page contents Книжен ъгъл: „Лисицата” - мистичният трилър на Галин Никифоров
Предоставено от Blogger.

„Лисицата” - мистичният трилър на Галин Никифоров

24.11.14

 В „Лисицата” (Сиела) - новия роман на Галин Никифоров, се преплитат необикновеният 700-годишен живот на Нора Волпе – родена в Ирландия в началото на 14 век, и едно съвременно полицейско разследване, водено от Виктор Трейман – полицейски психолог, който се бори отчаяно с чувството си за вина, породено от убийството, което е извършил като дете. Двамата се срещат и свързват съдбите си, всеки опитвайки се да превъзмогне собствените си терзания и болки.

Галин Никифоров (роден 1968 г.) е сред  открояващите се имена в съвременната българска литература. Сред романите му са „Добро момче”, „Фотографът: obscura reperta”, „Лятото на неудачниците”, отличен с наградата „Роман на годината” и „Къщата на Клоуните”, отличен с националната награда „Елиас Канети”, който предстои да бъде издаден в Хърватия.
„Лисицата” е шестият му роман. Следва откъс от романа.

Ирландия, град К., област Килкени, 1301 година

От сутринта беше започнал да прехвърча сняг и оловносивото небе приличаше на огромен натежал купол, готов да рухне върху премръзналото градче. Някъде далеч злобно пролайваха кучета, но леденият вятър разнасяше острите накъсани звуци и те утихваха като приглушен звън от сребърни монети.
Върху малко каменисто възвишение недалеч от градчето чернееше порутена къща с ограда от разкривени от влагата дъски. Наклоненият й комин едва се държеше, а каменните плочи по покрива є бяха напукани като устните на умиращ от жажда човек. В двора пред къщата стоеше конски впряг с „клетка за вещици“, сложена на дървена платформа с колела. По клетката белееха черепи на козли за гонене на демони и котешки опашки за примамване на женски духове, а за двойната капра на впряга бе вързано огромно черно куче, върху чийто нашийник с метални бодли бе изписано „Oderint, dum metuant“ („Нека мразят, стига да се боят“  - лат.).
Двама мъже с посивели от студа лица стояха до конската кола и намръщено гледаха към къщата. Единият – джудже в черни дрехи и черни ботуши, отдалеч приличаше на дете, облечено като възрастен, а другият бе чудовищно як мъжага с бичи врат и дълга до раменете тъмноруса рунтава коса, облечен в свещеническо расо. Двамата бяха ловци на вещици, на хора – вълци и на убийци, и на разсъмване бяха уловили поредната си жертва. Знаеха, че жената, която преследваха – убийца с легендарна слава, беше бременна, и бяха изкарали късмета да я хванат точно когато започваше да ражда. Изгониха от къщата старицата, която помагаше при раждането, и показаха на стопанина – грубоват мъж, отглеждащ петли за продан, църковните разпореждания, като му казаха кои са те и коя е жената, която бе приютил в дома си. След това го избутаха грубо навън и му забраниха да влиза в къщата, после търпеливо зачакаха в двора раждането да приключи, с тайната надежда проклетницата, лишена от всякаква помощ, да умре и така да си спестят превозването й през почти цялата страна.
През последния половин час виковете на родилката бяха започнали да се разреждат и да утихват. Гледачът на петли, изпълнен със страх да не му бъдат конфискувани парите, които бе взел от жената срещу гостоприемството си, крачеше безцелно из градината зад къщата и се вкаменяваше всеки път, щом я чуеше да крещи от болка.
– Започнах да измръзвам – каза по едно време джуджето. – Не трябваше да я чакаме да ражда! Трябваше да я хвърлим в клетката и да тръгнем. Нямаше да издържи дълго по пътя.
Огромният мъжага се намръщи и се загледа в далечината.
– Винаги се оплакваш – каза кисело той.
Джуджето го погледна и поклати недоволно глава.
– Tá sí ina ollphéist! (Тя е чудовище! - ирл.) Съсипала е живота на четирима богати мъже и всеки път е наследявала цялото им имущество, после го е раздавала на дяволските си отрочета, пръснати из цяла Ирландия. Има дузина деца, за които знаем, но съм сигурен, че има поне още толкова, за които не знаем.
– Е, не може да є се отрече, че е била добра майка... – измърмори едрият мъжага.
Джуджето отри няколко снежинки, полепнали по бузите му, и погледна към гледача на петли, който приближаваше с тежки стъпки, прегърбен от тежките си мисли. Със сплъстената си коса и оръфани дрехи той приличаше на продавач на индулгенции, който отдавна не е продал нищо.
Когато приближи, мъжът закърши ръце и понечи да заговори, но смущението беше прогонило думите му и той започна да пристъпя глуповато от крак на крак. Почеса се по главата, изсумтя шумно няколко пъти и когато отвори уста, неочаквано намерил това, което искаше да каже, протяжно скърцане зад гърба му прекъсна намерението му.
Тримата мъже едновременно извърнаха глави и с изумление видяха как входната врата на къщата се отвори и отвътре излезе родилката, понесла голям пашкул от завивки, който притискаше към гърдите си. Беше наметнала вълнен шал върху парцаливата си рокля, а дългата є катраненочерна коса се развяваше зад нея на едри кичури, приличащи на дяволски опашки. Лицето є бе бяло като мляко, черните є очи бяха кръвясали от безсъние и умора, а по устните є сивееха топчици съсирена кръв.
Кучето край клетката се стресна от появата є и силно се разлая, а конете затропаха неспокойно с копита и разтърсиха гриви.
Жената бавно се приближи, огледа мъжете, след това, без да каже и дума, подаде пашкула на гледача на петли. Той стреснато го взе и я загледа с отворена уста.
Тя заметна вълнения шал над рамото си, придърпа надолу ръкавите на роклята си и отметна горната завивка на пашкула. Едно бебешко личице се показа отдолу и розовите му устнички се раздвижиха и премляснаха, без то да отвори очи.
– Ще я наречеш Нора и ще я пазиш като своя дъщеря – каза тя на гледача на петли. – Оставила съм всичко, което имам, на масата в стаята. Ще намериш жена от града и ще є платиш да се грижи за нея.
Мъжът не смееше да помръдне – черните є очи се бяха впили в неговите и той бе сигурен, че до края на живота си нямаше да забрави този поглед. Тя сякаш бе стиснала сърцето му с ледени пръсти и не искаше да го пусне.
– Накара ни да чакаме... – каза джуджето и се изплю встрани. Огромният мъж до него сви устни и с досада изсумтя.
Тя дори не ги погледна – пристъпи напред и изненадващо се притисна към гледача на петли, като че ли го прегръщаше за сбогом. После едва чуто просъска в ухото му:
– Ако на малката й се случи нещо, ще се върна и от ада, ако трябва, и ти ще умреш така, както никой смъртен досега не е умирал. Cuimhnigh (Запомни го - ирл.).
После се отдели от него, погали бебето по челото и се обърна към двамата ловци.
– Надявахте се да умра, нали? – попита тя и една бледа усмивка пробяга по устните є.
– Нечестивият винаги помага на такива като теб – почти изписка джуджето. За пръв път бе успял да застане очи в очи с тази жена и незнайно защо, тръпки го побиха от нея.
– Изглежда добре познаваш Нечестивия, щом знаеш какви ги върши – отвърна тя.
– Мълчанието е най-доброто, което може да направи една жена, убила мъжете си – изръмжа огромният мъж и разтърси русата си грива.
– Убих тези, които го заслужаваха – каза тя, без да трепне. – И ако можех, бих ги убила отново. – После изненадващо добави: – По-добре да тръгваме и да не губим време. Чака ни дълъг път.
Хвана два от страничните кичури на косата си, прекара ги под нея и я върза с тях, след това се обърна и тръгна към клетката. На мястото, където бе стояла, се бе образувала малка локвичка от кръв.
Кучето изведнъж залая още по-силно и задърпа синджира толкова яростно, че конската кола започна да се тресе.
Жената стигна до клетката, отвори вратичката й, влезе вътре и седна на дървения под. Погледна към небето за миг, след това присви крака към гърдите си, прегърна ги и утихна.
Джуджето прокара смутено ръчички по лицето си и притича до клетката, клатушкайки се като дебело дете. Припряно откачи връзката с ключове от колана си и заключи катинара на вратичката. Огромният мъж зад него се почеса по челото, след това тромаво тръгна към конете.
Двамата се качиха на капрата, наместиха се и джуджето хвана юздите. Конската кола потегли със скърцане към отворената порта, а кучето, укротено, затича отстрани. Зад тях гледачът на петли, прегърнал неумело бебето, остана на двора, загледан подире им.
След малко бебето в ръцете му се размърда и бавно отвори нежните си клепки. Той сведе глава и с почуда видя как върху снежнобялото личице, подобно малко чудо, изплуваха две тъмночервени очи, приличащи на разтопени рубини. И в същия миг, сякаш довети от някъде, отново дочу думите, които жената бе изсъскала в ухото му.
Отстъпи уплашено назад и в сляпата си вяра се прекръсти няколко пъти, докоснал се за пръв път до неясната тайна на Бога и до страха от неговото възмездие.
Скоро бебето приклепа сънено, побърчи носленце, после затвори очи и се унесе.
Мъжът вдигна глава и отново се загледа към пътя, криволичещ през неравното поле. Заради падащия сняг тъмният силует на конската кола се бе разпаднал на черни потрепващи петънца, които скоро се стопиха и изчезнаха напълно. Огромната белота стана съвършена, а тишината, която се спусна след нея, бе като след края на света. Или като преди неговото начало...

България, град В., в наши дни

Пак един от онези сънища. Вече толкова години...
Прозрачните ръце на подсъзнанието му са го пренесли назад във времето и той, Виктор, отново е на шестнайсет. И отново е в изоставената мина... Изоставената мина с безкрайните галерии и с неравните подове от натрошени въглища, в които краката затъват до глезените като в пясък; изоставената мина с остатъците от релси и миньорските шкафчета, хванати към стените с метални клинове, забити от отдавна изгнили вече ръце; изоставената мина, из която той, Виктор, сега върви между три от най-яките момчета в сиропиталището, които грубо го побутват напред. Всички са обути в оръфани сивобели гуменки и носят самоделни факли в ръцете си, само той – Виктор, е бос и с вързани зад гърба ръце. Облечени са с бели потници и къси кафяви панталонки с капси по шевовете и дълбоки джобове – задължителното за всички момчета лятно облекло, което се носи в свободното време. Лицата, вратовете и голите им рамене блестят от потта („ужасно топло е, трудно се диша, трудно се диша...“) и светлината от факлите играе по тях с оранжево-жълти отблясъци („смола, мирише на смола и катран, мирише на стари въглища, отвсякъде мирише на въглища и суха пръст, на глина, на изстиващ ад...“).
– Познаваме се толкова отдавна, нали, Вики... Или искаш да ти викам мистър Трейман. Мистър Виктор Трейман... Не, по-добре на малки имена – нали бяхме приятели преди да станеш звездата на сиропиталището заради шибаната си свръхинтелигентност и преди ние, останалите, да започнем да го духаме здраво заради тебе. – Гласът е сух и хрущящ като дребни камъчета, разтъркани в шепата. Гласът на Рижия. – Животът ти стана лесен, спря да влизаш в часовете, хвана си най-хубавото гадже, а нас не ни пускаха никъде и ни криеха от вестникарите, които идваха заради тебе. Само Мистър Сиропиталище бе освободен от дежурства в столовата, само той можеше да излиза из града, когато си поиска, само той получаваше нови дрехи и нови обувки, и цялото внимание на персонала. Но мина време и нещата се промениха, нали, Вики?... Всичко беше прекалено хубаво за теб и продължи прекалено дълго – за нас. Но най-накрая, както всичко на този свят, свърши. И дойде моето време, Вики. – Рижия върви ту отпред, ту изостава, за да просъска нещо на глуповатите си помощници. Изглежда нетърпелив и припрян, очите му бляскат в тъмното и току облизва с тънкия си гущерски език сухите си устни.
Виктор продължава мълчаливо да върви. Около китките му е навит черен кабел, който се е впил дълбоко в кожата му, но той не чувства болка – страхът е изпепелил усещанията му и сега властва, злобно ухилен, над възбуденото му до кръв съзнание. Замаян е, действителността в краищата на зрителното му поле се размазва, като че по нея се стича вода. Само преди минути са го пребили жестоко: цялото му лице е в неравномерни синини и отоци, ребрата и гърбът му са като ръждясала изкривена броня, стегната около торса му, а краката му сякаш са пълни с кабърчета.
Стигат до една теснина, след която галерията отново се разширява и Виктор спира.
– Ако сте... ако сте направили нещо на Стела, пишете се мъртви – чува се да казва той. Гласът му е странен, хрипкав, някак непознат, изкривен от подутите му и покрити със засъх-ваща кръв устни. – Чу ли, Риж? Ако намесиш Стела, няма да имаш време дори да съжаляваш, че си го направил.
Рижия е на крачка пред Виктор, но думите му го карат да спре и да се обърне. Когато очите им се срещат, Рижия пристъпя напред и с всичка сила го удря по лицето. Виктор все пак успява да извие глава и ударът попада странично – повече по ухото, отколкото по лицето. Малка заря от жълти искри избухва пред очите му, ухото му писва и той залита назад, но успява да се задържи на краката си. В същия миг чува вик, пронизителен женски вик, пълен с неприкрит ужас – някъде пред тях, из безкрайните ръкави на мината, но не много далеч.
– Стела... Това Стела ли беше?! – прошепва той.
Тялото му, сърцето му, разумът му са като парализирани. Дошъл е в мината само защото му показаха рубинената буквичка С, която Стела носеше на сребърно синджирче на врата си и често потъркваше за късмет между пръстите си. Трябваше да разбере какво е станало.
Едно от момчетата го удря по гърба и той полита напред; краката му не са достатъчно бързи и тялото му ги изпреварва: обърнал странично глава като при удара на Рижия, той се сгромолясва върху въглищния под, стиснал очи. Но две двойки силни ръце бързо го сграбчват и го изправят. Устата му е пълна с пепел, очите му смъдят, усеща как кръвта бавно бликва от сцепената му скула и се стича по бузата му. Тръсва глава като боксьор след загубен рунд и продължава напред.
Стела... Тя е на петнайсет, познават се от година и почти през цялото си свободно време са заедно. В сиропиталището момчетата и момичетата са отделени като в затвор, но Виктор – дори и след като му забраниха – винаги намира начин да се промъкне в женската част, за да се види със Стела. Чувства се добре с нея, другите го отегчават и той рядко крие досадата си, когато е с тях. Тя е неговият трофей, неговата награда за собствената му необикновеност, красавицата на деветите класове. Когато са двамата, говорят малко; напоследък той чувства един особен трепет, който го изгаря, отпаднал е след срещите си с нея, сякаш е плувал дълго под вода, без да си поеме въздух. Дали я обича?... Да, би трябвало, тя е неговото момиче, вълшебна е, толкова хубаво ухае и е толкова мека, толкова топла. Когато я гледа, усеща как някаква отмала пропива в тялото му, тежка като влажната топлина на дъждовните летни нощи; след това слабините му натежават и той иска да избяга от нея, да остане сам. И все пак – дали я обича?... Да, но понякога бариерата между душите им се спуска безшумно и ги оставя от двете си страни объркани и самотни.
Забързва крачките си, без да обръща внимание на хаотичните болки, които се вият из тялото му като змии. Почти е стигнал до гърба на Рижия, усеща животинската му миризма и за миг му се приисква да повърне.
Изведнъж чува нов вик – гласът е ясен и крехък. Този път е сигурен, че е Стела.
(Сънува този сън от години и знае какво ще се случи – и това осъзнаване по удивителен начин се вплита в съня му като част от преживяното. Но нищо не може да го спаси от парализиращия ужас, който ще последва. Ще сънува и ще стигне до познатата изпепеляваща болка, която се крие дълбоко в сърцето му вече толкова години, и – да – ще преживее всичко отново... Сякаш невидима камера прожектира съня и сега се е насочила към напрашени с въглищен прах момчешки крака, които вървят в подземната галерия и следват тромавите є чупки.)
– Онзи номер преди два месеца – с шахматния сеанс „на сляпо“ срещу възпитателите, ти го измисли, нали?... Начука им го на всичките пред цялото училище, като не спря да им говориш какви са шибаняци и колко смотан е животът им. Даде им да се разберат, нали, Вики? И им показа колко ти сече пипето и колко много ги превъзхождаш, нали? И то само защото един от тях си позволи да те накара да измиеш столовата с настърган сапун, защото те хванал на връщане от женското отделение... – Рижия прехвърля факлата в другата си ръка и го поглежда през рамо, задъхан от вървенето и възбудата на собственото си възмездие. Гласът му сега е мек, но примесен с изящна омраза. – Не трябваше да го правиш, Вики. Не и с шибаните възпитатели... Те са тъпи пазванти с прецакан живот, но те пазеха, въпреки че те мразеха. Но мразеха обаче не теб, а това, което олицетворяваше – умника, гения, късметлията, който ще успее в живота. Но след случката нещата се промениха – и те започнаха да мразят точно онзи сополанко Виктор, който се подигра с тях... Разбираш ли – лична омраза с твоето име на етикета... И това ми даде възможност да се докопам до теб – защото никой вече няма да си даде зор да защити едно хлапе, което го е унижило пред всички. Никой, Вики... Затова сега си сам и ще си го получиш.
Виктор почти не го чува – единственото, което иска, е да стигне по-бързо до Стела. Никога не го е било толкова страх („мили Боже, никога...“).
Галерията пред тях се извива почти под обратен ъгъл и Виктор вижда бледа като восък светлина, която се прокрадва по тавана пред него. Още няколко крачки, и излизат над подземна долчинка, в далечната част на която се събират три галерии, опулили черните си входове подобно гигантски кухини в оголения череп на праисторическо чудовище. Там стоят две момчета с факли, чиито лица блестят от пот и възбуда, а пред краката им лежи полуголо тяло, свито като зародиш.
Рижия се обръща и поглежда към Виктор със замечтана усмивка, вдигнал факлата над главата си. Лицето му е обсипано с лунички – на места те се застъпват и образуват една по-тъмна част, приличаща на неравномерно петно разтопен шоколад. Носът му е малък, недоразвит, устните – свадливи и бледи, без извивки – случайна обезкръвена цепка върху лицето му. Клепките на зелено-кафявите му („мръснозелени, мръснокафяви...“) очи са толкова светли, че не се виждат, изгорени сякаш от злобата в погледа му.
– Сега, Вики, ще си го получиш. – И лицето му се озарява от предчувствието за удоволствието, което предстои.
В следващия миг Виктор чува стенание и поглежда към полуголото тяло в краката на момчетата, което се обръща настрани и се подпира замаяно на лакът.
Стела.
Остатъци от любимата й кремаво-жълта рокля, разкроена под коленете, едва покриват слабото є тяло. Сутиенът є е скъсан, едната му чашка я няма, както и едната презрамка; белите є пликчета са разпрани от едната страна. Цялата е в сажди, буйната є катраненочерна коса е разпиляна върху крехкото є бяло рамо. Двете момчета над нея са неспокойни и несигурни – непохватните им тела са с издути мускули и едва удържат тъмните си желания.
Стела вдига ръка пред заслепените си очи и вижда Виктор.
– Вик! Вииииииик! – Гласът є е разкъсващ; малка заря от надежда избухва в него, после бързо изчезва.
Виктор вече знае какво ще се случи – вижда всяка подробност от бъдещото изнасилване, всичката болка и ужас, които ще я връхлетят и разкъсат. Сърцето му жалостиво притупва и спира, този път наистина спира. Миг, два, три... Виктор си мисли, че умира, че това е смъртта – когато не можеш да понесеш онова, което виждаш. И изведнъж се отдръпва толкова навътре в себе си, че нищо и никой не може да го достигне. Никаква болка, никакъв ужас („никакво минало“...).
Рижия се хили пред лицето му, нещо му крещи, после го удря с опакото на ръката си, но Виктор не усеща удара, не чува думите му: той е вътре себе си, в една тиха стаичка със светлосини стени и душата му е приседнала кротко на едно детско столче с рисувана облегалка; стаичката няма врата, няма прозорци; никой не може да влезе в нея, никой и никога.
Стои сред всичките тези момчета и нищо не чува, няма никакъв звук. Един юмрук се приближава към лицето му и главата му за кратко се отмята настрани, после пак се връща. Няма болка, няма чувства, няма нищо.
Две силни ръце лягат върху раменете му и го натискат надолу – той им се подчинява и пада на колене. Рижия отново е пред очите му и му маха като за сбогом; като в черно-бял филм, направен от любителска камера. Един далечен непознат глас го докосва и му казва тихо като на стар приятел, че тялото и сетивата му ще издържат – каквото и да стане, и животът му ще продължи. Но без Стела.
(„без Стела...“)
Когато виждат Рижия да се запътва към тях, двете момчета набират кураж и припряно и грубо доразсъбличат Стела. Тя е притиснала ръце към гърдите си и нещо крещи. Може би името на Виктор? Неговото име?... Това няма значение, вече не. Той не я чува, седи на малкото столче в синята си стаичка и нищо не усеща.
Яките ръце отново го натискат надолу и той се привежда напред; усеща мириса на прах, на въглища, на огън и на дим. Знае само, че ще бъде заставен да гледа отмъщението, за което са го довели в изоставената мина.
Рижия и двете момчета разменят няколко думи, след това закрепят факлите си в пукнатините по стените на мината и се нахвърлят върху Стела.
Тя е като парализирана, дори не плаче; очите є са пълни с ужас, разкървавените є устни треперят. Момчетата я хващат здраво и я притискат към пода на мината, а Рижия застава между тях и поглежда към Виктор. Ухилва му се и казва нещо, но Виктор не го чува. След това поглежда към разтворените крака на Стела и сваля кафявите си детски панталони до коленете си.
(„тези панталони нямат копчета, само троен ластик на кръста...“)
Виктор е застинал неподвижно.
Рижия отново го поглежда и отново нещо му казва. Този път думите го достигат – отворил е съвсем за кратко стаичката си и те влитат като леден вятър в тишината й:
– Е, Вики, днес ще видиш нещо незабравимо. Нещо, което ще се запечата завинаги в удивителната ти памет, и аз ще остана завинаги в спомените ти. Защото след като не можа да ме запомниш по добрия начин, предпочитам да ме запомниш по лошия. Така става, нали, Вики? Нали?...
Стаичката пак се затваря, пак става тиха и уютна – Виктор е далеч, далеч в себе си. Но изведнъж духът му излиза от тялото и го поглежда отстрани. След това се просмуква в полумрака, разреден от трепкащите светлини на факлите, и попива в трите момчета – вижда тайните им, вижда нежните им детски души, но вече покрити с пепелта на осквернението, на злобата, на отмъщението, на тъмното сексуално желание. Мозъкът му е като скалпел, който може да нареже и анализира всичко, до което духът му се докосва. Той наблюдава, без да чувства. Той е будист, докоснал се до просветлението; той е пляскане с една ръка; той е „сатори“ сам за себе си...
Рижия знае всичко за болката – злобните копелета винаги знаят за хората повече неща, отколкото добряците. Те са се потопили в мрака и страдат от това. И единствената им утеха е, че могат да накарат и другите да страдат. Затова се нахвърля върху Стела и прониква в безсилното є изранено тяло, сякаш иска да го разкъса.
Духът на Виктор кръжи над скупчените тела като невидима птица и каца върху голите гърди на момичето, които потрепват от грубите тласъци на Рижия. След това се разтваря и прониква през кожата є, през костите є и се стича в сърцето є. И той изведнъж усеща всичко: той е в Стела, той стои под кожата є и въпреки че не може да я спаси, опитва да я предпази от това, което се случва. И докато Рижия я изнасилва, духът на Виктор приема част от болката в себе си.
„ТРЯБВА... НЕЩО... ДА... НАПРАВЯ...“ – чува той в главата си, но продължава да стои, без да помръдне.