page contents Книжен ъгъл: „Невинността на порока” по български
Предоставено от Blogger.

„Невинността на порока” по български

18.3.16

Как любовта се отърсва от патриархалния „комплекс”

„Невинността на порока” (Книгомания, съставител Алберт Бенбасат) е сборник, представящ подбор на автори и творби от литературното ни наследство, интерпретиращи вечната тема за Ероса... Любовта се отърсва от патриархалния „комплекс”, за да се разгърне в цялата си палитра: от моминската чистота и привличане през изгарящи душевно-плътски страсти до покварата и безумната убиваща сласт, от първичната невинност до стихията на сексуалната фантазия, превърната във фетиш.

Включените в този сборник сюжети възбуждат интереса на читателя с това, което казват, но най-вече с това, което не доизказват.

Българският Ерос има особена съдба. Поради вековната ни социална несвобода и културна изолация интимният живот дълго е бил недостъпен за публично обсъждане, оставал е скрит зад високите зидове на дома и твърде рядко е попадал в обектива на литературата и изкуството. Нашите писатели дълги години проявяват свенливост към еротичното изображение, за да не разгневяват „непокварената“ общественост и морализаторската критика, пише в предговора Алберт Бенбасат.

Сборникът включва произведения на Антон Страшимиров, Андрей Протич, Magnus, Аура, Никола Г. Данчов, Георги Райчев, Г. П. Стаматов, Николай Райнов, Елин Пелин, Н. Теодоров Фол, Клетника Мадлен, Панчо Михайлов, Недялко Месечков, Александър Карпаров.
Използваните екслибриси в изданието са предоставени от Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе и са част от Графичния кабинет към библиотеката. Екслибрисите са участвали в IX Международен конкурс за екслибрис Ex libris – Ex erotic, проведен през 2013 г.

 Следва откъс от разказа „В града на мъртвите” на Антон Страшимиров.

Стрелките на разните часовници се насочваха към осем и канцелариите се пълнеха. Чиновниците от от четното отделение при Дирекцията на телеграфите и пощите един по друг възлизаха безкрайните стълби на новото грамадно здание и в коридора на четвър-тия етаж се срещаха, шепнеха си нещо, сдушваха се като мравки работници и се изгубваха в стаите. През нощта е станало необикновено нещо: играло се е на
големи суми и оня, Карпузов, чиновник от банката, си строшил врата: изгубил всичко, изгубил и спечелена-та пак на карти за една нощ къща, та като си отишъл на съмване, легнал и вече не станал – умрял от удар.
В една от стаите дребничък чиновник разказва-ше на другите как отзаран неговата слугиня узнала тази новина: друга слугиня є обадила, че един спечелил тази нощ на комар цяла къща, но пък този, който я е изгубил, не осъмнал – отишъл си и издъхнал. После се разбрало, че тоя човек бил банковият чиновник Карпузов. – Откъдето дошло, там и отишло! – говореха чиновниците, но не можеха да се разсмеят, защо-то завиждаха на спечелилия и се плашеха от участ-та на умрелия. Един от чиновниците – висок, мургав и мрачен – слушаше мълком и бледнееше. Тази заран нему не беше никой нищо продумал, а и сега не към него се обръщаха с новината. Той беше само живец; жените мразеше и ги наричаше „изкълчена половина“, а на чиновнишките блянове за дом и челяд подхвърляше злъчно: „Ние живеем в града на мъртвите: само смъртта на едного е живот за  другия.“
 – Е, Калине – обърна се сега дребничкият човек към тогова, – тази работа е станала тъкмо по твоему: смъртта на едногото е живот за другия! Калин се помъчи да се усмихне, но не можа. После  изправи върлината си снага – ще излезе.
– Къде тръгна такъв? – учуди се дребничкият чиновник. – Да няма друг смисъл това, че живеем в града на мъртвите? – смънка един вече прошарен чиновник и смигна. Спогледаха се останалите и един каза:
– Оня, Карпузов, оставя вдовица... Тук ли си!
Излезлият Калин се озова на улицата страшно навъсен и след малко се спря на ъгъла пред градския съвет. Там вече се чернееше нов некролог: съпруга Неда и семейства Карпузови и поп Герасимови оповестяваха скоропостижната смърт на любимия си Илия Карпузов. Калин беше спрял поглед на едро напечатаното име на починалия и след малко по свитите му бузи заигра усмивка. Но край него профуча файтон и мрачният човек се възбуди. Файтонът возеше белобрад свещеник. „Отива“ – каза си той. Свещеникът във файтона беше поп Герасим. В турско време той свещенодействаше по селата. Черковен епитроп тогава му беше един болничав бездеткин, чиято жена после доби мъжка рожба и се помина при раждането. Това досущ покруси болничавия епитроп, той даде имотеца и новородения си син на поп Герасима, а сам пристана за прислужник в монастир, където наскоро и почина. Тогава поп Герасим продаде епитроповия имотец, а сина му взе със себе си и го отхрани като свой. Тоя отхранен от поп Герасима епитропски син беше чиновникът Калин – високият и мрачен мъж, който стоеше сега пред некролога на Илия Карпузов. Той проследи файтона, като тръгна и сам по тротоара към военното министерство. Файтонът с поп Герасима се изви по „Славянска“ улица и Калин усили стъпките си. Той беше расъл у поп Герасима не тъкмо като осиновен, но не и като чужд: имаше си отделна стаичка и слугуваше ту вкъщи, ту в черква. Попадията не че не обичаше Калина, ами сякаш ревнуваше съпруга си от него: тоя не галеше Калина, но поболееше ли се нещо момчето, дядо поп през нощите някак скрито го навестяваше в стаичката му и бдеше над него тъй, както бди баща над син. И това косеше попадията: тя много скърбеше, че не можа да добие мъжка рожба, та трепереше над едничката си дъщеря Недка. Когато Калин и Нед ка бяха вече гимназисти, дядо поп дигна в двора си още една къщичка и я даде под наем на току-що задомен банков чиновник. Младата чиновнишка госпожа беше приказлива, тя обикна Недка и се не делеше от нея. Една вечер, когато Калин поливаше градината, чиновнишката госпожа и Недичка седяха в павилиончето и разглеждаха книга, в която имаше много женски глави с бухнати капели. Калин надникна и рече:
– В училището има колко по-дебели книги и с какви картини!
Недка се разсмя с глас, а чиновнишката госпо-жа, която също се смееше, замоли Калина да й донесе такива книги. И на утрото Калин й донесе. Но от това излезе сръдня: чиновнишката госпожа каза, че Недка не бива да гледа тия картини, а тази издебна  книгата, разгледа я от кора до кора, причака Калина и му каза:
– Разгледах я! Има все голи хора! – па избяга.
Калин от малък се въртеше в черковни олтари, та беше набожен. И сега му стана страшно. Той реши книгите, които носеше за госпожата на банковия чиновник, да ги не оставя никак в стаята си. Недка тогаз се задърли, не му говореше, а веднаж му се закани много страшно:
– Дето приказваш все скрито с госпожата... аз ще обадя на господина и ще видиш!
Калин се сдърви: той не беше приказвал нищо скрито с госпожата! И много се разсърди на Недка: реши да не є продума вече никога. Но на Недка домъчня: след ден вече тя правеше всичко, за да си проговорят. Книгите му разбърква, вади му смеш-ни прякори, тетрадките му крие, та го кара да ги търси в нейните...
А една вечер, когато Калин пак поливаше градината, Недка се вдетини: ту спира до него кротка и гальовна, ту дърливо го блъсне, ту пък го замеря с цветя и му показва зъбчетата си. Някои от тия закачки правеше чиновнишката госпожа с мъжа си пред Недка и Калина. И сега Калин се червеше и се мръщеше на Недка: гледаше я от време на време неспокойно. Госпожата беше излязла с мъжа си, а попадията я нямаше на двора.
– Стига, Недке, ще те кажа на майка ти! – продума най-после Калин.
– Няма я! – издяволува тази и катурна тенекията с вода в самите нозе на Калина. Не се разбра после как стана: Недка изви зад дома и като нямаше накъде, втурна се по стълбите за избата, та се блъсна о заключените врати, а Калин, който я гонеше, настигна я и надвесен над нея, промълви:
– Видиш ли сега?
Сякаш тоя шепот извърши нещо. Те изведнаж стихнаха. Недка загледа Калина странно, много странно и се просълзи. Тогава той прекара шепите си по пламналите й бузи и каза:
– Недей такваз. Аз си те имам като сестричка. Ха, обърши си очите да не те види някой!
И бързо отиде, та дълго полива градината. После те се имаха като брат и сестра; няма да се закачат, няма много да си говорят. Калин все ще я разпитва за уроците й, ще й решава задачите и – толкоз. Но на пролетта Недичка отбиха от училище и я сгодиха за Карпузова, чиновник от банката. Сватувала ги беше чиновнишката госпожа от новата поп-Герасимова къща. Недичка на годежа много се гордееше и не поглеждаше Калина, който през цялата нощ прислужва на гостите. Никой не би по-вярвал, че този годеж ще трае ден до пладне и че... ще последва през цели две години голяма мъка за поп Герасима. ... Впрочем, тогава цяла София чу за Недичка и за Калина.