Сорая - една бежанка в капана на войната и... любовта

Разтърсващ дебютен роман на турската журналистка Мелтем Йълмаз представя Софтпрес

Двайсетгодишната Сорая бяга от войната в Сирия, където градовете миришат на гняв и кръв, и се подслонява в Турция с надеждата за ново бъдеще. Когато се съгласява да се омъжи за трийсет години по-възрастен от нея мъж, попада в капан, по-смъртоносен и от войната: любовта.

Драматичен и затрогващ е разказът за белезите в душите на бежанците, спасили се от гражданската война в родината си. В интервю за Lira.bg Мелтем Йълмаз споделя: „Може да ви се стори странно, но ако не бях журналист, не бих се заела с роман като „Сорая“. Всъщност с едно око винаги гледах като журналист не само на подбора на актуална тема като тази за живота на бежанците, но и на трактовката ѝ, на техниката на писане и на всички етапи по въвличането на читателя в събитията, движеща сила в книгата.“

Младата журналистка Мелтем Йълмаз започва журналистическата си кариера във в. „Джумхуриет“ и години наред е гласът на непривилигированите - живеещи на улицата хора, изоставени деца, бежанци, подложени на насилие жени и други.

След като получава наградата за най-добър репортаж на Съюза на съвременните журналисти, Мелтем Йълмаз представя на читателите и първата си книга – „Мъртъвци в пустата нива: Бонсай“, съставена от репортажи, проведени при изследване на наркоманията. Авторката води рубрика във в. „Милиет“ и пише статии за киното в списание „Синедерги“.

Дебютният ѝ роман „Сорая“ е базиран на журналистически разследвания от бежанските лагери в Турция и описва спиращата дъха история на млада сирийка, прегърнала своята искрица надежда в житейската безизходица, където няма място за обич.  Следва откъс в превод на Елен Кирчева.

Сорая и Хая на пейка в болничния двор, а Хейсем в инвалидната си количка... Така посред нощ приличаха на накацали по клона три кукумявки, мълчаливо чакащи да съмне. А времето изобщо не минаваше, Мохамед витаеше в умовете им, устните им шепнеха молитви, а сърцата бяха отровени от болка...

Сякаш ако някой проговореше, всички заедно щяха да заплачат. Поради това и мълчаха. Заспалата призори превита на две Сорая посрещна новия ден с окаяното състояние на баща си, проснат на земята с полуживото си тяло и вперен в небето жален поглед. Действителността беше толкова жестока, че Сорая вече беше твърдо убедена, че преживяното не е сън и нищо няма да се промени. Никой не можеше да се върне обратно, баща ѝ беше сакат, майка ѝ бавно губеше разсъдък, а Сорая нямаше друг изход... Точно тогава си спомни за Емир и мисълта, че се случва за първи път след трагедията, я разтърси – как ли беше той?

Спомни си за започналото първо в училищния двор и после пренесено извън него приятелство, плановете, които той кроеше, и ѝ домъчня за него. Всъщност тя никога не беше се стремила към брак като него. Според нея бъдещият им живот щеше да бъде договор за най-добрата от всички злини. Но сега, през призмата на настоящето, като крушка в тъмата на съзнанието ѝ просветна мисълта, че онзи живот би бил хубав. Опитът я учеше, че животът е съставен от пораждащи се едно от друго нещастия и първото предвещаваше идването на следващото.

Отиде до майка си, седнала на предната пейка, за да я попита дали е гладна, но Хая отново се взираше някъде с празен поглед. Сорая не издържа:

– Какво пиеш, мамо, ела на себе си!

Въпросът се заостри, заостри и се заби в челото на Хая като трън. Тя изнервено се обърна към дъщеря си, която я беше обезпокоила, и гласът ѝ разряза въздуха като нож:

– Махай се!

Дори в празния ѝ поглед да беше преминала искра на разбиране, тя изчезна за секунди. Явно след брат си Сорая вече губеше и майка си. Семейство Номари останаха още няколко часа все така неподвижни и безмълвни на същото място. Първа Сорая забеляза появата на Ися, приятеля на Мохамед. Движеше се леко и уверено, без никаква следа от голямото нещастие, преживяно преди няколко дни...

– Здравейте!

– Здравейте – отговори Сорая.

– Как си, чичо Хейсем?

Хейсем обърна намръщено лице към младежа и след известно колебание отговори:

– По-добре да бях умрял, но нали имам семейство.

– Опазил Бог, чичо Хейсем, Аллах си има нещо на ум, та да те спаси. Сега трябва да бъдеш до жена си и дъщеря си.

На Хейсем, опитващ се да свикне с наранената гордост от безпомощното си тяло, му дойде в повече съветът от младеж на възрастта на сина му. Не отговори, но обърна глава с желание да приключи разговора. Младежът ги водеше към колата с изнервяща бързина, а Сорая буташе ръчната количка с баща си. Всъщност това беше умението, което вече трябваше да изучи и придобие. Баща ѝ тежеше в количката с нащърбени дървени дръжки, забиващи се в дланите ѝ. А колелата бяха толкова стари, че за придвижването на количката се изискваха изключителни усилия. Колата, с която Ися щеше да ги откара до границата, изглеждаше на Сорая като мираж в пустиня.

Колкото повече приближаваха границата по половинчасовия път с кола, толкова повече прах се вдигаше от краката на вървящите от двете страни мъже и жени с вързопи на гръб. Някои бяха толкова уморени, че едвам влачеха нозе, други бяха насядали по земята за почивка. Ако се съдеше по навалицата, жителите на Хумус го напускаха на тълпи, като че идеше краят на света. През целия път приятелят на Мохамед – Ися – обясняваше как сраженията ще се ожесточават все повече и хората не могат да направят друго, освен да бягат, сякаш той и приятелите му вземаха решенията. Внезапно поведението му подразни Сорая. Ако и другите бяха като него, значи животът на хората беше обречен заради шепа неуки ергени.

Ися спря колата на едно място и каза:

– Дотук съм. Колата не може да премине по-нататък. Виждате опашката отпред, Бог знае колко километра е. Всички бягат към Турция, слизайте и не губете време.

Хая изпълни нареждането безпрекословно като робот, слезе от колата и тръгна към границата като жив мъртвец. Сорая и Ися извадиха Хейсем от колата и го настаниха в количката.

– Бог да те благослови! – каза Сорая на младежа, опитвайки се да скрие негативното си отношение. Ися не се поддаде на благодарствения ѝ тон и отвърна намръщено:

– Няма значение, молете се за нас. Хайде вървете, не стойте.

Сорая, бутайки количката с Хейсем по петите на Хая, влезе в опашката към границата под съпровода на носещи се отвсякъде плач и молитви. Беше като в преизподня, в търсещите помощ погледи на хората се четеше, че никой не знае какво го чака след границата. Хейсем така се затрудни да бръкне в джоба си за пари, за да купи геврек от минаващия покрай тях младеж, че Сорая веднага пъхна ръка в джоба му, та да сложи край на унижението му. Докато семейство Номари ядяха гевреците, опашката се виеше като огромна змия, чиято глава не се виждаше, а слънцето ту се показваше, ту се скриваше зад облаците. Земята се тресеше от двигателите на идващите донякъде и връщащи се коли. Край пътя гниеше облян в кръв застрелян катър. Един Бог знаеше кога щеше да им дойде редът в тази опашка. Почти се свечеряваше, когато стигнаха до границата сред шумни разправии, женски молитви и детски плач. Хейсем отговори на въпроса на мургавия служител  със сключени вежди за лични карти и паспорти:

– Нямаме нищо. Нито лични карти, нито паспорти. Едни души само носим.

Служителят явно беше доста притеснен. Това беше едно от многото семейства без документи. Отново повтори наизустените изречения:

– Турция и така ще ви приеме, но ако ви се случи нещо, е на ваша отговорност. Не можем да ви регистрираме официално. Сега си кажете имената.

Изредиха имената си и се подписаха на поднесения им лист. Срещу това получиха удостоверение за влизане в страната. Претърсиха вързопа на Хая и количката на Хейсем. След още няколко крачки семейство Номари стъпи на турска територия...