Накъде върви църквата

Петко Тодоров

Достолепието е фон на миналата й история

Какво е да възпроизведеш един живот буквално по часове и кой е Борис Охридски? Висш духовник (1873-1938), посветил се предимно на българите извън страната – Цариград, Македония, Тракия. Последният български владика в Македония. В края на 1912 сръбската войска гони турците от там, според споразумението между съюзниците.

И „освободителите” казват: тук се е ляла сръбска кръв, вие не може да сте други, освен сърби и спретват възродителен процес, пред който прословутият нашенски е закачка от детска градина. Друг да ти освобождава територията се случва само веднъж в историята. А балканската история е подгизнала от възродителни процеси, но само нашенският се употребява като политически аргумент.

Та събитията задължително минават през Борис по всеки възможен начин. От персонално: унижения, мъчения, смъртна заплаха, прогонване. До обществена всеотдаденост със съзнание, че е единствената легитимна българска институция сред това население. Лизбет Любенова е съставила биографията му: „Охридски митрополит Борис” - втори неин том в поредицата „По пътя на българската духовност” (изд. „За буквите – о писменехь”). Първият „Изследвания по църковна история” е за личности и събития от новото време...

„Синодалната архива трябва да бъде задължителен обект на интерес за всички, които се занимават с брака, бита и морала на българското общество”, четем тук. Църквата женела и развеждала и нейните протоколи са истинската хроника по темата. Повече от изненадваща хроника. Като пример нещо многозначително: безбрачното съжителство не е ново изобретение, то избуявало бурно в навечерието на катастрофални събития като световните войни.

Основните страници са за личности: Васил Друмев, Екзарх Йосиф I, Натанаил Охридски и Пловдивски, митрополит Симеон, пред когото сваля шапка дори богоборецът Ботев, Екзарх Стефан I... Какво достолепие. Протоколното и лесно оправдание „комунизъм” не стига, нужно е повечко мозъчно напъване за днешната декоративна участ на църквата.