Откъс: Седма среща с Хари Хуле във „Фантом“ на Ю Несбьо

Хари Хуле не знае кога да се откаже, а това го прави блестящ полицай. Дълбае неуморно към истината и не го е грижа дали по пътя ще завлече и отдела си. Не го е грижа и за собствената му кариера. Той е откровен песимист, безнадежден романтик и винаги уцелва вярната посока, независимо колко криволичеща е пътеката. Но отдадеността към разрешаването на случая и съпътстващото я увлечение към алкохола са му коствали много - Хари е неспособен да създаде семейство, да има нормален личен живот. Затова и е загубил Ракел - голямата си любов - както и сина й Олег, приел Хари за свой баща.

След "Леопардът" Хуле отново заминава за Хонконг с вярата, че завинаги оставя сложния живот в Осло зад гърба си. Но във „Фантом“ (Емас) се случва немислимото - Олег е заловен за убийството на свой приятел. Забъркал се е с наркотици и живеел с други зависими в изоставени сгради. Въпреки всичко Хари знае, че момчето е неспособно да убие и единственият начин да му помогне е да се върне в Норвегия и да вземе нещата в свои ръце.

Но полицията в Осло отказва да му повярва, както и да го върне на служба, и Хуле е принуден да се впусне сам в търсене на отговори и да се сблъска с най-унищожителния наркотик, попадал някога из улиците на града. Дали Хари ще се загуби в сенките на подземния свят, където се крие истината, но и хладното лице на злото? И дали ще успее да изкупи вината си към Олег...

Отчаяните писъци я зовяха да побърза. Вклиняваха се като копия в съвкупността от звуци, долитащи от центъра на Осло: нескончаемо ръмжене на автомобилни двигатели, далечен вой на сирена, който ту се усилваше, ту заглъхваше, звън на църковни камбани. По това време, надвечер, тя излизаше на лов за храна.
Сега подуши кухненския под, застлан с мръсен линолеум. Бързо разпозна миризмите и ги разпредели в три категории: ядливи, опасни и без отношение към оцеляването. Кисела миризма от цигарена пепел; сладникав дъх от памук, напоен с кръв; горчиви изпарения от капачка на бутилка бира “Рингнес”. Летливи молекули сяра, селитра и въглероден оксид се процеждаха от празна метална гилза от патрон калибър 9/18 мм, познат още като “Малаков” по името на пистолета, за който първоначално е бил предназначен. Струйка дим се виеше от угарка на цигара с жълт филтър. Върху черната хартия величествено бе разперил крила руският двуглав орел. Тя причисляваше тютюна към ядливите неща. Усети и миризма на алкохол, кожа, мазнина и асфалт. Обувка. Подуши я. И установи, че не се дъвче толкова лесно като якето в гардероба, дето миришеше на бензин и на гниещото животно, от което беше ушито. Гризачият й мозък се съсредоточи да измисли как да преодолее препятствието отпред. Беше опитала и от двете страни. Как ли не се мъчи да промуши двайсет и пет сантиметровото си тяло с тегло не повече от половин килограм, но не успя. Препятствието лежеше настрани, с гръб, опрян в стената, и препречваше достъпа до леговището и осемте й новородени. Слепи и голи, те пищяха все по-силно за цицките й. Планината от месо миришеше на сол, пот и кръв. Беше човек. Все още жив човек; въпреки пронизителните писъци на прегладнелите й рожби чувствителните й уши доловиха слабите удари на сърцето.
Боеше се, но нямаше друг избор. Инстинктът да нахрани малките надделяваше над всички опасности, всички трудности, всички други съображения. Вдигна нос в очакване нещо да й подскаже правилното решение.
Църковните камбани биеха с ритъма на човешко сърце: раз, два, три, четири...
Тя оголи зъби.

Юли. По дяволите. Не е ли срамота човек да пукне точно през юли? Наистина ли бият камбани, или в шибаните куршуми е имало халюциноген? Е, всичко приключва дотук. Всъщност каква е разликата къде и кога идва краят? Тук или там, по-рано или по-късно. Но наистина ли заслужавам да умра точно през юли? Докато пеят птици, подрънкват бутилки, от река Акершелва звънти смях, а отвън лъха лятно щастие. Толкова ли се провиних, та да пукясам на пода в инфектирана наркоманска бърлога с дупка в тялото, от която изтичат животът, секундите и спомените за довелото ме тук? Всички малки и големи неща, съвкупността от случайности и наполовина взети решения; това ли съм аз, това ли е всичко, това ли е животът ми? Нали уж кроях планове? А какво остана ­ пликче с прах, тъп виц, толкова кратък, че имам време да го разкажа, преди проклетата камбана да млъкне най-сетне. О, шибани огнехвъргачки! Да бяха ме предупредили, че ще боли така. Там ли си, татко? Не си отивай, почакай да чуеш вица. Казвам се Густо. Навърших деветнайсет. Ти си бил мухльо, изчукал някаква курва, и девет месеца по-късно съм се пръкнал аз. Преди да се науча да казвам “татко!”, сте ме дали за осиновяване. В дома на новите ми родители вършех поразия след поразия, а те продължаваха да ме загръщат все по-усърдно в задушаващото одеяло на загрижеността си и да ме питат от какво имам нужда, та да се успокоя. Искаш ли шибан сладолед от машина? Нямаха представа, че подобните на мен и теб трябва да се изтребват незабавно, все едно са вредители, защото пожалят ли ни, започваме да сеем зарази и поквара и се множим по-обилно от плъхове. Сами са си виновни. Но такива като тях също искат разни неща. Всички искат. На тринайсет за пръв път го видях в погледа на “майка” ми. Прозрях желанията й. “Колко си красив, Густо”. Беше влязла в банята. Не бях заключил вратата и не бях пуснал душа, та да я предупредя. Тя се застоя секунда по-дълго от приличното. Засмях се, защото разбрах. Ето какъв е моят талант, татко: отгатвам хорските щения. От теб ли съм го наследил? И ти ли си бил такъв? Щом тя излезе, се погледнах в голямото огледало. Не беше първата, от която чувах колко съм красив. Развивах се по-бързо от другите момчета на моята възраст. Бях висок, строен, широкоплещест, мускулест. С лъскава черна коса, високи скули, правилна, волева брадичка, голяма чувствена уста с пълнокръвни женствени устни. Със смугла, гладка кожа и кафяви, почти черни очи. Един съученик ми лепна прякора Кафявия плъх. Казваше се Дидрик или нещо подобно. Искаше да стане концертен пианист ­ това си го спомням със сигурност. Тогава бях на петнайсет. “Кафявия плъх не може дори да чете като хората”, обяви веднъж той на всеослушание.
Засмях се. Знаех защо ме унижи. Знаех какво иска. Беше тайно влюбен в Камила, а тя ­ в мен, но не тайно. На един купон обарах какво има под пуловера й. Впрочем то хич не беше много. Бях се похвалил пред две момчета, Дидрик явно беше чул и бе решил да ме подреди. Не че толкова държах да се пиша отворко, но не исках да ме натика сред мижитурките. Затова отидох при Туту в рокерския клуб. Вече бях започнал да пласирам за тях в училище и обясних, че за да си върша добре работата, е нужно да всявам респект. Туту се ангажира да “посъветва” Дидрик. По-късно Дидрик така и не обясни как си е прищипал двата пръста под горната панта на мъжката тоалетна, но повече не ме нарече кафяв плъх. И ­ правилно! ­ не осъществи мечтата си да стане пианист. Мамка му, как боли! Не, не ми трябва утеха, татко, трябва ми още един куршум. И ще напусна този свят съвсем мирно и тихо, обещавам. Ето, камбата пак заби. Татко?

На летище “Гардермуен”, Осло, наближаваше полунощ, докато самолетът от Банкок, полет SK-459, рулираше по пистата към определеното за него място до изход 46. Торд Шулц, командирът на полета, натисна докрай спирачката и летателният апарат, “Еърбъс” 340, спря. Шулц изключи подаването на гориво. Металическото свистене на реактивните двигатели постепенно се превърна в добродушно бръмчене, а не след дълго напълно заглъхна. По силата на дългогодишен навик Торд Шулц веднага погледна часовника. От кацането минаха три минути и четирийсет секунди. Пристигаха с дванайсет минути по-рано от разчетното време. Заедно с втория пилот се заеха да попълват контролната карта, защото самолетът щеше да изкара нощта на стоянката за престой. С целия си товар. Шулц разгърна папката с бордния журнал. Септември 2011. Банкок го изпрати с дъжд и зноен въздух. С такова нетърпение бе чакал да се прибере у дома и да се наслади на първите прохладни есенни вечери. На света няма по-хубаво място от Осло през септември. Командирът попълни графата за неизразходен керосин в горивния отчет. Случвало му се бе да му искат обяснения за преразход на гориво ­ след полети от Амстердам или Мадрид, когато бе летял с по-висока скорост от икономически изгодната и бе изразходил керосин за хиляди крони, та да стигне навреме. След няколко такива полета началникът на пилотския състав го привика за обяснение.
­ Закъде бързаше? ­ нападна го той. ­ Пътниците на борда не са имали прекачвания!
­ Най-точната самолетна компания на света ­ цитира под нос Торд Шулц лозунга от рекламата.
­ Икономически най-закъсалата самолетна компания на света! Това ли е обяснението ти?
Тогава Торд Шулц само сви рамене. Нямаше как да признае истината: бе настъпил газта, за да може самият той да стигне навреме за полета до Берген, Тронхайм или Ставангер. Защото Торд Шулц държеше именно той, а не някой от колегите му, да пилотира самолета по този маршрут.
Беше прекалено стар и се очертаваше единствено да го смъмрят. Освен това през дългата си кариера не бе допускал сериозни грешки, разчиташе на безусловната подкрепа от профсъюза, а и само след няколко години навършваше петдесет и пет и щеше да се пенсионира. Торд Шулц въздъхна. За тези няколко години му предстоеше да поправи нещата, та да не свърши като най-закъсалия пилот на света.
Подписа бордовия журнал, стана и излезе от пилотската кабина, за да покаже на пасажерите ослепителнобелите си зъби и загорялото си лице. С тази усмивка ги уверяваше, че е самият мистър Безопасност. Пилот. Професионалното звание, което някога го издигаше на пиедестал в очите на хората. Безброй пъти бе наблюдавал как, споменавайки магическата дума “пилот”, тутакси израства в очите на жени и мъже, стари и млади, до един подвластни на харизмата, на небрежния му хлапашки чар, но възхитени и от хладнокръвната съобразителност и решителност, от изключителния интелект и смелостта на летеца, който дръзва да пребори физичните закони и изконните човешки страхове. Това обаче се превърна в отживелица. Сега го третираха не по-различно от автобусен шофьор и го питаха колко струват най-евтините билети до Лас Палмас и защо неговата компания не предлага място за краката колкото “Луфтханза”.
Да вървят по дяволите. Всички!
Торд Шулц застана до изхода, където стюардесите вече се бяха строили, изопна гръб и се усмихна.
­ Welcome back, Miss  ­ обърна се той към една от пътничките на тексаския си американски, усвоен в летателната школа в Шепърд.
В отговор получи признателна усмивка. До неотдавна една усмивка на Шулц в залата за пристигащи стигаше да си уговори среща с жена. Неведнъж се бе възползвал от чара си. От Кейп Таун до Алта. Жени. Ето там се коренеше проблемът. И решението. Жени. Още и още. Все нови и нови. А сега? Косата му оредя и добре че фуражката скрива пораженията, а униформата, ушита по мярка, подчертава стройната му фигура и широките му рамене. Навремето не одобриха Шулц за пилот на изтребител и той отдаде неуспеха си именно на високия си ръст. Наложи се да се задоволи с транспортния “Херкулес” ­ небесния товарен кон. Вкъщи обясни, че висок пилот като него не можел да се смести в кабината на “Старфайтър” ­ F-5 и F-16. В тези самолети се побирали само джуджета. Всъщност истината беше друга: Шулц не удържа натиска на конкуренцията. Тялото му не носеше никаква вина. Винаги бе отговаряло на изискванията. През годините успя да запази в прилично състояние единствено тялото си. Само то не се разпадна. Семейството, приятелите ­ всичко отиде по дяволите. Как го допусна? Къде беше, докато това се случваше? Вероятно в хотелска стая в Кейп Таун или Алта със смръчка кокаин в носа, за да си възвърне половата мощ, потисната от изпития в бара алкохол; зает да чука някоя not-welcome-back-Miss, опитвайки се да притъпи усещането, че е безнадеждно разочарован от себе си.
Погледът на Торд Шулц спря върху мъж, задаващ се по пътеката между седалките. Вървеше с наведена глава, но въпреки това се извисяваше над останалите пътници. Строен, широкоплещест ­ не по-зле сложен от Шулц. Късоподстриганата му руса коса стърчеше като четка. Изглеждаше малко по-млад от Шулц, норвежец на вид, но не приличаше на турист, завърнал се в родината, а по-скоро на експерт, защото лицето му имаше приглушения, почти сивкав загар, който светлокожите придобиват след продължителен престой в Югоизточна Азия. Кафявият му ленен костюм, без съмнение ушит по поръчка, му придаваше сериозен, солиден вид. Бизнесмен? Твърде вероятно, но явно доста посредствен, щом пътува в икономична класа. Ала причината погледът на Торд Шулц да спре точно върху този мъж не беше нито костюмът, нито ръстът му, а сърповидният белег: започваше от левия ъгъл на устата и стигаше почти до ухото. Все едно на лицето му бе застинала зловеща драматична усмивка.
­ See you.
Торд Шулц се стъписа и преди да успее да отговори на поздрава, мъжът го подмина. Дрезгавият глас и кървясалите очи подсказваха, че току-що се е събудил.
Всички пътници слязоха. Миниван с почистващия персонал вече чакаше на пистата, когато членовете на екипажа дружно напуснаха борда. Торд Шулц забеляза, че от вана пръв изскочи дребен набит руснак и бързо припна по трапа. На гърба на светлоотразителната му жилетка пишеше “Солокс” ­ името на фирмата.
See you.
Докато вървеше по коридора към стаята за предполетна подготовка на екипажа, Торд Шулц си преповтори наум фразата.
­ Ти нямаше ли още една чанта? ­ попита една от стюардесите и посочи куфара му на колелца.
Шулц не си спомняше името й. Мия? Мая? През миналия век я беше изчукал по време на кратък престой в чужбина. Или бъркаше?
­ Не ­ отвърна й той.
See you. Как да го тълкува: “ще се видим пак” или “виждам, че ме гледаш”?
Минаха покрай паравана пред стаята за предполетна подготовка, където правилникът изискваше да се проведе митническа проверка. В деветдесет и девет процента от случаите обаче столът зад преградата беше празен. Никога ­ нито веднъж за трийсетгодишния му стаж в тази самолетна компания ­ не му се бе случвало да го спрат за проверка.
See you.
Виждам те? Виждам кой си?
Торд Шулц побърза да влезе в стаята.

Както обикновено Сергей Иванов слезе от минивана още щом спряха до “Еърбъс”-а, и хукна по трапа към опразнения самолет с прахосмукачка в ръка. Шмугна се в пилотската кабина и заключи. Нахлузи си латексовите ръкавици чак до първите щрихи на татуировките, вдигна капака над контейнера на прахосмукачката, отвори шкафчето на командира, извади оттам малка чанта “Самсонайт”, дръпна ципа, вдигна металния панел от дъното и провери дали четирите бели “тухли” от по един килограм са си на мястото. После пъхна чантата в прахосмукачката между маркуча и голямата торбичка за прах, която се бе погрижил да изпразни, щракна обратно капака, отключи пилотската кабина и включи прахосмукачката. За всичко това му трябваха едва няколко секунди.
Екипът почисти салона, всички слязоха от самолета, натовариха светлосините чували със смет в багажника на минивана и се върнаха в залата. Преди да затворят летището за през нощта, се очакваше да кацнат и да излетят още само няколко самолета. Иванов надникна над рамото на Йени, ръководителката на смяната. Плъзна поглед по списъците с очаквания час на пристигащи и заминаващи полети. Нямаше закъснения.
­ Ще поема Берген на 28-и ­ обяви Сергей с отчетлив руски акцент.
Поне говореше норвежки. Негови сънародници, живеещи тук от десетилетие, още ползваха само английски. Но когато Сергей пристигна тук преди две години, свако му най-недвусмислено му заяви, че задължително ще трябва да научи норвежки. “Като те гледам, и ти като мен бързо усвояваш езици” ­ прибави за утеха той.
­ За 28-и вече съм предвидила човек ­ отвърна Йени. ­ Ти изчакай Тронхайм на 22-и.
­ Ще поема Берген ­ настоя Сергей. ­ Ник да вземе Тронхайм.
­ Както искаш ­ съгласи се Йени. ­ Само не се преработвай, Сергей.
Той седна на стол до стената и предпазливо се облегна. Кожата между лопатките още го болеше. Норвежкият татуировчик гледаше изцяло да се придържа към рисунките, изпратени на Сергей от Имре, татуировчика от тагилския затвор. Остана обаче още работа. Сергей се замисли за татусите по телата на Андрей и Пьотър ­ помощниците на свако му. Бледите сини линии по кожата на двамата казаци от Алтай разказваха за драматичен живот и велики подвизи. Сергей също бе записал в актива си геройска постъпка, с която да се похвали: убийство. Е, дребно убийство наистина, но иглата и мастилото го увековечиха върху тялото му под формата на ангел. А най-вероятно предстоеше още едно убийство. Този път голямо. “Ако необходимото стане наистина необходимо”, уточни свако му и го предупреди да се намира в готовност, да се упражнява с ножа. Очаквало се да пристигне мъж ­ така се изрази свако му. Не било сигурно, но много вероятно.
Сергей Иванов погледна ръцете си. Още не беше свалил латексовите си ръкавици. Задължителна част от работното му облекло, те предотвратяваха и оставянето на издайнически отпечатъци, които да го разобличат при неблагоприятен развой на събитията. По време на процедурата ръцете му дори не трепваха. Вършеше я от толкова години, че от време на време се налагаше да си припомня рисковете, за да не се отпуска. Надяваше се ръцете му да останат толкова спокойни и когато настъпи часът да свърши необходимото ­ то, что нужно; когато ще покаже, че заслужава татуировката, чиято рисунка вече беше поръчал. Представи си как ще си разкопчае ризата вкъщи, в Тагил, в присъствието на всички братя урки, и ще им покаже новите си татуировки, които ще говорят сами по себе си. А той ще стои безмълвен. Ще види в очите им, че той вече не е Малкия Сергей. От седмици споменаваше във вечерните си молитви незнайния очакван мъж. Молеше се необходимото да стане наистина необходимо.
По подвижната радиостанция помолиха служител да се яви да почисти самолета за Берген.
Сергей стана и се прозина.
В тази пилотската кабина му предстоеше още по-проста процедура.
Да отвори прахосмукачката и да пъхне пратката в шкафчето на командира.
По трапа се размина с екипажа. Сергей Иванов старателно избегна погледа на щурмана. Видя, че онзи носи същия куфар на колелца като Шулц: “Самсонайт Аспайър ГРТ”. В същия червен цвят. Липсваше само малката червена чанта, която можеше да се закрепи отгоре. Двамата не знаеха нищо един за друг: нито какви причини са ги тласнали към това “занимание”, нито от каква среда произлизат, нито дали имат семейство. Единственото свързващо звено между Сергей, Шулц и щурмана бяха номерата на нерегистрираните им мобилни телефони, купени от Тайланд, които да използват за есемеси, ако в графика настъпят промени. Сергей дори се съмняваше дали Шулц и щурманът знаят един за друг. Андрей подаваше само най-необходимата информация на сътрудниците си. Затова Сергей не знаеше какво се случва с пакетите. Но се досещаше, разбира се. Защото, когато щурман, извършващ вътрешен полет между Осло и Берген, слезе на летището, никой не го проверява. И щурманът необезпокояван отнася багажа си в хотела в Берген, където екипажът нощува. Дискретно почукване на вратата на хотелската му стая посред нощ ­ и четири килограма хероин веднага преминават в ръцете на друг собственик. Макар новата дрога, наречена виолин, да свали цената на хероина, на улицата той вървеше по 250 крони за единична доза. Хилядарка за грам. Ако стафът ­ вече съдържащ примеси ­ се разредеше допълнително ­ цената на цялата пратка скачаше до осем милиона крони. Сергей все пак можеше да смята: подхвърляха му трохи от голямата софра. Но знаеше и друго: ще заслужи по-голяма част от пая, когато свърши необходимото. Със спечеленото ще си купи къща в Тагил, ще си намери сибирска девойка, а когато родителите му остареят, ще дойдат да живеят при тях.
По възпалената кожа между лопатките му пропълзя приятен гъдел.
Сякаш цялото му тяло тръпнеше в очакване на предстоящото.