Еротика отвъд табутата в „Лилит” на Диана Петрова

Със своя смел сюжет, със запомнящия се образ на главната героиня, но и с художествените си качества тази книга най-вероятно ще се превърне в един от най-четените бестселъри - Владимир Зарев за романа „Лилит“

Новият роман на Диана Петрова „Лилит“ (Летера) отвежда в света на Симона, където мъжете са лесна плячка, въздух, който вдишва, за да си почине от грижите в семейството си. Тя копнее да захвърли лидерската роля в разрешаването на проблемите у дома, но вместо това преживява съкрушителна загуба в живота си по своя вина. След случая тя иска да зареже предишния си живот, за който вярва, че е причина за бедите й.

В Симона бушуват повече страсти, отколкото тя може да понесе, и предишната невзрачна офис служителка се превръща в анонимен еротичен диктатор на свой пътуващ колега, върху който тя излива цялата демоничната разюзданост на сексуалните си фантазии.

Ще успее ли той да се опази от лудостта й и лекуват ли еротичните измислици? Дали двамата ще пренесат страстта от виртуалния свят в леглото и искат ли да го сторят? Какво ще се случи със семействата им?

“Диана Петрова пише живо, интересно, винаги крайно провокативно без нейната щедра проза да губи от качествата на високата, на истинската белетристика. В "Лилит" тя разказва сексуалните фантазии на своята героиня, прави го пределно честно и открито и сякаш е на път да еманципира националната ни литература, в която описанието на подобни страсти и видения все още се счита за табу.

Убеден съм, че  със своя смел сюжет, със запомнящия се образ на главната героиня, но и с художествените си качества тази книга най-вероятно ще се превърне в един от най-четените бестселъри“, казва Владимир Зарев за романа „Лилит“. Следва откъс от книгата.

Ранно утро е. Небето се разтваря в далечината. Между два тъмносини накъсани облака избухва оранжева зора и облизва смълчания град. Дрехите от простора се хвърлят гневно по въжетата, а вятърът се просмуква през пролуките на прозореца.

Лилит се протяга мързеливо и над юргана пониква кафяво зърно от полуголата й гърда. Прясно овлажнени къдрици се стичат по врата й, а кожата й заблестява в ярките отблясъци на утрото. Вълна от плът се плъзва по ръба на тежката завивка и преборва пуха.

Прозрачният ми пръст минава бавно по портокаловите й бедра и хлътва в извивката на оросената яма преди гръбнака, плеснал се като камшик. Спирам там, безсилен да продължа нагоре. Лилит усуква около одеялото горещите си обли задни части и аз, туристът, захванат за тръпчинка, потъвам утешен в сгъвките й.

Жаден съм и искам да пия от водите й, задушно ми е и искам да вдишвам от устните й, знам всичко, но се омотавам доброволно объркан в косите й. Тя е в ръцете ми, но може да ми се изплъзне всеки миг. Държа я здраво, но нямам власт над нея. Лилит променя формите си: ту се обточва като няма преспа сняг, ту се свива като въздушен балон, издишан от езерен човек. И няма сила, която да я удържи. И няма слабост, която да я сломи.

Тя е моя жена.

Лилит дойде и разхвърли малката ми подредена къща за по-малко от нощ. Запали някои стаи, а други наводни. Но аз не страдам от това. Кучето ми вече яде само от нейните длани, часовникът в коридора проработва, ако тя го навие, стаята ухае, щом тя е там, а вещите ми помнят топлината от докосването й. Всяка прашинка се нарежда така, че да й услужи, дори цветята в двете саксии изоставиха слънчевите лъчи и протягат стеблата си към леглото ни.

Лилит ме пожела, взе и прие. Тя прави с мен каквото пожелае, а аз й се оставих без колебание.

Не мога да й бъда роб, защото ще ме намрази.

Не мога да й бъда господар, защото Лилит няма господари.

Тя ме опразва и ме пълни със себе си. А аз не мога да сторя нищо и така ми е добре.

По цели дни измислям числа, а после градя кули от тях и организирам преместването на хора в новите помещения. От мен зависи колко ще са големи стаите им, какво ще виждат и дали ще усещат вибрациите на ехото.

Аз кроя големия план с усърдието на художник с мисия. А после следя за малките подробности като чиновник без такава.

Нареждам на тълпите, без да се налагам.

Прекосявам пропасти, опъвам мостове и проверявам плътността на стоманата. Знам какво правя и мога да работя с часове. Разглобявам и сглобявам, уплътнявам и пробивам. Подреждам и пренареждам. Нося тухли, които сам съм измислил, забъркал и изпекъл в ръчно изработената от мен пещ. Изграждам световете на останалите като по книга, но собствения си оставям на кибрита и изворите на Лилит. Тя пали и гори, тя гаси и тече.

Протягам трепереща ръка към кафявото зърно, поникнало над юргана. Обръщам я към себе си. Лека е като листо и мога да я смажа в грубите си длани. Засмуквам зърното й, а тя се вплита и дъхне възбудена в прегръдките ми. После ме отблъсква и ме поваля върху завивките. Сипе къдриците си по меката си прасковена кожа. Влагата между бедрата й ме лизва леко по крака, а Лилит отскача като убодена, навежда се и аз, измамен, се втвърдявам за секунди. Тя ми обръща гръб, духва няколко пъти по мазната диря и бедрата й се разтварят бавно през гърдите ми.

Поглеждам и ми прималява. Вдишвам дълбоко, за да уловя аромата й. Хващам го и не желая да издишам. Не смея да протегна пръсти и да ги спусна в пещерите й – не искам да я плаши силата ми, не искам и да я опива слабостта ми.

Запяват райски птици, слънцето изгрява и аз потъвам в устата й. Притварям очи и се оставям на водните й течения. Лилит ме усуква между влажните си алени устни. Пропадам в непознати пясъчни плитчини и се издигам като делфин над теченията. После отново нещо ме завлича и само мога да гледам как се давя пожелан и протегнат до дъното на устата й.

Лилит е помрачила ума ми и сега съм неин. Тя протяга лианената си ръка и хлътва няколко пръста в извора на млечните си води пред очите ми. Вади прозрачни капки и ми дава да ги облизвам. Сега съм никой и ту тъна в пясъците, ту се храня от ръцете й.

Лилит ме изоставя рязко като повей. Понечвам да погледна, но тя докосва миглите ми с пръстите на едното си ходило. За миг я зървам. Права е и ме гали през очите с пръстите на едното си ходило. Оттук имам чуден изглед към същините й.

Вятърът отвън продължава да хвърля безсилните дрехи по въжетата. Удря ги и ги преобръща. Вмъква се в пролуките и свири възмутен. Самозапалвам се. Искам да я лижа, да я давя, да я душа. Искам да е моя. Искам да я подчиня.

Лилит проточва пръстите на същото ходило по гърдите ми едва-едва. Настръхвам от допира, а тя се извива от височините си върху мен. Лежа и гледам фестивала на изгрева по кожата й. Готов съм да я захапя, да я задържа, стига да реши да падне в лапите ми.

Едва се сдържам да не я нападна. Искам да изригвам огъня си десетки пъти в недрата между бедрата й. Почти се сривам от усилие да удържа вулканите си, които ме пресичат по всички линии на тялото ми. Протягам ръце към нея, а мускулите ми проправят път през плътта ми като коренища.

Лилит игриво плясва по дланите ми настрани. Но те се връщат обратно, безсилни да променят посоката си. Плясва ги още няколко пъти, а после стисва устни и поема дъх. Мога да усетя лилитската й влага от разстояние. Отварям очи и ги впивам в нейните. Няма да я пусна да гледа встрани. Лилит се настанява бързо върху мен и стене, стене, стене. Навлизам бързо и еднопосочно в меките й пясъци, разтварям се и търся изхода, но изход няма. Вместо това тя се навива върху мен на тласъци. Не отделям поглед от нея, а тя ме поема в тъмните си зеници и ме топи.

Губя се. По цялото ми тяло плъзват захарни светлини. Пръскат се като заря до всяко кътче на вкаменените ми тъкани и аз просто се гмурвам, без да си дам възможност да поема дъх. Душата ми ламти потъмнена и пръскам огнени искри. Пукам и трещя, освобождавам скритите си демони от корените и поемам тази жена с цялата си сила.

Лилит плясва назад камшичения си гръбнак и опъва съзвездията по зърната си. Тя дръпва невидима стена, излива водопадите си и те наводняват с неочаквана сила огньовете ми. Горим и пропадаме в пропастта на белите струи, докато се разпръснем и попием в меката пръст на чаршафите.

Тънем там долу и събираме себе си. Тя е тя, а аз съм си аз. В началото само толкова. После почвам да си припомням. Лилит вае скалите ми без натиск, а аз по цели дни измислям числа и градя кули от тях.

Кучето ми яде само от нейните длани, часовникът в коридора проработва, ако тя го навие, стаята ухае, щом тя е там, а вещите ми помнят топлината от докосването й. Цветята в двете саксии в ъгъла протягат стеблата си към леглото ни.

Прегръщам я в порив на близост, но после бързо се усещам и отпускам, за да не я нараня.

Лилит – моята първа жена. Тя владее други сили, но те са не по-малко страшни от моите.

Никога няма да я имам. Лилит не може да се има. Ние сме равни.

Тя е всичко, което аз не мога да бъда. Тя е кибритът, който ме пали, тя е водата, която ме гаси. Но тя е и просто кибрит и просто вода.

Опразва ме и ме пълни със себе си. Тя живее с мен и без мен.

Тя е моят личен свят. Тя е извън всичко останало.

Симона изпрати писмото си на служебния адрес на Борис, стана и се протегна. Погледна към светещия часовник – беше шест и половина сутринта. Приближи се до прозореца и надзърна навън. Нямаше и помен от зрелищния изгрев отпреди малко. Запъти се към банята, обля се с хладка вода и се подсуши. След това се върна в кухнята, отвори шкафа с лекарствата, взе една туба с аспирин и извади хапче. Пусна го в половин чаша вода. Докато чакаше да се разтвори, включи кафе машината.

***

От около два месеца в София валеше непрекъснато. Извиваха се летни бури, падаха градушки, духаше вятър. По новините непрестанно предаваха репортажи за наводнения и пораженията върху мостове, неукрепени къщи и инфраструктурата.

Борис все още не беше заминал, но усилено се подготвяше.

Децата му звъняха често да го питат дали е добре, защото били чули по телевизията, че в София времето било страшно. Разказваше им пространно как изглеждат улиците или какво се случва с превозните средства.

Този ден не обещаваше да има буря, тъй като от сутринта грееше слънце. Към обяд изведнъж небето притъмня. На Борис му се работеше и хвърли само бегъл поглед през прозореца. Скоро обаче навън се стъмни както никога досега. Изведнъж се изсипа безпрецедентна градушка. Вятър се вихреше и чупеше клони, алармите на колите пропяваха една след друга, ледени късове барабанеха по алуминиевите дограми на сградите. В офиса повечето колеги станаха от бюрата си и извадиха телефоните си, за да заснемат невижданото бедствие. Борис също се изправи и се опря на прозореца. За броени минути улиците се превърнаха в бързотечни реки. По шосетата се движеха коли, но сега те бяха намалили скоростта си и много от тях пускаха мигачи, за да спрат и да изчакат градушката да премине.

Елена и Анджелика се мотаеха наблизо. Те бяха толкова впечатлени от пороя, че в този момент бяха изключили Борис от мислите си. Той самият стоеше до една от стъклените стени в офиса, когато Симона го приближи. Тя сякаш не забелязваше бурята и изглеждаше по-скоро погълната от бедствията в собствения си живот.

– Добре, че заминаваш. Тук настъпва апокалипсисът! – опита се да се пошегува тя.

Борис беше вдигнал едната си ръка, така че почти закриваше лицето си. Той не помръдна и не я погледна. Само премигна бавно. – Обичаш ли да гледаш такива филми – за апокалиптичното бъдеще?

– Не.

– А какви обичаш тогава?

– Гледай, гледай какво става навън! – прекъсна я той.

- Да, страшно е - отбеляза Симона, без да откъсва поглед от ръцете му. - Може би трябва да започнем да пишем предсмъртни писма - положи тя усилие да се усмихне още веднъж. Не получи отговор и добави многозначително: - Или просто да пишем писма до самия край на света.

Борис се извъртя към нея и я изгледа с ужас в очите. След това се обърна обратно към прозореца. Клоните на отсрещното дърво се огъваха безмилостно. По малката уличка под тях се вихреше въздушна въртележка и помиташе листа и клони. Дървото се преви заплашително на една страна, а след това на друга. Вихрушката се засили и го наведе още повече. В този момент се чу кратък пукот откъм отсрещната страна на улицата. Симона усети грубо хващане през кръста си. Тя литна във въздуха и се стовари върху земята. Миг по-късно се разнесе кански трясък на стъкла. Симона потръпна от леките пощипвания от стъклата по тялото си. Борис я беше обгърнал, като се пазеше да не отпусне цялата си тежест върху нея. Симона зарови глава в него, безсилна да се държи смело, и не само не можеше, а и не желаеше да види какво се случва.

Миг по-късно ледените топчета продължиха да барабанят върху потрошените стъкла. Отвън нахлу свеж въздух, разхвърчаха се листа и късове лед започнаха да отскачат навътре към офиса, все едно някой ги хвърляше.

Секунди по-късно Симона се опита да надигне глава. Борис вдигна ръката си от нея и тя отметна разпилените си кичури, нетърпелива да се огледа.

- Добре ли си? - попита я той, докато вдигаше крака си от нейните.

Симона едва сдържа усмивката си. Страхът й* отпреди малко се беше изпарил и тя сякаш превключи на режим „флирт“. Толкова й* се искаше да обвие врата му и да го целуне, но вместо това реши да следва етикета на страха или иначе казано, направи онова, което се очакваше от нея да направи. Вгледа се в празнината, където беше прозорецът. Огромен клон се беше стоварил върху бюрото на Борис. Мониторът се беше катурнал на земята. Подът беше посипан с листа и стъкълца.

- Какво стана бе?... - приближи се до тях друг колега.

***

По-късно, когато вихрушката утихна и стана ясно, че никой не бе пострадал сериозно, колегите излязоха от сградата. Много хора говореха по телефона, а други си задаваха едни и същи въпроси за дървото от отсрещния тротоар, което се беше стоварило върху офисната стена. Някои от присъстващите се разходиха дотам, за да огледат пораженията. Отнякъде пристигна бус, от който излезе жена с микрофон и започна да разпитва насъбралите се. В суматохата Симона изгуби Борис. Бяха го заобиколили няколко души, които ръкомахаха развълнувано. Той разговаряше с тях и се усмихваше снизхоздително. Симона го дръпна за ръката, като очакваше, че ще се обърне към нея. Вместо това той не помръдна. Тя се повдигна на пръсти и се опита да стигне до ухото му, но той отново не помръдна.

- Благодаря - прошепна и се отдели бързо.

Секунди след това Борис се обърна към нея. Симона вече се отдалечаваше по тротоара.

Диана Петрова е завършила Английска езикова гимназия, а след това книгоиздаване и творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски”. Работи в сферата на информационните технологии, а в свободното си време пише вълшебни истории в своя сайт „Подари ми приказка“. Диана е автор на бестселъра „Мъдри приказки” и на първата книга с български приказки за осиновени деца „Двойната планета”. Тя има два романа – дебютния „Ана”, с който спечели първото място за жена автор в поредицата „Гравитация” на издателство „Изток-Запад” и „Синестезия”, който попадна в десетката на конкурса „Нов български роман” на издателство „Сиела”.