Ококорената гледна точка

Етгар Керет

Предговор за българските читатели към „Изведнъж на вратата се чука“

Писателите обичат да оприличават книгите си на деца. Честно казано, така и не разбирах напълно това сравнение. Действително, в един разказ, както в едно дете, можеш да вложиш цялото си сърце и най-съкровените си желания, но от момента, в който излезе на бял свят, вече няма нужда да се грижиш за него или да се притесняваш. Вярно, не е изключено хората да не го харесат или да го презрат, а ти дори неведнъж лично да се засегнеш, но за разлика от детето, самият разказ никога не би се обидил, разплакал или пък тръгнал да си отмъщава. Без значение колко тежка и язвителна е обидата, той си остава непокътнат и ненакърнен между кориците на новата ти книга. С детето нещата са малко по-сложни.

Разказът никога няма да изскочи изневиделица на улицата или да се пробва да глътне батерия. Нито пък ще му хрумне да се сприятели в училище с лошите хлапета и да пропуши в задния двор. И най-важното: разказът, дори и да те изненада, никога няма да ти се озъби и винаги ще те слуша внимателно. Та затова като баща на над двеста разказа и на един осемгодишен син, държа да отбележа, че да си баща на дете е доста по-сложно.

Сборникът „Изведнъж на вратата се чука“ ми е най-близък до сърцето от всичките мои книги, защото е първият и засега единствен, който написах като баща. Бащинството е може би най-удивителното и най-трудното преживяване, през което съм минавал. То те изпълва всяка сутрин с надежди и терзания и добавя към бойното поле на съществуването още десетки дребни, но затова пък важни и разтърсващи победи и поражения. Родителската роля, ако наистина я уважаваш, те кара да преразгледаш и личността, и делата си от нова гледна точка – малко по-ниска и ококорена, – и да обясниш на себе си и на детето какъв е този непонятен свят, в който се движим, и защо си се хванал да вършиш в него всичките странни действия, които вършиш.

Повечето разкази в този сборник не се занимават пряко с родителството, но всички са писани от бащата на любопитно и обичано дете. Зад тях се крие опитът ми да обясня на сина си, а не по-малко и на себе си, защо е толкова трудно да си човек и защо, по дяволите, все пак си струва усилието. Етгар Керет, Тел Авив, 1 февруари 2014 г.

Етгар Керет отново е в България

Етгар Керет отново е в България, за да представи сборникa си „Изведнъж на вратата се чука“ (Жанет 45, превод Милена Варзоновцева). Благодарение на този и предишните си сборници „Тръби“ (1992), „Момичето на хладилника“ (1994) и „Асамтой“ (2002), Керет влезе в учебниците в своята родина и се сдоби с преводи в 37 страни на 34 езика – между тях японски, китайски, норвежки, грузински, дори корсикански и галисийски, – стана звезда в Щатите, Германия, Мексико, получи френски орден, а във Варшава в негова чест построиха най-тясната къща на света, мушната в пролуката между две стари кооперации.

„Изведнъж на вратата се чука“ се появи на иврит след близо осем години затишие и доби феноменален успех: 80,000 продадени бройки в осеммилионен Израел само за първата година (най-продаваната книга на 2012 г. в Израел). Година по-късно американското издание на книгата пожъна втора вълна от ентусиазирани реакции, а в аудиоверсията й текстовете четат актьорите Уилем Дефо и Стенли Тучи и писателите Миранда Джулай, Нейтън Ингландър, Джонатан Сафран Фоер, Никол Краус.

Програма на турнето

София

16 април 2014 (сряда), 19:00

Съюз на архитектите, Зала 1 (етаж 1)

ул. Кракра 11, София

Пловдив

17 април 2014 (четвъртък), 18:30

Радио Пловдив, Културен център

ул. Дондуков 2, Пловдив

Етгар Керет се завръща с 38 разказа на живот и смърт, които събира под заглавието „Изведнъж на вратата се чука“. В този сборник – най-близкия до сърцето на автора, както става ясно от предговора му за българското издание – историите далеч надминават видимия си брой, дължина и тема. Един мъж е захвърлен от двойка непознати обратно в детството си, втори доброволно прескача в света на своите лъжи, трети се представя за четвърти, пети и шести, за да участва възможно най-наситено в собствения си живот... Героите на Керет се превръщат в мислещи плодове, разговарят със златни рибки, пишат разкази в разказа, буквално излизат от кожата си, спорят лично с Бог. И всичко това – за да си обяснят поне мъничко „защо е толкова трудно да си човек и защо все пак си струва усилието“.

За автора

Етгар Керет (1967) е разказвач, преподавател по творческо писане, сътрудник на няколко периодични издания и – при удобна възможност – режисьор. Роден е в Рамат Ган в семейството на Ефраим и Орна, оцелели от Холокоста. По собствените си думи е „повече евреин, отколкото израелец“, но за нищо не би разменил живота си в Тел Авив. Публикува първата си книга, Тръби (1992), едва 25-годишен и тя определя бъдещото му поприще: това на един от най-обичаните автори на съвременна кратка проза. „Учил съм се от Кафка, Вонегът, Кортасар – казва Керет, – но най-много са ми повлияли моите родители поляци. Бих нарекъл писането си посттравматично: от семейството, от което произхождам, и от страната, в която живея, съм натрупал достатъчно лудост и мъка за преработване...“