page contents Книжен ъгъл: 6 юни 1944: Джеймс Бонд дебаркира в Нормандия в Деня Д
Предоставено от Blogger.

6 юни 1944: Джеймс Бонд дебаркира в Нормандия в Деня Д

6.6.14

Уилям Бойд*

Джеймс Бонд сънуваше. Странно, но веднага разбра къде и кога се случваше сънят - беше по време на войната, а той беше много млад и вървеше край пустия бряг на Нормандия, по черен път, обграден от гъсти трънаци.
В съня си Бонд зави зад ъгъла и видя в плитък ров отстрани на калния път сплетените тела на трима мъртви британски парашутисти, паднали едно върху друго... Оттатък канавката някакъв селянин крачеше зад своя впряг от два отрудени шайрски коня, зает да оре нивата си, сякаш нямаше никаква война, а мъртвите мъже и малкият патрул от командоси, които преминаваха неспокойни и нащрек покрай нивата му, нямаха нищо общо с неговия живот и труд…
Бонд се събуди и седна в леглото, стреснат и обезпокоен от съня и от изключителната му яркост и зловеща точност. Сърцето му туптеше, сякаш той все още вървеше по онзи кален път покрай мъртвите парашутисти. Замисли се за онзи момент: можеше да го определи точно - беше късната сутрин на 7 юни 1944 г., един ден след нахлуването във Франция - Денят Д плюс един.

Защо сънуваше войната?
Бонд рядко се впускаше в обитаваната от духове гора на паметта, изпълнена със спомените му от онова време.
Прокара пръсти през косата си, преглътна и усети остра болка в гърлото.
Дали не беше прекалил с алкохола снощи?
Пресегна се за чашата с вода на нощното шкафче и отпи няколко глътки. Отпусна се назад и продължи да си припомня събитията от 7 юни 1944 година.
Бонд се усмихна мрачно на себе си, измъкна се от леглото и влезе гол в банята.
Хотел „Дорчестър” разполагаше с най-мощните душове в Лондон и когато Бонд застана под струите като игли и почувства кожата си да реагира на почти болезнения натиск, той усети как травмиращите спомени от този ден през 1944 г. започват да отстъпват постепенно, отмити от водата. Завъртя крана на студено за последните двадесет секунди от своя душ и започна да обмисля закуската. Дали да я поръча в стаята или да слезе долу? Долу, помисли си, всичко ще бъде по-прясно.
Бонд се избръсна и облече тъмносин камгарен костюм с бледосиня риза и черна копринена плетена вратовръзка. Докато затягаше възела на гърлото си още подробности от неговия сън започнаха да се завръщат неканени. Беше на деветнайсет, лейтенант от Специалния отдел на Доброволците от резерва на Кралските военноморски сили, прикрепен като „наблюдател” към БРОДФОРС, подразделение от 30-и ударен отряд, елитни командоси, натоварени специално със задачата да залавят вражески тайни: документи, досиета и кодиращи устройства - всяка легитимна плячка, достъпна в резултат на битката.
Бонд всъщност търсеше новата разновидност на шифроващото устройство на Вермахта, надявайки се, че внезапният удар ще внесе изненада и ще предотврати унищожението му.
Различни малки единици от 30-и Ударен отряд бях стоварени на нормандските плажове в Деня Д и веднага след него. БРОДФОРС беше най-малката от тях, само от десет командоси с един офицер, майор Нивън Броди - и лейтенант Бонд. Слязоха на брега от десантната си лодка един час след зазоряване в сектор Джиг на плажа „Голд” и бяха закарани във вътрешността с армейски камион, към местното градче Сент Сабин, в близост до Замъка Малфлакон, щаб на СС в този регион на Нормандия.
Оставиха своя камион при авангарда на канадската пехота и продължиха напред пеш, по тесните пътеки през горичките на Нормандия сред безлюдието на провинцията.
Набегът им към вътрешността от плажа „Голд” беше толкова стремителен, че там фактически нямаше фронтова линия.
БРОДФОРС изпреварваше британските и канадските сили и се насочваше с най-високата възможна скорост към плячката, която може би ги чакаше в Замъка Малфлакон. Тогава видяха мъртвите парашутисти и самият майор Броди извика на Бонд да продължава да върви….
Беше мъглив и слънчев следобед и времето беше приятно меко и топло. Разходи се с удоволствие на запад по Кингс роуд към кафене „Пикасо” като размишляваше за някакъв късен обяд. По Кингс роуд имаше навалица, но Бонд установи, че умът му не можеше да се съсредоточи върху преминаващия парад - тълпата пазаруващи, позиращи, зяпачи, златна, безгрижна младеж, облечена сякаш отиваше на карнавал; някакъв случаен звук или гледка бяха задействали спомените от съня му от тази сутрин и той се пренесе отново в Северна Франция през 1944 г. и крачеше през вековната дъбова гора към самотния замък…
На Бонд замъкът Малфлакон му изглеждаше сякаш е станал жертва на ракетна атака от „Хоукър тайфун” в Деня Д.
Класическата каменна фасада беше осеяна с плитки кратери от попаденията на ракетите РП-3 на „Тайфуна”, а лявото крило на сградата беше опожарено, оголените му овъглени греди на покрива все още тлееха под слабото слънце.
Странно, но на овалната тревна площ, заобиколена от застланата с чакъл алея, лежеше мъртво шетландско пони.
Не се виждаха никакви превозни средства и всичко изглеждаше тихо и пусто.
Мъжете от БРОДФОРС приклекнаха сред дърветата в гористата околност на замъка и зачакаха докато майор Броди оглеждаше сградата с бинокъла си. Птиците пееха на висок глас, спомни си Бонд. Слабият полъх на бриза беше прохладен и свеж.
Тогава майор Броди предложи ефрейтор Дейв Тозър и г-н Бонд да обиколят към задната част на замъка и да видят дали там няма някакви признаци на дейност. Щеше да им даде десет минути преди останалите да щурмуват през предната врата, да овладеят сградата и да започнат претърсването.
Имаше същата мъгла, пронизвана от слабата слънчева светлина, припомни си Бонд, докато наближаваше кафене „Пикасо” – тъкмо тя го беше накарала да започне отново да мисли за това - същият ден като онзи 7 юни - мек, свеж, спокоен. Той и Дейв Тозър си проправиха път през храсталака и се втурнаха покрай празен яхър, преди да се озоват в обширна овощна градина, занемарена и обрасла, с около шейсет или седемдесет дървета – предимно ябълки, круши и дюли, но и някоя и друга череша, вече натежали от едри като кестени плодове.
- Вижте ги, г-н Бонд – каза Тозър с усмивка. - Да си наберем преди останалите да дойдат.
Бонд вдигна ръка за предупреждение - беше доловил мирис на пушек и му се стори, че чува гласове, идващи от другия край на овощната градина. Но Тозър вече беше пристъпил напред, за да посегне към лъскавите череши. Левият му крак хлътна в заешка дупка и глезенът му се изкълчи с изпращяване, ясно различим звук, като суха клонка, обхваната от пламък.
Тозър изсумтя от болка, но успя да не извика. Сега той също чу гласовете. Махна на Бонд да се приближи и му прошепна:
- Вземете моя „Стен”.
Бонд беше въоръжен: носеше револвер „Уебли” 38-и калибър в кобур на кръста и го подаде на Тозър с известно нежелание, взе автомата „Стен” на Тозър и запълзя предпазливо напред през овощната градина към звука на мъжките гласове…
Бонд седна на една маса на тротоара пред кафене „Пикасо”, все още възбуден и разсеян. Разгледа менюто, насили се да се съсредоточи и поръча на сервитьорката порция лазаня и чаша „Валполичела”. Успокой се, каза си той, всичко това се случи преди четвърт век - в някой друг живот. Но образите, които беше призовал, бяха толкова ярки, сякаш всичко беше станало миналата седмица. Тлъстите лъскави череши, сгърченото лице на Дейв Тозър, разнасящият се мирис на пушек и звукът на гласовете, разговарящи на немски - всичко го връхлиташе с такава яснота, сякаш се беше върнал във времето.

Пушекът, помисли си той и си го припомни, сякаш наистина беше в онази нормандска овощна градина и се придвижваше предпазливо от дърво на дърво. Когато достигна края на градината, видя наистина огнище, със струпани дебели папки и големи кутии с документи, което тлееше слабо, струйки дим се просмукваха сред купищата хартия, но нямаше и следа от обхващащи го пламъци.
Трима млади немски войници – на неговата възраст, юноши - изпразваха последните кутии с документи в огнището, като се смеха и се закачаха. Един от тях, съблякъл куртката си, по вълнен пуловер с маслинено зелени подложки, събираше и трупаше с вила с дълга дръжка овързаните листове на висока купчина.
Писари, стенографи, радиооператори, предположи Бонд, последните, които напускаха замъка, бяха инструктирани да изгорят всичко, без да подозират, че майор Броди и другите от БРОДФОРС скоро ще потропат на вратата.
Момчето захвърли вилата и започна да разлива туба бензин над купа документи и да плиска гориво в огнището. Остави на тревата тубата и започна да рови в джобовете си за кибрит.
Един от другите му подхвърли кутийка. Бонд излезе иззад дърветата с насочен автомат „Стен”.
- Weg vom Feuer - каза той, като им нареди да се отдалечат от огъня.
Те замръзнаха - напълно шокирани да видят британски войник, а след това да осъзнаят, че говори свободно немски.
Двама от служителите веднага се завъртяха и хукнаха в паника към близкия храсталак. Бонд ги остави. Момчето с пуловера продължи да драска клечки кибрит, като се опитваше да се прави на герой. Нещо не беше в ред с тях, не се палеха.
- Lass das – предупреди го Бонд и вдигна своя „Стен”. - Sonst schiess ich.
Момчето с пуловера успя да запали клечка кибрит, но веднага я изпусна на тревата. Започна да драска друга. Този луд ли е, помисли си Бонд?
- Не бъди глупак - каза той на немски.
Насочи нагоре автомата и стреля във въздуха. Нищо. Само празно прещракване на спусъка. Автоматът беше засякъл. Засичане - проклятието на автомата „Стен”. Натрупване на нагар в затвора или неизправност на подаващия механизъм на пълнителя. Инструкциите за действие в такъв случай бяха да се извади пълнителят, да се удари в коляното и да се постави отново. Бонд не мислеше, че ще го направи.
Момчето с пуловера погледна Бонд и май се усмихна.
С преувеличено внимание извади още една клечка и я драсна. Тя хвана и пламна.
- Сега ти си глупакът - каза момчето на английски. Пусна клечката в огнището и там заблестяха малки пламъци.
Бонд удари пълнителя на „Стена” и дръпна затвора. Започна да натиска спусъка отново и отново. Нищо. Щрак-щрак-щрак.
Момчето се наведе и вдигна вилата с дълга дръжка. Имаше три зъба, видя Бонд, извити, дълги цяла педя.
Бонд дръпна отново затвора. Насочи „Стена” към момчето.
- Forke weg - каза Бонд. - Sonst bring ich dich um.
Момчето бързо пристъпи към него и вирна вилата нагоре.
Острите, извити и блестящи зъбци внезапно се оказаха на пет сантиметра от гърдите и гърлото на Бонд. Бонд си представи как се впиват в тялото му без усилие, как пробиват материята на униформата му, а след това и кожата му и потъват дълбоко в него. Не можеше да се обърне и да побегне - щеше да бъде пронизан в гърба. Безполезният „Стен” все още беше в ръцете му и си помисли в препускащите лудо секунди, които му оставаха, че може да се хвърли настрани и да стовари автомата върху главата на момчето. Някъде в дъното на съзнанието му се надигна абсолютната решимост, че няма да умре тук, в тази овощна градина в Нормандия.
Момчето се усмихна ехидно и приближи зъбците на вилата, така че те вече докосваха сержа на куртката на Бонд, готови за фаталното натискане.
- Dummkopf Englander - каза той.
Първият изстрел на Тозър улучи момчето право в гърлото, а вторият попадна в гърдите и го запрати назад.
Бонд се озърна. Тозър се беше облегнал на едно ябълково дърво. Той свали револвера „Уебли” на Бонд, от чиято цев излизаше дим.
- Съжалявам, г-н Бонд - каза той. - Шибаният безполезен „Стен”, винаги става така.
Той закуцука напред, вдигнал револвера, за да държи на прицел падналия на земята немец.
- Мисля, че го свалих честно и почтено - каза Тозър с доволна усмивка.
Бонд осъзна, че трепери, сякаш изведнъж беше станало много студено. Пристъпи няколко крачки към момчето и погледна надолу към него. Вълненият му пуловер беше залян с кръв. Куршумът, който го беше улучил в гърлото, беше отворил голяма разкъсана рана. Едри розови мехури се образуваха, издуваха се тихо и се пукаха в нея, докато дробовете му се изпразваха. Бонд се свлече на колене. Остави „Стена” внимателно на земята и повърна.
Светофарът светна зелено. Бонд превключи скоростите на „Дженсъна” и потегли с рязко ускорение напред. Сега вече знаеше защо видението го преследваше толкова, изникнало от подсъзнанието му като заплашителен символ. Защо си го беше спомнил? Какво беше предизвикало това припомняне на всеки детайл и текстура? Рожденият му ден? Фактът, че осъзнаваше как ставаше все по-стар? Каквото и да беше то, незабравимото в този конкретен ден, осъзна той, 7 юни 1944 г., беше, че той беше изправен пред възможността животът му да приключи, там и тогава - това беше първият път, когато беше погледнал смъртта право в лицето. Но тогава нямаше как да знае, че такъв ще стане начинът му на живот оттам нататък.

Превод Гриша Атанасов

* Откъс от романа „Соло. Джеймс Бонд се завръща” на Уилям Бойд, подготвен от Милениум