Откъс: Когато бях армейски генерал

Михаил Вешим

Да започна първо с това: кой е войникът Мишев?
Той е същият, който се подвизава и под името Вешим

Вешим, когото много хора наричат ВешиН и го мислят за внук или правнук на художника Ярослав Вешин.

Нещо повече: покрай него журналистите започнаха да наричат и художника класик Ярослав – ВешиМ. Току в печата ще се появи дописка, че е намерена неизвестна картина на художника ВешиМ. А наскоро „24 часа“ писа, че милионерът Валентин Златев колекционирал картини на ВешиМ.

Декларирам, че двете лица, Мишев и Вешим, са едно и също лице, т.е. – аз. Такива декларации съм писал неведнъж, за да послужат пред разните счетоводства при изплащане на хонорари.

А веднъж в редакцията на „Стършел“ се обади читателка, която искаше да разговаря с г-н Верешчагин.

Само с Мърквичка не са ме бъркали – ето какви недоразумения ми докара този псевдоним.

Но в казармата има ред и нещата са сериозни – там псевдоними не вървят. Затова през времената на Студената война в стройните редици на армиите от Варшавския договор воюваше само школникът Мишев. Вешим тогава не беше в строя, но пък винаги присъстваше и наблюдаваше събитията отстрани.

***

За приключенията си като морски капитан съм ви разказвал в друга книга. Ако сте я чели, вече знаете, че морски капитан не съм бил.

Отсега си признавам – и армейски генерал не станах... Но съм воювал на различни фронтове в социалистическата казарма точно две години и три месеца – достатъчно време, за което един редник може да израсне до маршал, ако е носил в раницата си маршалски жезъл.

Аз жезъл в раницата си на школник не носех, а носех всичко, което беше описано в повиквателната – два чифта чорапи, два чифта гащи и прибори за бръснене.

Приборите за бръснене веднага ми ги откраднаха, гащите малко по-късно. Но най ме е яд за друго откраднато – тия две години и три месеца от живота ми. Който май ще е единствен и друг не се предвижда. Макар Уди Алън да казва: „Не, че вярвам в прераждането, но за всеки случай ще си взема чифт бельо за смяна“, аз резервно бельо за другия живот няма да нося – и там ли да ми го откраднат като в казармата?

Късно е вече да се жалвам – за изгубените гащи и изгубеното време между 1983 и 1985 година. Социализмът взе от едни хора къщи и фабрики, на други – бъдещето, на трети им взе целия живот, не върви да се оплаквам за някакви две години и три месеца...

Вярно, че бяха от най-прекрасната ми възраст – младостта. Влязох точно на 23 години, излязох на 25 и 3 месеца. (Не съм дребнав, но и тия 3 месеца не мога да ги простя, винаги ще ги напомням – оттук до края на книгата.) Точно бях завършил университета, бяха ме назначили вече на работа в „Стършел“, всеки ден пишех смешки и имах велики творчески планове.

И изведнъж: край на личните планове! Тръбата свири сбор, държавата ме призовава да я браня!

Първото, което се запитах: споменатият Уди Алън (също колега хуморист) ходил ли е в казармата, за да защитава американската си държава? Доколкото знаех, той свиреше на кларинет в един нюйоркски бар, а не гърмеше с автомат в някоя военна база на Пентагона – в Тексас или Аризона.

А аз съм длъжен – иначе съд!

Добре, от мен да мине, ще защитя отечеството – но от кого?

Не виждах чужда армия да ни превзема, нито вражески танк да атакува бащиното ми огнище. И аз ли като съветския боец Матросов (от деца ни възпитаваха с подобни героизми) да затискам с тяло амбразурата, или с връзка гранати да се хвърлям под натовски танкове?

По онова време соцпропагандата ежедневно ни подгряваше, че сме на ръба на войната: натовците от Западна Европа и ястребите от Щатите искат да унищожат социализма. Военнолюбците империалисти са готови да запалят Трета световна война, трябва да ги спрем! Защитата на мира и социализма е върховен дълг на всеки българин! С оръжие в ръка да се борим за мир!

Ако не друго, във Факултета по журналистика се бях научил да не вярвам на пропагандата и автоматично да си затварям ушите, когато ме наставлява Глас на рупор – от упор.

Сега Гласът на рупора ме призоваваше да воювам за мир – схващах тоя абсурд (война за мир) и никак не ми се воюваше. Но имах ли избор? Връстниците ми на Запад го имаха: на повечето места в цивилизования свят армиите бяха професионални, а военната служба не беше задължителна. Но разликата между тях – там, и нас – тук, си я знаехме. ТЕ бяха свободни хора, можеха да пътуват по света, да живеят, където си поискат, да четат, каквото поискат, да слушат музиката, която им харесва, и да се обличат, както намерят за добре. НИЕ нямахме такива права, можехме най-много да идем на запад до ГДР, но само на екскурзия, организирана от „Балкантурист“, да учим в чужбина – но само в Москва (децата на отговорните другари бяха с предимство), да четем – от „Как се каляваше стоманата“ до „Син на работническата класа“, да слушаме естрада от Емил Димитров до Муслим Магомаев и от Лили Иванова до Алла Пугачова. От малки ни пазеха от „западното влияние“ – бяхме чавдарчета и пионери („Рапорт даден, рапорт приет“), после задължително комсомолци („Комсомол, Комсомол – ти летиш като сокол!“)... В училище ни мереха косите на сантиметър и ни стрижеха с ножица, гонеха ни, ако сме с дънки, изключваха ни за слушане на упадъчната рок музика... В гимназията имахме задължителни часове по военно обучение, в които пенсионирани офицери ни учеха да разглобяваме автомат „Калашников“ и пистолет „Макаров“ – не само момчетата, но и момичетата. В десети клас лагерувахме една седмица на военен лагер в рилското село Говедарци – униформи, маршировки по плаца и стрелби – пак с „Калашников“ – автоматът, обявен за върховно постижение на съветската индустрия.

Докато „Дженерал мотърс“ произвеждаше линкълни и кадилаци в Щатите, а Федералната република Германия – мерцедеси, съветските (и български) военни заводи бълваха автомати. За автомобил у нас се чакаше по двайсет години, за апартамент – и повече, за цветен телевизор – по няколко седмици на денонощна опашка. Но виж: „Калашников“ бе осигурен на всеки социалистически гражданин – да воюва за мир срещу силите на империализма.

Когато завършеше гимназия, младият американец тръгваше да пътува до Стария континент – задължително да види Рим и останките на Древна Гърция. Щом завършеше гимназия, българският младеж трябваше да влезе в казармата и да получи своя автомат.

Номерът на моя автомат го помнех доскоро – почти трийсет години. След като го издадох на старшината, номерът остана като щампован в паметта ми. Опитвах се да го забравя – напразно. Животът си течеше, годините минаваха, забравях любими книги и филми, лица на любими хора, вълнуващи срещи, драматични раздели... Но номера на моя „Калашников“ не можех. Понякога той изплуваше в паметта ми на най-неочаквани места – казвах него, когато счетоводители ме питаха за ЕГН-то или в обувен магазин вместо номера на обувките си.

Преди седмица в един хубав ден установих, че вече не го помня... Нито една цифра от поредицата.

Дали това не е първи знак от г-н Алцахаймер? Дали господинът не се е заиграл с гумичката, за да изтрие всяка информация от мозъчната ми кора, започвайки от военния раздел, раздел „Казарма“?

Затова реших да побързам с тази книга – разказ за социалистическата казарма, преди Алцхаймер да се е разбързал с гумичката.

***

„Ако се наложи да сте сами на пустинен остров, коя книга бихте взели със себе си?“ Такива тестове се явяват понякога в забавните страници на вестници и списания. „Приключенията на Швейк“ – отговарям, без да се замисля.

Това е книгата, която съм чел стотици пъти, без да ми омръзва – от юношеството, та до днес. Знам почти наизуст историите на Храбрия войник, мога да ги преразкажа и насън да ме бутнеш. А когато ми е тъпо, имам изпитана рецепта – няколко страници от Хашек и доброто настроение се връща.

„Швейк“ взе със себе си моят покоен приятел и колега Кръстьо Кръстев в болницата, когато му предстоеше тежка операция.

С обемистото томче под мишница аз тръгнах да си търся жена – спътник в живота.

Ето защо:

Младостта си отиваше – тананиках си „не съвсем, не съвсем“ и си живеех безхаберно, по ергенски, волен като птичка. Неочаквано срещам Радой Ралин. И още по-неочаквано той ме почва:

– Ти на колко стана?

– На трийсет и шест...

– Ааа, време е да се ожениш... Аз като станах на трийсет и пет години и си казах: което момиче срещна на улицата, за него ще се оженя.... Така и направих. Тръгнах по улицата и се ожених за първата моя позната, която срещнах... – Направи пауза и продължи: – Разбира се, след две години се разведох... – Пак пое дъх: – Но пък имам двама сина... – Отново пауза: – Разбира се, аз с тях не си говоря... Но пък имам няколко внуци... – Погледна ме и завърши невесело: – И с тях не си говоря...

– Ами тогава, чичо Радой – рекох му, – за какво да се женя?

– Защото си закъснял. Минал си трийсет и пет! – натърти на своето и продължи по пътя си.

За мен Радой беше безспорен авторитет – най-големият български сатирик. Вслушах се в съвета му и тръгнах да си търся жена.

Но не исках да е случайна приятелка, срещната на улицата – както при Радой. Затова дълго мислих и реших, че най-подходяща за съпруга е не онази, която има дълги крака, руса коса или „страшни очи“, богати родители или самостоятелен апартамент.

А тази, която е чела „Швейк“. Чела ли е, значи има чувство за хумор и склонност към кикот. Ако за други бракът е хомот, нека за мен да е безкраен кикот – да минава в шеги и закачки. Пък ако се стигне до семейни скандали – ще разведряваме атмосферата със семейно четене на Хашек.

Гушнах „Швейк“ под мишница и двамата с него тръгнахме да си търся булка – която го е чела, за нея ще се оженя.

Една, втора, трета... Нищо.

Отговорите бяха:

– Абе, то е нещо за казармата... Не ми е интересно...

Или:

– Мъжка книга... Не мога да ѝ разбера хумора...

– Същата ли е, дето я носиш? Много е дебел войникът на корицата – и това ми чуха ушите. Оставаше само девойката да препоръча на Швейк диета за отслабване.

Така и не срещнах жена, която да се развълнува от приключенията на Храбрия войник.

Затова се наложи да снижа критерия – сегашната ми спътница в живота има известно чувство за хумор, животът с нея (невинаги) е безкраен кикот, а към Швейк няма да посегне дори да го оставя на възглавницата ѝ.

Ще отмести книгата настрани или с нея ще подпре меката мебел, за да ми напомни, че диванът в хола ни отдавна е за смяна.

Да, никой не е съвършен... Жените не се интересуват от поручик Лукаш и фелдфебел-школника Марек, от мнението на сапьора Водичка за маджарките и от лакомията на свръзката Балоун.

Както мен хич не ме е еня за половия живот на героините от „Сексът и градът“.

***

Ил. Дамян Дамянов

Разговор за казармата може да развали и най-веселата компания. Сигурно ви се е случвало: събрали сте се на хапване, пийване, майтапът си върви, докато някой подхване:

– А пък старшината ни, Глогов се казваше, беше голяма драка...

– Стига с тая казарма! – ще го прекъснат от женската част на компанията на най-интересното място. – Когато сте само мъже, тогава си говорете по военни въпроси!

Така че напълно съзнавам риска като автор – да загубя женската читателска аудитория с шеги по военни въпроси.

Ярослав Хашек не можа да спечели женското внимание, та аз ли?

Но пък си струва да се опитам.

Пък и се налага...

Защото напоследък чувам отново гласове за въвеждане на задължителна военна служба – дисциплинирала, научавала на родолюбие и патриотизъм; само така безхаберният юноша ставал мъж.

Това с възмъжаването е голяма заблуда – целта на казармата е не да те направи личност, а обратното – да те обезличи. Да те превърне в бойна единица, анонимно колелце и винтче от военната машина. Да изпълняваш заповеди, без да разсъждаваш, защото друг разсъждава вместо теб – твоят командир: лейтенант, капитан, майор или полковник. Той разполага с живота ти, за него ти си едно оловно войниче и той може да те жертва когато си поиска.

Сещам се за една карикатура от Славомир Мрожек, друг мой любим писател, който също рисуваше и карикатури със смешни човечета. Мрожек, царят на абсурдите, беше нарисувал един военен да командва силует с разрошена грива. Военният: „Стани! Легни! Стани! Легни! Бетовен, ти на глух ли ми се правиш? Два непоряда по служба!“.

Това е казармата – навсякъде по света. И в миналото, и днес. Само им дай Бетовен, ще го вкарат в строя с маршова крачка!

Към класическата военщина соцстроят добавяше и идеология – облечеш ли униформата, си длъжен да отдадеш живота си за делото на комунизма – нещо такова се казваше във военната клетва.

Социалистическият войник маршируваше под портретите на Маркс, Енгелс, Ленин, Георги Димитров и Тодор Живков, пееше на отиване към столовата „Хей, от запад се надига черна вражеска вълна!“, а вечер си лягаше с националния химн, в който последният куплет бе: „Дружно, братя българи, с нас Москва е в мир и в бой! Партия велика води нашия победен строй!“.

Уж армията възпитава на патриотизъм, а за чужда столица пеехме в националния химн. Уж служехме на народа, а славехме една Партия – то други партии нямаше.

Това беше нашата казарма, социалистическата – но каква да е, когато и животът навън е превърнат в казарма.

– Такива бяха времената! – се оправда Добри Джуров (истински армейски генерал, за разлика от мен, и дългогодишен министър на отбраната – пак за разлика от мен) след 10 ноември; без капка угризение, без намек за извинение.

Никак не ми се иска отново да се връщат „такива времена“ за моите деца и за техните връстници. Които сега имат щастието да си избират сами бъдещето, да растат като свободни хора, а не като колелца и винтчета във военни машини, движени от идеологически доктрини.

***

В университета влязох от първия път, в казармата – от втория.

През септември 1978-а получих повиквателна за армията: да се явя на 17-и еди-къде си, в еди-колко си часа. Датата я помня, защото съвпадна с рождения ми ден. Вместо да го празнувам с приятели, щях да марширувам по плаца.

Бях виждал по нашата телевизия как хипитата в Щатите си горят повиквателните за Виетнам – това ни го даваха, за да видим колко е лош животът на Запад.

А при нас животът е много хубав, отиваш с песен в казармата. Смееш ли да си изгориш повиквателната?

Не ми и хрумна да щракам със запалката – огледах листчето, прочетох го няколко пъти и започнах да си набавям нужното от списъка: прибори за бръснене, четка и паста за зъби, долни гащи и „юнашки фланелки“, хасе за партенки.

Няколко дни преди 17-и играх футбол в двора на панчаревското училище и си скъсах менискус на дясното коляно. Окуцях, сложиха ми гипсова шина и ме обявиха за НГВС (НеГоден за Военна Служба).

Отложиха ме за една година, но тъй като бях приет в университета, започнах да уча (на куц крак) и казармата се отложи с пет години – докато завърша.

„Хе, пет години – рекох си куцук-куцук, – далечно бъдеще. Дотогава може да отменят задължителната военна служба.“

Дете наивно, социализма не познаваш! Не само не я отмениха, но я увеличиха. По онова време службата за висшисти беше година и половина, направиха я две. А накрая ни задържаха и три месеца свръхсрочно.

Но отлагането си имаше и добрите страни – когато дойде втората повиквателна, влязох в казармата не като охахавен юноша бледен, а като нахитрял младеж, запасен с известен житейски опит. Такъв войник е трудно да го натискаш с униформен ботуш или с идеологическа преса. Бях не само житейски, но и литературно подготвен за казармата – от дългогодишно приятелство с редник Йозеф Швейк бях заприличал и физически на него. Запазил съм снимка от влизането в Плевенската школа за запасни офицери – остриган нула номер и с щръкнали уши, пухкав и ухилен, същински двойник на Храбрия войник, както го рисува илюстраторът Йозеф Лада.

Не само приличах на Швейк, бях си и решил да се държа като него – идиотски. Разбира се, Храбрия войник от австро-унгарската армия бе доказан идиот (имаше си тапия), а аз трябваше тепърва да се доказвам.

Е, за две години и три месеца мисля, че успях.

Из едноименната книга, подготвена от "Сиела". Корица и илюстрации Дамян Дамянов