„Бях националист, но не бях патриот“. Националсоциализмът и Хитлер

Джон Лукач

Б.р. - В „Кратка история на Двайсети век“ (Обсидиан) Джон Лукач, авторът на „Краят на ХХ век и краят на Модерната епоха” и „Демокрация и популизъм”, обсъжда стегнато и живо важните събития през изминалия век. Той проследява как в най-динамичния от всички досегашни векове демокрацията се разраства, но също и нейните най-лоши компоненти – национализмът и популизмът. Лукач представя своята интересна гледна точка за ролята на знаковите фигури на ХХ век – Чърчил, Рузвелт, Хитлер и Сталин, като коментира и стотици други личности и феномени от всички континенти. Особено ценни в тази провокативна и написана със замах книга са множеството детайли, на които видният американски учен обръща внимание. Следва откъс от книгата в превод на Кольо Коев.

Националсоциализмът, или както още можем да го наречем, националистическият социализъм, е един от най-големите политически феномени на ХХ в. Краят на Втората световна война, смъртта и изчезването на Адолф Хитлер отслабват влиянието му за известно време, но не го изличават.

За разлика от комунизма националистическият социализъм не е феномен в минало време. В някои страни, особено в Европа, повече или по-малко открито националистическите социалистически партии печелят около 20% на национални избори днес, близо седемдесет години след като Хитлер се самоубива. Но в тази кратка история на ХХ век аз трябва да се опитам да опиша възхода на националсоциализма в неговия зенит и неговата обвързаност с най-голямата (и най-демоничната) фигура в цялата история на цял един век.

Но преди това повечето от моите читатели трябва да се изправят пред един, както ми се струва, странен и необичаен проблем – а именно трудностите и объркаността (и произтичащите от тях недостатъци) на категоризирането на националистическия социализъм дори и днес. Повечето хора (включително коментатори) описват неговите партии и оратори като членове на крайната десница. Това не отговаря на истината. Освен всичко друго то означава, че социалистите националисти и националсоциализмът са били и са реакционни, което съвсем не е вярно. Те не са имали и нямат нищо общо със старото дясно; те нямат нищо общо с консерватизма. Всъщност техните най-решителни и най-принципни противници са били по-често хората отдясно, отколкото отляво.

Търсейки по-прецизна категория, много хора, дори и днес, използват прилагателното „фашистки“ за описание на националсоциализма – което е следваща грешка. Основната цел на Мусолини е да укрепи единството и силата на италианската държава. Хитлер (в редица случаи) казва, че държавата е Zwangsform, принудителна, ограничаваща рамка: от значение е не държавата, а нацията. Макар да има и други различия между двамата лидери, те стават съюзници, а Мусолини и фашизмът възприемат повече или по-малко отличителните черти на националсоциализма. (Това впрочем прави и Сталин.) „Дефинициите са трикове за педанти“, както се твърди, че е казал Самюъл Джонсън; но историята на думите и на техните най-разпространени употреби не са. Тук стигаме до четвъртото прилагателно, обичайно описващо националсоциализма, най-вече германския: „нацистки“ – което е много по-уместно от гореспоменатите определения. Тази дума ни позволява да посочим по какво се отличават около 1920–1921 г. социалистите интернационалисти и дори социалдемократите от германските националистически социалисти и от тяхната партия.

От самото зараждане на социалистическите партии и движения те са имали членове и привърженици, които са били противници на интернационализма. (Това е един от проблемите на старата категоризация; вземете например Лейбъристката партия във Великобритания, която е резервирана към интернационализма и избягва прилагателното „социалистическа“.) В края на 70-те години на XIX в. най-голямата социалистическа партия в Европа, германската, приема името „социалдемократи“, обозначавайки с това, че тя предпочита да си проправя пътя с демократични и парламентарни – а не революционни – средства. Не това обаче ни занимава сега. Почти от самото начало на социализма в Европа има хора, които се отвращават от материализма, от лозунгите за класова борба, от антихристиянската реторика и от интернационалистическите програми и елементи на социалистическите партии и повечето техни лидери (някои наричат социалистите „бандити без държава“). Скоро се появяват християнсоциалистически партии: „християнски“ националисти и популисти, които се противопоставят на безбожните социалисти „интернационалисти“ и социалдемократи. Тяхното влияние и броят на гласоподавателите им нарастват, най-вече в Австрия и в Германия. В някои държави те са антисемити, в други не са.

Съвсем определено и категорично Германската националсоциалистическа партия е антиеврейска. Тя се появява почти веднага след Първата световна война и е малка партия през двайсетте години, особено по време на относително мирния и демократичен период 1924– 1930 г. През 1928 г. Националсоциалистическата партия събира под 3% от гласовете на германските гласоподаватели. Към септември 1930 г. тези гласове достигат почти 19%, а по време на двата избора през 1932 г.

са близо два пъти повече. Депресията изиграва някаква роля, особено много високата безработица в Германия; но това винаги е било (и си остава) недостатъчно обяснение за подобен успех. Още повече че германската нацистка партия почти единствена измежду всички други няма реална икономическа програма. Тя привлича много германци, включително големи слоеве от работническата класа, с нещо друго. Тя е националистическа и популистка, настроена против чужденците и антисемитска. Нейната популярност обаче е неделима от дейността на изключителния ѝ говорител и лидер – Адолф Хитлер.

Съществуват цели библиотеки с томове за Хитлер (някои от тях, надявам се, включват единствената ми книга за него – „Хитлер в историята“). Той сам предизвиква Втората световна война – война, която за разлика от Първата се разпространява по целия свят; война, по време на която загиват повече хора, отколкото през Първата, включително милиони цивилни; война, която продължава по-дълго от Първата; война с чудовищни и трайни последици. Тази глава ще се ограничи с кариерата на Хитлер преди войната, когато този самотен и съвършено непознат млад мъж внезапно решава да влезе в политиката, първоначално със съмнителни резултати. Но после, четиринайсет години по-късно, той става канцлер на Германия, подкрепян от най-различни категории хора – и всъщност от мнозинството германци.

Той не е „германец“. Роден е в Австрия (в град, близо до германската граница), но после, подобно на голям брой австрийци, меко казано, не е въодушевен, че е гражданин на една стара монархия, на една мултинационална империя. Хитлер заявява това ясно и отчетливо в едно стегнато изречение от иначе многословната си книга „Mein Kampf“ („Моята борба“), писана най-вече, когато е в затвора през 1924 г.: „Аз бях националист, но не бях патриот“. Патриотизъм и национализъм: колко често в днешно време тези думи се бъркат и истинското им значение се замъглява. Все пак – особено в Австрия – разликите между тях са по-очевидни, особено през първите десетилетия на ХХ в. Националистът е австриец, който милее за германското и Германия. Национализмът би могъл да бъде (и обикновено е) агресивен и – поне потенциално – революционен; патриотизмът е отбранителен, старомоден и традиционалистичен. Няма смисъл да продължаваме по-нататък с разбора. Това са означавали (и продължават да означават) тези две думи.

Хитлер не говори много през първите трийсет години от живота си. Но чете доста; а от откъслечните налични свидетелства разбираме, че е повлиян от прогерманските националисти, които обаче по-късно нямат особено въздействие върху неговия живот. Той се мести от Австрия в Мюнхен през 1913 г. и независимо от австрийското си гражданство става доброволец в германската армия. Зачислен е в баварски полк през август 1914 г. Военната му служба е много доблестна – той е смел и готов на саможертва войник. През последните месеци на войната е засегнат от газова атака.

Ослепява временно от отровния облак и е изпратен в болница. Там научава новината за капитулацията на Германия. Той е шокиран и разочарован до дъното на душата си. Както пише в „Mein Kampf“: „В този момент реших да стана политик“ – странен избор за почти трийсетгодишен човек, който до тогава е бил необщителен и почти не е давал израз на мислите си. Ако не друг път, сега поне казва самата истина.

Нещата скоро се променят, и то как... На Хитлер му е нужна още година и половина, за да проумее, че има дар слово, при това дар за публично говорене. Малко преди да умре Чърчил, Джон Кенеди казва, че той е „мобилизирал английския език“. Вероятно не би било преувеличено да се каже, че Адолф Хитлер „мобилизира“ популярния, обикновения немски език. Разбира се, през 1940 г. Чърчил призовава за нещо старо – английската гордост, – докато Хитлер апелира към нещо относително ново: германското чувство за реванш.

Още през 1921 г. Хитлер казва: „Омраза! Ние сме благословени с омраза!“. Продължава да го казва и по-нататък. Само за три години този непознат, отчаян, невзрачен бивш войник става лидер на НСГРП (Националсоциалистическа германска работническа партия).

Това лидерство и Хитлеровият талант за публично ораторство вървят ръка за ръка. През ноември 1923 г. той и неговата партия решават, че са достатъчно силни и могъщи да оглавят националистическа революция, която, тръгвайки от Мюнхен, се очаква да се разпространи из цяла Германия за седмица и дори само за дни. Начело на партийната милиция, Хитлер марширува към центъра на града, често пъти приветстван от тържествуващи тълпи. Но консервативните мюнхенски власти решават да го спрат. Полицейски куршуми убиват няколко от неговите последователи. Хитлер пада на земята и ръката му е зле изкълчена. В крайна сметка е арестуван и изправен пред съда. Там той надприказва и надхитря някои от съдиите си. После пише или диктува „Mein Kampf“, докато е в затвора. След една година вече е свободен.

Хитлер си дава сметка – независимо от „революционната“ си реторика, – че германците не обичат действителните революции; че той и неговата националсоциалистическа партия трябва да вземат властта с други средства, вероятно дори с избори. През 1926 г. няма никакви индикации, че този план ще успее. Популярността на партията не се увеличава до 1930 г. Многозначително е, че през всичките тези години увереността на Хитлер остава до голяма степен непоклатима.

Дори през 1932–1933 г., когато подкрепата за националсоциалистите рязко нараства, някои от най-умните му последователи като например Йозеф Гьобелс и Херман Гьоринг се съмняват, че Хитлер ще се доближи някога до властта. Самият той изобщо не се съмнява в това. На 30 януари 1933 г. убедеността му в собствения успех се оправдава. Фелдмаршал Паул фон Хинденбург, някогашен герой от войната и тогавашен президент на Германия, приема Хитлер и го удостоява с поста канцлер.

За жалост, всичко това до голяма степен се дължи на германските консерватори и техните партии през 1933 г. През 1930 г. и след това тонът на Хитлеровата демагогска реторика се посмекчава. Това е знак за разбирането му, че влиянието му сред германските средни класи е нараснало и продължава да нараства. Преди 1923 г. той и неговата НСГРП правят всичко възможно да спечелят последователи от работническите класи.

През 1932–1933 г. тяхната пропаганда (или поне част от нея) започва да въздейства върху германските средни класи. Като следствие от това някои от техните партии, асоциации и лидери започват да обмислят коалиция с Хитлер. Най-яркият пример за тази тенденция е Франц фон Папен, умен, но непостоянен политик с неособено висок потенциал за държавник. През юли 1932 г. той става за няколко месеца канцлер на Германия. Някои от решенията по време на управлението му са насочени към ограничаване на влиянието на германската левица, но не и на десницата. Това е в съответствие с убеждението му, или по-скоро с историческите му виждания, които се споделят от много други германски консерватори: че онова, което става в Германия, е преобръщане на лозунгите (и идеалите) на Френската революция отпреди близо 150 години: че 1933 г. означава край на епохата, започнала през 1789 г.

Папен и подобните нему политици също така смятат, че са в състояние да контролират, ограничат и скоро да маргинализират Хитлер, който в края на краищата им е задължен, че са го предложили на Хинденбург за канцлер. Скоро обаче ще се случи тъкмо обратното.

Министрите от НСГРП в първия кабинет на Хитлер са малцинство, но това няма да е задълго.

За по-малко от няколко месеца той енергично и брутално придобива почти цялата власт в Германия – при това чрез парламентарни избори, от които е изключена само една партия, комунистическата. Така се ражда Третият райх. Самотният войник (ефрейтор, ако трябва да сме по-точни), поел лидерството на партия, която в крайна сметка ще се превърне в най-голямата в Германия, сега започва да демонстрира държавническия си потенциал. Способността му да управлява може би произтича от неговата изключителна (и понякога сатанинска) проницателност за слабостите на хората, включително на хората от съвършено различни класи и нации. Той също така си дава сметка за принципния приоритет на национализма над социализма: между другото титаните на германската индустрия и финанси не са по-голямо препятствие по пътя му, отколкото страхливите политици от социалдемократическата партия през 1933 г. Когато на следващата година го питат дали и кога планира да национализира големите германски индустриални предприятия, той отговаря: „Защо трябва да национализирам индустриите? Аз национализирам хората“.

Още не сме приключили с Хитлер. Тепърва предстои Втората световна война, в която той е доминиращ фактор – повече, отколкото неговата партия и националсоциализмът. Но аз започнах тази глава с националсоциализма, твърдейки, че той не е феномен в минало време, свидетелство за което е обърканата и объркваща негова категоризация с често пъти погрешно даваните му наименования. В някои моменти това се прави съзнателно, какъвто е случаят със Сталин. По време на Втората световна война и след това Сталин забранява да се използва терминът „националсоциалисти“ – той винаги говори за „хитлеристи“ и „фашисти“.

Не е трудно да се види причината за това. За него е очевидно, че управлението му, както и програмата и политиката му за Съветския съюз са все повече и повече националистически; и че по различни причини този термин трябва да се избягва. В допълнение към това той започва да се възхищава на Хитлер (симпатията е взаимна, тъй като и Хитлер се възхищава на Сталин). Това го знаем не от официални текстове и публичната реторика, а от всевъзможни свидетелства, съдържащи се в собствените им думи. Подобно на Мусолини, Сталин научава много от Хитлер – още един признак за едва ли не универсалността на националистическия социализъм.

Близо седемдесет години след 1945 г. в много държави по света все още има националсоциалистически партии (и техни привърженици). Въпреки съществуването (най-вече в Европа) на социалдемократически партии прилагателното „социалистически“ е изгубило голяма част от значението си. Причината е, че в нашата демократична епоха всяко управление е възприело социалните практики на „социалната държава“, включвайки най-малко защитата на относително най-бедните групи в нея, заедно с безброй други практики, надхвърлящи мечтите на социалистите от началото на ХХ в.

Днешните сравнително малки, но не и незначителни националсоциалистически партии са ксенофобски и дори антисемитски. Не мога да кажа дали през двайсет и първи век национализмът ще става все по-силен.