Последните войводи

Андрея Илиев

От древността до наши дни винаги е имало някаква част от човешкия род, която не се е съобразявала с установените порядки и е предпочитала да преживява извън писаните и неписаните закони на обществото. Независимо от обществения строй и формата на държавно устройство, тя се множи и развива по свои правила, които наглед не са свързани и не зависят от общите условия. Сред целокупния криминален контингент има една особена прослойка, която пък като че ли се движи на ръба и нерядко и съвсем незаслужено, благодарение на иронията на историята и късата памет на поколенията, се окичва с някаква романтична окраска. През годините тя носи различни имена, но същността й е една и съща – грабежи и обири на чуждо имущество със силата на оръжието. През периода, който разглеждаме, тези хора се наричат разбойници.
Разбойничеството е специфичен симптом за здравето на всяко общество. То сигнализира за опасни пробиви в имунитета му и вещае за мащабна и продължителна криза в икономиката и държавността. В този смисъл то е следствие на стопанските и социалните проблеми в държавата и никакви закони, дори драконовски, не водят до неговото изкореняване, ако не се подобрят условията на живот в нея.

Цялата история на разбойничеството в България доказва това. То разцъфтява в годините след войните и колкото по-жесток е конфликтът и по-тежко поражението, толкова по-многобройни и нагли са мъжете, решили да се препитават със силата на оръжието. За него способстват както обедняването вследствие на сгромолясването на икономиката и огромната бежанска вълна, така и наличието на много незаконно оръжие у населението. Пак заради войните се появява една особена прослойка. Това са обикновено мъже, които са били преки участници в тежки сражения с много кръв и жертви. За тях човешкият живот е престанал да бъде върховна ценност и те са склонни за житейска дреболия да преминат изтънялата черта между човешкото и нечовешкото.
В новата история на България разбойничеството има два периода, през които достига сериозен връх и се превръща в пречка за развитието на обществото и в бич за обикновените хора: в годините след Освобождението до началото на 90-те години на ХIХ век и след края на Първата световна война, като особени размери достига през 1924–1925 година. И през двата периода отговорните институции изпробват огромен арсенал за ликвидирането му, включително и създаване на специално законодателство. И в двата случая тези мерки се оказват по същество ялови. Разбойничеството се свива към обичайните си ниски и търпими стойности едва след като се подобри стопанската конюнктура и обикновеният човек може да изхранва себе си и семейството си с двете си ръце. В този смисъл най-добре го е обяснил един разбойник от Ивайловградско в писмо до местния околийски управител: „Целта ми не е била за отмъщение и разбойничество, понеже в моето тяло не се крие някоя злобна душа, а да си направя една скромна сума, за да мога да преживея в някой кът на земното кълбо“ .

След Освобождението

След Освобождението разбойничеството така разцъфтява, че парламентът е принуден през 1887 година да приеме първия Закон за изтребление на разбойниците. Най-големите чети се организират в пограничните области и са съставени предимно от българи бежанци или изселени от България мюсюлмани. Дейността им е облагодетелствана както от планинския или гористия характер на районите, така и от близостта на слабо охраняваната държавна граница. Най-дълго оцелелите групи обикновено използват тактиката след извършен удар да се спасят от потерите, като преминат в Турция, Гърция или Сърбия.
Една от най-известните чети в Родопите е тази на Илия Касъров. През 1888 година той извършва акция, която отеква в цяла Европа. През нощта на 25 срещу 26 юни предвожданите от него двайсетина четници нахлуват в жп станцията в Белово и отвличат шест души, сред които чиновниците Линдер и Биндер и търговецът Лука Миткоолу. На Биндер това му се случва за втори път – по времето, когато Белово е все още в границите на Източна Румелия, той е отвлечен от действащия тогава из Родопите грък разбойник Спанос. Знаейки, че ги очаква цяла одисея, докато се доберат до лелеяния откуп, разбойниците „същевременно задигат хляб, ракия, тютюн и разни други хранителни продукти“ . На другия ден Касъров освобождава трима от заложниците – един слуга и двама работници, които не представляват интерес за него. Те носят писма и телеграми от останалите трима до роднините им, в които, първо, молят „да им пратят пари за откуп“, и второ, „да съобщят на властите да не преследват разбойниците, защото животът им бил в опасност“.
Още на 26 юни правителството взема спешни мерки за освобождаване на отвлечените. По заповед на вътрешния министър околийските началници на Пазарджик, Ихтиман, Пещера и Самоков получават заповед да съберат всичките си неангажирани с конкретни задачи подчинени и да тръгнат по следите на похитителите. Беловци също формират потеря. Освен това от Пазарджик са изпратени за подсилване на полицията два взвода войници, а от София с влак за района потеглят две роти пехотинци. За ръководител на всички тези сили е назначен главният секретар на МВР Илия Луканов.
В случая обаче се намесва гръцкият консул в Пазарджик Илиопулос, понеже единият от отвлечените – Лука Миткоолу, е гръцки поданик. Той настоява да се изпълнят безусловно исканията на разбойниците и да не се използва сила срещу тях. Междувременно те намаляват чувствително откупа – склоняват да освободят тримата срещу 3300 турски лири. Сумата е събрана от жителите на гръцкия квартал в Пазарджик и предадена на Касъров близо до турската граница.
Разбойниците си поделят златото – всеки получава по 250 турски лири, пръсват се на малки групички и минават на турска територия.
Рила е свърталище на разбойници открай време, най-вече заради пътищата, които водят към Рилския манастир. Освен труднопроходимия терен голяма роля за бума на престъпленията играе и българо-турската граница, минаваща в онова време по южните склонове на планината. Пикът на разбойническите нападения е през 1888 година. Те се извършват основно от бежанци от Македония и пастирите куцовласи, които „покрай овчарлъка си често вършат разбойничество, като обират пътниците, движущи се из планината“. Тук често прескача и Илия Касъров с четата си.
Най-известни местни войводи обаче са Илия Градовеца, Коце Банскалията и в един кратък период – братя Николови.
Илия Градовеца върши много поразии – занимава се основно с кражба на добитък, пътни обири и рекет, но нашумява с отвличането край село Пастра на дворцовия фотограф Иван Карастоянов, „извикан от княз Фердинанд, пребиваващ със свитата си по това време в Рилския манастир, за да направи някои снимки“. Кюстендилският окръжен управител Митко Радославов получава извънредни пълномощия за борба с похитителите и той се възползва от тях. Освен че усилва потерите на полицейските пристави, специално ангажирани с охраната на манастира и поклонниците, той прибира в ареста внушително число бивши харамии, преминали в „запаса“ и вече подвизаващи се предимно по кафенетата на сладка приказка за доброто старо време. Следващите, които арестува, са всички по-близки роднини на Илия Градовеца и четниците му. Явно условията в ареста не са били от най-добрите, защото първи предлагат да съдействат бившите разбойници, установили се в Дупница. Няколко от тях са пуснати и успяват да се свържат с Градовеца и да го убедят да пусне фотографа без откуп. Потерите обаче не спират да го преследват. На 11 октомври 1888 година една от тях се натъква на неговата чета и след престрелка убива двама и залавя ранен друг. Единият от застреляните се оказва Градовеца.
„Помни се и днес от съвременници, че на убития войвода Илия Градовеца главата е била отсечена и носена на кол в Дупница, Кюстендил и София.“
Коце Банскалията върлува с шест души чета. Въпреки че неговите „подвизи“ са къде по-незначителни – основно обира пътници, отвличането на двама самоковци за откуп по същото време, когато полицията е под пара да търси Градовеца, му изиграва лоша шега. Той получава парите, но влиза в полезрението на усилените по това време заради произшествието с фотографа потери и в края на август 1888 година е убит.
През декември 1888 година след поредния му обир край Горна Джумая турска потеря пък застига Илия Касъров и го ликвидира. За да е сигурен, че това наистина е прочутият разбойнически главатар, горноджумайският каймакамин иска съдействие от кюстендилския окръжен управител Радославов. Той изпраща „старшия стражар при Дупнишкото околийско управление Димитър Я. Радев, опълченец и най-добрия и опасен преследвач на харамиите в Рилската планина. Фактът се потвърдява“ .
Следващите години няколко малки чети се опитват да заемат мястото на тримата ликвидирани, но потерята, командвана от полицейски пристав със специални пълномощия, със седалище в Рилския манастир, успява да ги обезвреди.
До Сръбско-българската вой-на разбойничеството в Стара планина е сравнително рядко явление. След нея то се засилва рязко в Ловешко, Плевенско и Софийско, където действат 5–6 банди. Главни герои са Яко Тодоров и Омер Качамачко в Тетевенско и братя Николови в Луковитско. Близо три години, главно през лятото, те върлуват в България, а през зимата се оттеглят в Турция и Сърбия, където живеят „безнаказано и разгулно“. Поради тази причина основната роля за ликвидирането им е отредена на дипломацията.
С Яко войвода се заема българският дипломатически агент в Цариград Георги Вълкович. След като узнава от сигурни източници, че Яко и Качамачко са в Цариград, той се обръща директно към Високата порта с искане да бъдат арестувани и предадени на българските власти. Започват да го прехвърлят от инстанция на инстанция. Тогава запознатият с местните нрави Вълкович влиза под кожата на министъра на полицията и след „един бакшиш от няколкостотин турски лири успява да го придума да предаде на българските власти тия двама опасни разбойници“. В София те са осъдени от специален военен съд на смърт и са екзекутирани публично.
По сходен начин се действа за залавянето на четиримата братя Благо, Тодор, Вельо и Петър Николови в Сърбия. За три години те извършват десетки обири в Стара планина, като несъмнено „перли в короната“ им са два, извършени все край село Микре, Ловешко. През 1886 година нападат протестантския мисионер Яков Кларк и му отмък-ват 400 лева и два часовника. Само няколко дни по-късно в засадата им попада австро-унгарският вицеконсул Старжински. От него, гавазина и файтонджията му вземат „разни вещи и всички намиращи се в тях пари“. Турция също ги издирва за убийството на полицай и няколко богати спахии в село Бистрица, Горноджумайско. Четиримата братя участват заедно с Градовеца в отвличането на дворцовия фотограф и след провала тръгват за Сърбия. Пътем извършват няколко обира на богати селяни, а при Арабаконак нападат държавната поща и я обират. Когато минават в Сърбия, се предават на местните власти и твърдят, че са преследвани в България по политически причини. Настаняват се в Пирот и заживяват спокойно.
Научавайки за това, българското правителство изпраща в Белград началника на Административното отделение при МВР Тома Даскалов. И тъй като сърбите искат доказателства, пристигат потърпевши от братята – фотографът Карастоянов и финансистът Траянов. След очната ставка сръбските власти ги връщат в България, където военен съд ги осъжда на смърт чрез обесване.

След Първата световна война

Колкото и да е тежка ситуацията с разбойниците през 80-те години на ХIХ век за властта и обикновените хора, тя изглежда направо търпима, сравнена с това, което връхлита България след края на Първата световна война.
Обективните причини, които изкарват толкова много мъже по горите, са тежката икономическа криза, обхванала страната след поредната национална катастрофа; рухването на държавността във всичките є аспекти, особено в пограничните райони; разделението на нацията вследствие на политическите боричкания, преминало в определен момент в гражданска война; преразпределението на националното богатство след преврата на 9 юни 1923 година и обедняването на огромна част от населението; заливането на страната от непосилна за икономиката бежанска вълна; изплащането на репарации и непрекъснатото демонстриране от страните-победителки на желанието им да мачкат България и да не є позволява да се изправи на крака. Всичко това в един момент се усилва многократно от икономическата криза, разклатила цивилизования свят.
Ако след Освобождението бандите са били концентрирани в граничните и планинските райони и общият им брой за страната се движи през годините около три-четири дузини, то в периода 1919–1934 година буквално във всяка околия се разпореждат по 1–2 чети. Ако преди разбойниците са били вулгарни престъпници, то в по-ново време много от тях започват да кокетничат с политически възгледи и да обслужват политически интереси. Докато в миналото обект на четите са изключително частни лица, то след войната доста от тях, благодарение на протекцията от страна на държавни органи, дотолкова обнагляват, че основно обират и грабят държавни обекти и имущество.
Съществена е и разликата в състава на четите. След войната те са малки – по 3–4 до 7–8 души, обикновено хора, израснали заедно или събрани от някаква идея. Една част от върлуващите чети могат да се определят като чисто разбойнически – тяхната цел обикновено е ограбване на големи суми и бягство зад граница, където да ги изхарчат на спокойствие.
Други кокетират с някакви идеи – политически или национални. За съжаление, част от тях не успяват да потиснат първичните инстинкти на членовете си и в края на краищата те вършат същото по отношение на населението, каквото и вулгарните разбойници. Такива формирования имат комунистите, земеделците и анархистите.
Немалко беди предизвикват и някои от четите на ВМРО, ВТРО, ВДРО и ДРО – все организации, създадени за защита на националните идеали и закрила на българското население в териториите, останали под чужда власт.
Трудно е да се разбере доколко хората в т. нар. политически чети са вярвали наистина в някаква идея. Но пък определено може да се твърди, че обраният селянин или гражданин изобщо не го е еня дали парите му са ограбени заради реализацията на някаква политическа цел или за пиене в белградските кръчми и гиздила на цариградски кокони. Обикновено обирите водят до фалити на фирми, частни стопанства и глад в семействата на жертвите.
В един момент разбойническите чети се превръщат в същинска напаст и пречка за развитието на районите, в които оперират. Направете си изводи от следния факт – за периода от 1924 до 1929 година само в Кърджалийски окръг са ограбени над 2 милиарда лева. При това става дума само за отнети суми, а не за имущество, животни и стока – най-честата плячка на разбойниците в селата и граничните райони, където натуралното стопанство е преобладаващо.
През този период почти всеки район си има свой „герой“, споменът за когото е жив и в наше време. Е, най-често образът му вече е обвеян с романтични краски и е далече от реалността. Това е правено умишлено в по-ново време – особено що са касае до юнаците, заигравали се с партиите.
Един от най-известните разбойници в Софийско е Дойно Белев. Съдбата си е направила шега с него – при един от обирите той налита на Борис III, но реагира изключително адекватно. Просто се изпъва като образцов войник и се извинява за причиненото неудобство. После взема пушката за почест и командва на другарите си: „За среща на Негово Величество Царя – за почест!“... Царят не забравя жеста му и когато го залавят и осъждат на смърт по Закона за изтребление на разбойниците, го помилва. Умира в затвора от туберкулоза.
Не такъв късмет вади височайшето лице, когато на 14 април 1925 година свитата му случайно попада в засада на анархистка чета, водена от Нешо Тумангелов. Виждайки отдалече пъплещия по нанагорнището в Арабаконак автомобил, той въобще не си е и помислил, че в него може да е царят. И подхожда доста нехайно в опита си да го спре. Адютантът – ротмистър Стаматов, реагира мигновено, като открива огън. Четниците отговарят на стрелбата и убиват двама. Борис III се спасява с бягство.
Макар че действа основно в Ивайловградско и Свиленградско, Алтъндишлията става известен в цялата страна и легендите му приписват участие във всеки по-голям обир дори на северната граница. Той е и пример как случаят може да превърне един мирен и сравнително заможен човек в убиец и страшилище, с което десетки години след смъртта му майките плашат децата си, когато не слушат.
Името му е Георги Стайков. Роден е в Ивайловград в семейството на българин и гъркиня. Учи в родния си град, а после завършва Одринската гимназия. Тъй като баща му се занимава с популярното в района бубарство, след завършване на средното образование го изпраща за 6 месеца в Копринарското училище във Враца, за да усвои тънкостите на занаята. След завръщането си е назначен на служба в Мировото съдилище в Ивайловград, а в началото на 20-те години на миналия век е избран за секретар на Демократическата партия в града.
През 1922 година на Гърция са предадени редица села между Димотика и Ивайловград, в които години наред бащата на Георги е давал на кредит бубено семе. Семейството е пред фалит. Тогава Георги – къде по настояване на баща си, къде по собствена инициатива, минава няколко пъти границата и успява да събере част от вземанията. При едно от нелегалните прехвърляния е заловен от българските граничари и въдворен на местожителство във вътрешността на страната. След като се връща в Ивайловград, баща му по същество се отказва от него. Обиденият Георги открадва една крава и един катър от семейния обор и минава в Гърция. Когато му свършват парите, се заема с разбойничество. След години в момент на откровение ще признае защо се е преобърнал животът му: „Причина е баща ми и затова трябваше най-напред неговата глава да отрежа“ .
За кратко време става известен от двете страни на границата като Алтъндишлията – Златния зъб, защото на предните си челюсти има златни зъби.
Първия си грабеж извършва на 11 юли 1922 година, когато влиза в България и отмъква 4 държавни коня. След като изхарчва парите, през август отново се връща и край село Хухла отвлича стадо добитък. Тъй като пастирчетата имат неблагоразумието да окажат съпротива, Алтъндишлията извършва първото си страшно злодеяние – убива две от децата и тежко наранява третото. Вдигнатата потеря го застига близо до границата и за да се спаси, той изоставя плячката.
В началото на 1923 година преминава нелегално в България и търси подслон при леля си в село Покрован. Убийството на децата обаче има силен отзвук в района и жената го предава на полицията. Кърджалийският съд го осъжда на смърт, но малко преди изпълнението на присъдата Георги избягва от конвоя с помощта на известния хасковски разбойник Митьо Ганев и няколко месеца се подвизава и трупа опит в неговата чета.
Преминал отново в Гърция, Алтъндишлията подлага на анализ дотогавашните си действия, търсейки грешките си. И явно ги намира, защото оттук нататък той сменя както тактиката си, така и целите си. Есента и зимата използва за полагане на основите на солидна мрежа от ятаци от двете страни на границата. Но най-важната промяна е друга – Георги влиза във връзка с местните полицейски и гранични началници в Гърция и България и си осигурява подкрепата им срещу процент от плячката.
След това си подбира четници – основно от Димотика. Шестимата му съратници са известни на полицията като „хора с грабителски инстинкти, контрабандисти и страстни комарджии“ . И не на последно място – отказва се от рисковите и трудно осъществими заради преминаването на границата кражби на добитък и се концентрира върху обирите на суха пара.
Най-големият му удар за 1924 година е направен на 5 юли. Тогава в капана му попада пощенска кола и след като убива придружаващия я полицай, задига 602 000 лева, носени за Земеделска банка – Ивайловград. В останалите 5 регистрирани за годината грабежи сумите са значително по-малки.
1925 година за него започва повече от добре – на 31 януари блокира пътя за Ивайловград и задържа двайсетина селяни, от които прибира 50 000 лева. Това прелива чашата и българските власти искат от гръцкото правителство да им бъде предаден на основание на издадените му две смъртни присъди. През февруари и април 1925 година той е арестуван, като втория път е интерниран на един от гръцките острови. Алтъндишлията издържа няколко месеца и бяга, като още през септември развява отново байрак в Ивайловградско, където ограбва от пътници 60 000 лева. Появява се отново през януари 1926 година и този път ударът му носи 55 000 лева. По това време закъсва със здравето и си прави операция от язва в болница в Атина. Опитва да заживее като всички – купува си къща в Солун и отваря магазин за манифактурни стоки. Но сърце юнашко не трае – дали защото оздравява, или защото търговията му доскучава, но през май 1926 година Георги напада пътуващи артисти край Крумовград и отмъква от тях 50 000 лева. В следващите четири обира за годината прибира общо над 1 милион в стоки и пари.
Изнервените български власти стигат до доста нестандартно решение да спрат Алтъндишлията – през декември 1926 година за Гърция заминават двама полицаи. Те наемат двама скарани със закона мъже, за да го убият, но те се уплашват и не свършват работата.
Междувременно Алтъндишлията отново нахлува в България и в началото на февруари задържа 9 души дървари, като не се посвенява да обере джобните им – общо 850 лева. През март напада група търговци на тютюн и присвоява 65 000 лева. Не така леко минава следващият обир, извършен няколко часа по-късно същия ден, пак на търговец на тютюн – той навярно е оказал съпротива, защото е бил убит.
След това убийство, изглежда, преценява, че поредната смъртна присъда ще му дойде в повече и по земните, и по небесните закони, защото прави нов опит да се откаже от мръсния си занаят. В тази връзка дори уведомява за намерението си с писмо околийския началник в Ивайловград. Той явно не му е повярвал, защото на дипломатическо ниво отново е поставен въпросът за неговото задържане и връщане в България.
На 30 март 1927 година на гара Кулели Алтъндишлията, придружен от двама свои четници, си купува билет с намерение да пътува с влака за Гюмюрджина. Гръцки полицаи го разпознават и при опита да го арестуват го застрелват.
По същото време един от войводите на ВТРО – Никола Чавдаров, известен с прозвището си Царя, който действа предимно в Крумовградско, сменя предмета на дейността си и се отдава на разбойничество. Той поставя началото на един тип обири, които после ще бъдат продължени от Халил Сеидов от Ардинско. Царя нахлува в селски джамии по време на молитва и ограбва събралите се там хора. Полицията получава изключителна помощ от местното население и бързо арестува четирима от бандата. Адекватно реагира и ВТРО, която иска да отхвърли обвиненията на властите и населението, че държи в редовете си вулгарни разбойници – на 11 май 1927 година Царя е открит обесен на дърво недалече от Крумовград.
Ивайловград има още един „принос“ в историята на разбойничеството – в града за първи път се появяват служители на закона, които не просто помагат на престъпниците, но и самите те извършват убийства и грабежи. Интересен факт – първата им жертва пада мъртва в края на март, когато на гара Кулели приключва кариерата на Алтън-дишлията. Следващите месеци стават още няколко крупни кражби, а полицията все не успява да разкрие бандата. Нещо повече – жертвите са арестувани в полицията и им е повдигано обвинение в симулация и самоограбване.
Повече от две години бандата действа безнаказано. Чашата прелива, след като на 25 ноември 1929 година четирима разбойници с пушечни изстрели спират автомобил от Момчилград. Прибират от пътуващите в него 22 000 лева, шест часовника и три балтона. Ранени са обаче двама чужденци – италианецът Лукели и руснакът Дектерев. Това предизвиква намесата лично на министър-председателя Андрей Ляпчев. Разследването е поверено на полицейски инспектор от Кърджали. Съществен принос за разкриването на бандата има и местната тракийска организация. Резултатите имат ефект на бомба – оказва се, че разбойническата чета е съставена изключително от бивши и действащи полицаи – общо 9 души...
Когато мъжете си налягат парцалите и не смеят да скочат срещу реда и закона, а децата гладуват, жените поемат нещата в свои ръце. Жечка Георгиева е от село Таш тепе (днес Камен връх), Елховско. Омъжена. Когато й прекипява, не просто хваща пушката, а застава начело на чета, в която съпругът й е обикновен четник. Нещо повече – сменя го с втори мъж и той също действа под нейна команда. След няколко дръзки обира тя става известна в Ямболско като Жечка войвода. В края на лятото на 1924 година е заловена и съдебен състав я осъжда на 12 години и 6 месеца строг тъмничен затвор.
Най-характерното за разбойничеството в периода след Първата световна война е използването от партиите и националните движения на неговите средства и методи, както и на негови ярки и не толкова ярки представители за постигането на политически цели. В тази посока особени успехи постига БКП. След провала на Септемврийското въстание и в отчаян опит да остане фактор в обществения живот през 1924–1925 година тя прибира под крилото си такива спорни личности като Георги Янчев и Атанас Премянов в Бургаско, Митю Ганев в Хасковско, проявява интерес към Курдоолу във Варненско...

Увод към едноименната книга, подготвена от „Сиела“