page contents Книжен ъгъл: Как изгонихме 33 руски генерали
Предоставено от Blogger.

Как изгонихме 33 руски генерали

8.4.14

Валентин Бояджиев*

Ехото на революцията в Русия през 1917 година се усетило още същата есен и в България. Когато победената Доброволческа армия на генералите Деникин и Врангел бягала от болшевиките, части от нея навлезли и на територията на България. Заедно с тях в българските пристанища – главно във Варна и Бургас, пристигнали и цивилни руски емигранти със семействата си.
В България белогвардейците били обединени в два корпуса – Първи армейски под командването на генерал Кутепов и Донско-кубански под ръководството на генерал Абрамов. Двата щаба били дислоцирани във Велико Търново и Стара Загора. Руснаците се настанили в освободените според Ньойския договор наши казарми. Правителството на БЗНС под натиска на Съглашението допуска в съвсем кратък срок в страната ни да влязат редовни руски части с оръжието си. Само за няколко месеца броят на белогвардейците по територията на България наброява повече от 90 000 човека. Руските контрареволюционни полкове почти три пъти надвишават броя на редовната българска армия, която е съкратена по силата на Ньойския договор. Бялата гвардия се ползва у нас с екстериториалност, в казармите й не важат българските закони.

Разполагането на толкова много чужда войска на българска територия започва да тревожи земеделското правителство. От страна на новата съветска държава идват няколко директни ноти към кабинета на Александър Стамболийски. Съветският комисар по външните работи Чичерин, който познава лично Стамболийски от мирната конференция в Генуа, му изпраща писмо, че не е желателно в България да останат белогвардейски части. Обстановката в страната става тревожна и заради няколкото криминални инцидента, с участието на руски войници и офицери. В българския парламент против белогвардейците говорят най-много комунистическите депутати и това е съвсем естествено. От Кремъл не искат от българска територия на изток да тръгват контрареволюционните легиони и Стамболийски ще-неще, трябва да се съобразява с това.
Правителството, макар че е притиснато здраво от Франция и Англия, решава да не сътрудничи много активно на врангелистите. Българите отказват да предадат 15 самолета и няколко десетки оръдия на белогвардейското командване. Военният министър съобщава, че „самолетите и оръдията са нужни на България за потушаване на стачки и размирици“. Това е доста неправдоподобен мотив, защото никой по света през тези години не използва самолети срещу стачки.
Междувременно в няколко български вестника се отпечатва сензационно писмо на барон Врангел до шефа на белогвардейското разузнаване полковник Самохвалов. В него се говори за план за завземането на властта в София – описани са всички важни обекти – гарата, електроцентралата и др. На 9 април 1922 г. Врангел (от своя щаб в Сърбия) дава заповед на полковете си за действие. Информация за готвения в българската столица преврат от белогвардейците изтича и в съветския вестник „Правда“. Заговорът е в ход и двете партийни разузнавания – на БКП и на БЗНС, всеки ден дават тревожна информация на правителството. Първоначално премиерът Александър Стамболийски е спокоен, но съвсем скоро разбира, че работата с врангелистите става дебела.
В ръцете на свързания с комунистите капитан Димитър Тодоров от Шумен попада писмо от барон Врангел до подполковник Никола Рачев. Белогвардейският главнокомандващ пише, че трябва да се извърши държавен преврат с руските части, като се свали правителството на Стамболийски и се разгромят комунистите. Замисля се мобилизация на руските офицери и войници в основните гарнизони. По команда от генерал Врангел на територията на България трябвало да навлязат и още руски части от Сърбия и Турция. Официозът „Земеделско знаме“ нашироко отпечатва изобличителни разкрития и документи. Само за ден-два съдържанието на писмото стига до министрите Цанко Церковски и д-р Райко Даскалов. С тревожните новини бил запознат и премиерът Стамболийски, който бил на воайаж в чужбина. Правителството решава да действа незабавно.
На 9 септември 1922 г. са арестувани генералите Кутепов и Витковски от гарнизона в Търново. Полицията прави обиски в казармите и жилищата на висшите руски офицери – намерени са военно-стратегически планове за подготвяния преврат. Веднага са запечатани и складовете с муниции и оръжие на руснаците. Само за няколко дни от България са изгонени 33 руски генерала и 57 висши офицери. Повечето от тях заминават за Белград, където е барон Врангел. Почти във всички български градове земеделското правителство изгонва от казармите руските войски. На много места белогвардейците са и обезоръжени. Превратът не успява – след около 2-3 седмици значителна част от врангелистите напускат страната. А много години след това в Париж барон Врангел пише в спомените си: „1922 година беше тежка за Бялото движение – тогава то бе лишено от почти всички свои любими началници...“

*Из "Завоите на българската история-2" (Сиела) Сборникът от исторически очерци представя почти неизвестни събития от миналото на България, някои от които от десетилетия са извън фокуса на изследователите и досега не са намерили своята добронамерена интерпретация и оценка.
И в трите тематични цикъла на книгата – „И властниците са хора”, „Писатели, артисти, музиканти, художници, журналисти” и „Завоите на историята”, се разкриват интересни и пълнокръвни образи на забележителни българи, в голяма степен определили пътеките на националната ни съдба. Обърнал гръб на сухия разказ, с ирония и на места с хумористичен поглед към фактите, авторът рисува многостранна картина на живота в стара Българияв.
Читателят ще научи как цар Фердинанд прекръства катедралния храм „Св. Александър Невски”, защото Русия влиза във война с нас и нейни кораби обстрелват Варна. В книгата става ясно, че народния трибун и земеделски водач Александър Стамболийски в момент на любовно заслепение построява мост заради една ... селска хубавица. Авторът описва интересните взаимоотношения между героя от Лайпциг Георги Димитров и водача на Бялото братство Петър Дънов.
Между героите на книгата се срещат и световни политически лидери, с техните неординерни постъпки, фобии и зависимости. Разказано е как Рибентроп се опитва да шпионира шефа на българския парламент с помощта на проститутка от агентурата на Третия райх. Между страниците се изправя президентът на Гърция Папандреу, който довежда на официална визита при Тодор Живков любовницата си Димитра Лиани. Малцина знаят, че Саддам Хюсеин е спал в резиденцията на днешните български държавни глави, а Пентагонът се е готвил съвсем сериозно да отбива атаките на нашите партизани. Авторът се спира и на фамозната „българска връзка” в семейството на Раул Кастро, благодарение на която той се сдобива със ... син.
В калейдоскопа от образи особено витални са политическите мъже от времето на соца. Разказани са куриозни случки, близки до абсурда, с герои като Вълко Червенков, Милко Балев, Цола Драгойчева, Георги Трайков, Димитър Станишев, Гриша Филипов, Пенчо Кубадински и други представители на партийния Олимп. Около тях почти незримо са и профилите на международните злодеи Хитлер, Сталин, Берия.
Специално читателско внимание заслужава раздела за културните дейци. В него по силата на народната мълва Ботев „оживява” 100 години след смъртта си. Разказано е защо писателят Ангел Каралийчев посяга на живота си и след това десетилетия живее с куршум в тялото. Читателят ще се запознае и с драмата на лирика Влери Петров, който яде бой от постовия милиционер в Рилския манастир. Обяснимо вълнение предизвикват и редовете за самоубийството на поета Пеньо Пенев, осъден от българския съд два дни след смъртта си. Ще научим и за междуличностните колизии в българската естрада в борбата за званията „народен” и „заслужил” и защо Любомир Левчев получава диагнозата „шизофреник” от двама академици... 
Книгата Завоите на българската история-2 не отстъпва от добрите традиции на българската документалистика, като дава свой оригинален поглед върху случки, факти и герои, дали своя неотразим отпечатък върху съдбата ни като народ и държава

В родната история десетилетия наред се налагаше академичният, официалният поглед върху много от събитията и личностите. Читателят бе свикнал да вижда героите на миналото често сухи и безцветни като експонати от хербарий, без живата им емоционална тръпка, без тяхната многостранност и колорит.
Настоящата книга дава по-широк и оригинален поглед върху историята – като калейдоскоп от случки, често противоречиви, но винаги интересни в пъстротата си. Неочакваните завои в развитието на Третата българска държава, мистериозните „сюжетни линии” по които се е развивала общата ни национална съдба, се разкриват пред читателя като увлекателно четиво.
В повествованието излизат като на сцена образите на известни и съвсем забравени българи. Появата им в историческата канава на книгата се опира върху здравите темели на документалистиката. Ползвани са материали от най-големите национални архивни фондове на страната, както и материали от лични фамилни сбирки.    
В невероятните зигзаги на вчерашния ден винаги са се проектирали оригинални характери на обществените лидери, на националните ни водачи, на духовни преоткриватели на света.
Те понякога са правили лични компромиси, но рядко са отстъпвали от позицията си на законодатели на народната воля и обществен престиж. В книгата читателят ще ги види в многообразието на всекидневието, в техните многопластови физиономии и характери, които трудно се долавят в учебниците и историческите монографии.
Повдигната е и завесата на дълго скривани тайни в сянката на държавната и обществената история на България. Много от тях днес се измерват с аршина на гротеската и фарса, на политическата демагогия и трагикомедията, но безусловно всички със свой отпечатък върху цивилизационната съдба на страната ни.

Валентин Бояджиев е роден през 1950 г. в Ямбол. Завършил е журналистика в Софийския университет Св. Климент Охридски.
Повече от 45 години е работил като репортер, редактор, отговорен секретар, заместник-главен редактор и главен редактор в много български всекидневници, седмичници и списания – Вечерни новини, Народна младеж, Работническо дело, Труд, Уикенд, Галерия, Ретро и др.
От 1988 до 1991 г. е бил кореспондент на няколко български вестника в Москва (Русия). Публикувал е над 3000 статии, репортажи, очерци, коментари, пътеписи и интервюта в печата. По негови сценарии са реализирани 4 телевизионни документални филма.
Десетилетия наред е водил специализирни рубрики за историята на България в популярни седмичници с голям тираж. Има активен интерес към историческите документални изследвания за живота на видни държавници и политици от Третата българска държава.