваха някакъв символ. Той говореше, смееше се. В кървавочервените му очи гореше особен блясък. Когато се взря в нея, тя усети тежестта на погледа му. Реши, че думите бяха отправени към нея. Не можеше да ги разбере. Те долитаха като шепот от друго измерение.

Мъжът извади от вътрешния джоб на тъмносиньото си кожено манто предмет, подобен на малко кристално кълбо. То беше червено с цвят, досущ като този на очите му. Постави го на сламения под пред нея. То засия и тя изпита силна болка. Помещението в миг се изпълни със струящата на талази светлина от кълбото. Осъзна, че между нея и сферата в краката й се бе образувала връзка, подобна на сноп от лунни лъчи. Мъжът отново се смееше, но вече ехидно. Изглежда, страданието му доставяше удоволствие, забавляваше го.

Постепенно тя видя цялото помещение. Вече не бе в центъра му, а до стената. То представляваше кръгла колиба, подът на която бе отъпкана пръст, покрита с оскъдно количество слама. Единственият уред, свидетелстващ за наличието на модерна цивилизация, беше старо, разглобено и захвърлено радио. Когато се вгледа в мрака, установи, че подът беше осеян с изпочупени керамични съдове, дървената маса със столовете бяха преобърнати в пълен безпорядък. Центърът беше осветен от една лоена свещ.

Болката, която бе изпитвала само до преди момент, изчезна така внезапно, както се и беше появила. Тя всъщност не беше нейна, а на мъжа, завързан за кола в средата на колибата. Той продължаваше да потрепва от спазмите, които разкъсваха тялото му. Вгледа се в лицето му - непознато и въпреки това странно близко.

Очите на мъчителя му се разшириха. Той не сваляше поглед от жертвата си. Тя издаде един болезнен стон и се отпусна. Мъжът беше издъхнал. Болката се върна: по-силна, по-настойчива. Почувства се така, сякаш част от нея вече я нямаше, сякаш беше наранена, сама и беззащитна.

Докато чувствата й се блъскаха в безпорядък, във въздуха се разнесе миризмата на дим. Колибата беше обхваната от пламъци. Тя излезе в нощта. Беше горещо, звезди обсипваха небосклона, но не можеше да види луната. Въпреки жегата до нея достигна лекият полъх на вятъра. Писъците на жените от селото привлякоха вниманието й към пожара, който бързо се разрастваше. Тогава забеляза и мъртви. По тях нямаше кръв или други следи от насилие. Те просто лежаха, като че ли бяха заспали вечен сън.

Мъжът с черното манто излезе през простичко покрития с парче плат вход на колибата. Застана до нея и се огледа.

- Всичко свърши. А какво става тук?- обърна се към младежа, който стоеше вляво от него. Тя вече го беше забелязала, облечен в същото тъмносиньо манто, но не можеше да види лицето му, скрито в полумрака.

- Пожарът започна изневиделица. Никой не разбра как. - В гласа му се долавяше нотка на страх, но като цяло той си оставаше все така студен.

- Това няма никакво значение вече. Той е вътре и е мъртъв.

Тя не долови останалите му думи. Бяха се превърнали във вече познатия мистериозен шепот. Усети как губи почва под краката си и започна да се издига нагоре. Летеше във въздуха подобно на птица, на ястреб. Погледна селото отвисоко: то не беше голямо. Цялото бе съставено от колиби. В източния му край можеше да различи кладенеца, от който сега малкото останали живи хора точеха вода, в опит да потушат пожара. Но той беше обхванал твърде голяма част от поселището. Тогава тя установи, че не всички къщи горяха, огънят просто подминаваше някои. След минута пламъците се превърнаха в четири двойки от цифри: 50 05 14 26. Те се запечатаха в съзнанието й. Тогава пожарът я обгърна.

Тя се събуди, цялата плувнала в пот. Дишането й бе ускорено. Усещаше, че сълзи се стичаха по страните й. Посегна да ги избърше. Ръцете й се обагриха в червено. Отново тези кървави сълзи. Бе плакала така само веднъж в живота си. Преди дванадесет години.

Случилото се през онзи ден остави трайна следа у нея.

Детската градина. Беше късна есен. Листата на дърветата бяха почти окапали, превръщайки двора в златно море, прорязано на места от червени проблясъци. Децата си играеха - скачаха на въже, ритаха или си подаваха топка, въртяха обръч, люлееха се. Тя беше седнала на любимата си пейка. Рядко играеше с останалите. Те не я възприемаха така, както тя не ги разбираше. Всичко това й се струваше толкова безсмислено. Вниманието й привлече едно момче, което до сега беше събирало голяма купчинка листа, а след това легна в нея и замаха с ръце и крака. Тази игра й се стори странна, ала я заинтригува. Тя се приближи съвсем безшумно до него и се спря на няколко крачки. То беше затворило очи и не я виждаше. Изглеждаше щастливо.

- Какво правиш?- В гласа й се долавяше онова чисто детско любопитство.

Първоначално то се стресна, а миг подир това се смути. Момчето се изправи и сведе глава. Избягваше погледа й.

- Ангели!- Отговорът му се беше отронил толкова тихо, че тя почти не го чу.

- Но нима не знаеш, че ангели не съществуват.

- Може би си права, но те дават надежда на хората.

- Те са измислица, лъжа!

- Ала са много красиви – то вече шептеше. Детето все още не я беше погледнало.

Изведнъж я обзе гняв, какъвто не познаваше. Как бе възможно то да вярва в ангели?

- Глупчо! - В гласа й трептеше презрение. Тя пристъпи крачка напред и го бутна в тревата.

Момчето се строполи в купчинката листа, които се разхвърчаха. Бялата му ризка ненадейно се изпълни с кръв. То я разтвори и върху гърдите му там, където тя го беше докоснала, се открои една четвъртина от луна. Именно оттам се стичаше кръвта, която бързо напояваше ризата. Детето я погледна. В очите му се четеше болка. Тя се помъчи да каже нещо, да намери обяснение, но такова нямаше.

- Извинявай! - Това бе всичко, което се отрони от устата й. Тя го погледна още веднъж, обърна се и се затича. Избяга.

Дълго време се чудеше откъде й бе толкова позната тази луна. Накрая се сети. От гривната й. Тя притежаваше една златна гривна, която носеше, откакто се помнеше. Не можеше да я свали. На нея имаше седем празнини, а закопчалката й представляваше слънце и под него една четвърт от луна.

- Алекс, закуската е готова. - Гласът на доведения й брат Марк я изтръгна от мислите й.

Тя никога не видя момчето отново, не се върна в онзи двор, в онази детска градина, в онзи град.