Питър Мей в бездната от тайни на остров Луис

Излезе и третата книга от нашумялата поредица на британския писател

„Шахматните фигури“ (Колибри) отново сблъсква Фин Маклауд с отдавна забравени призраци от миналото. Като шеф на охраната на голямо частно имение на острова бившият полицай е натоварен с разследването на бракониерството в района, което придобива застрашителни размери. Работата му го отвежда при Уистлър Макаскил, близък негов приятел от тийнейджърските години и… пазител на дълго прикривана тайна. Срещата придобива неочакван и зловещ развой и докато Фин се опитва да събере парчетата от миналото, разбира, че разкриването на истината ще погуби бъдещето му. В „Шахматните фигури” характерите на героите добиват още по-релефни очертания, а историята и фолклорът на Хебридските острови ни потапят в бездните на това загадъчно място.

Шотландецът Питър Мей постигна същински триумф - книгите му се продават в милионни тиражи във Великобритания и по света, а трилогията за остров Луис му донесе редица награди за литература в Европа и Америка. „Черната къща“ – първата част от поредицата, – която излезе най-напред във Франция, е определена от вестник „Юманите“ като „шедьовър“. Тя му спечели няколко отличия, сред които Наградата на френските читателите „Сезам“ за най-добър криминален роман за 2011 година, „Книга на годината“ 2011 на британския сайт за криминална литература и трилъри, както и американската награда „Бари“ за криминален роман на годината за 2013-а година. „Човекът от остров Луис” спечели голямата награда на читателите на френския ежедневник Le Télégramme и международния приз на фестивала в Коняк, Франция. Следва откъс в превод на Деян Кючуков.

Когато Фин отвори очи, вътрешността на древното каменно жилище, което им бе дало подслон от бурята, тънеше в странна розова светлина. В неподвижния въздух лениво се виеше дим от почти угасналото огнище, а Уистлър бе изчезнал.
Фин се повдигна на лакът и видя, че камъкът, препречващ входа, е търкулнат встрани. През отвора се виждаше обагрената в розово утринна мъгла, надвиснала над планините. Бурята бе отминала. Бе изляла своя дъжд, оставяйки подире си неестествен покой.

Той с пъшкане се измъкна от одеялата и изпълзя до огъня, където бяха проснати дрехите му. В тях още се усещаше влага, но вече бяха достатъчно сухи за носене. Легна по гръб, за да нахлузи панталоните си, а после приседна, за да облече ризата и пуловера. Обу чорапите, напъха крака в обувките и се измъкна навън на каменистия склон, без да си прави труда да завързва връзките им.
Гледката, която го посрещна, бе почти омагьосваща. Планините на Югозападен Луис се издигаха стръмно навред около него, губейки се в ниските облаци. Долината отдолу изглеждаше по-широка, отколкото предната вечер, озарена от светкавиците. Гигантски късове скали осейваха дъното ѝ подобно на призрачни същества, излезли от мъглата на изток, където още невидимото слънце хвърляше алено сияние. Усещането бе, сякаш присъстваше на самото раждане на света.
Силуетът на Уистлър се очертаваше отвъд поредицата каменни укрития, наричани „кошери“, стъпил върху корниз, откъдето се разкриваше панорамна гледка. Фин закрачи с разтреперани нозе по прогизналата земя и се присъедини към него.
Другият не се обърна, нито даде някакъв знак, че е доловил присъствието му. Само стоеше като статуя, замръзнала във времето и пространството. На фона на бледото му, посърнало лице брадата изглеждаше като слой от сребриста и черна боя, положена върху бяло платно. Очите му бяха тъмни, непроницаеми, потънали в сянка.
– Какво има, Уистлър?
Отговор не последва и Фин устреми взор в същата посока. Онова, което видя, в първия миг просто го изпълни с объркване. Мозъкът му възприемаше пейзажа, но той просто нямаше смисъл. Обърна се и огледа отново скалните жилища зад гърба си и стръмния сипей, издигащ се чак до билото на планината, откъдето предната вечер бе зърнал мълниите, отразяващи се във водите на езерото.
После пак извърна глава към долината. Но езерото липсваше. На мястото му зееше само голяма празна дупка. Ясно се очертаваха бреговете, сред които хилядолетия наред се бе намирало неговото легло. Около километър и половина дълго, осемстотин метра широко и двайсет или трийсет метра дълбоко. Покрито от дебел пласт тиня, с разхвърляни тук-таме големи и малки камъни. В източния му край, където долината се губеше в стелещата се мъгла, имаше кафяв канал, прорязан в торфа като следа, оставена от гигантски охлюв. Фин хвърли поглед към Уистлър.
– Какво е станало с езерото?
Онзи само сви рамене.
– Изчезнало е.
– Как може езеро да изчезне?
– Нещо подобно се е случило много отдавна. Още през петдесетте, преди ти и аз да се родим. Било е край Моршкал.
– Не разбирам. Какво имаш предвид? – рече объркано Фин.
– Същото като сега. Пощальонът всяка сутрин минавал покрай едно езеро, разположено по средата на нищото, на пътя между Моршкал и Кинлох. Наричало се Лох нан Леарга. Не щеш ли, един ден както си вървял, видял, че няма ни езеро, ни дявол. Само голяма дупка на мястото му. И аз самият съм я посещавал. Та навремето се вдигнал голям шум. Чак от Лондон дошли репортери от вестниците и телевизията. Предлагали се какви ли не версии, които сега могат да изглеждат налудничави, но тогава пълнели заглавията. Като например, че езерото било ударено от метеорит и се изпарило.
– А какво според теб е станало?
Уистлър отново повдигна рамене.
– Най-добрата теория е, че се е получило тресавищно приплъзване.
– Което ще рече?
Другият нацупи устни, все така без да откъсва поглед от покрития с тиня басейн.
– Ами... може да се получи, ако дълго време не е валял дъжд. Не че това е нещо обичайно тук. – Той почти се усмихна. – Торфът на повърхността се спича, а както всеки от местните знае, щом веднъж изсъхне, торфът става непромокаем. – Ръката му посочи към мястото, където гигантската следа от охлюв се губеше в мъглата. – Там долу е разположено друго езеро, на по-ниско ниво. Ако имах някакви пари, бих ги заложил, че нашето езеро се е вляло в него.
– Но как?
– Повечето от тукашните езера имат торфени дъна, но между тях и гнайса, от който е изграден остров Луис, често лежат по-нестабилни скали, наречени амфиболити. Когато засушаването е последвано от проливен дъжд като снощния, водата се стича в пукнатините на торфа и създава пласт тиня върху скалната основа. Тогава повърхностният слой може просто да се плъзне върху нея, както най-вероятно се е случило и тук. Напорът на водата е пробил път между двете езера и целият обем на горното се е излял в по-долното.
Щом ръбът на слънцето най-сетне се показа, полъхна ветрец и мъглата леко се разсея. Достатъчно, за да разкрие нещо червено и бяло, улавящо светлината в най-дълбоката част на някогашното езеро.
– Какво, за бога, е това? – възкликна Фин и след като не получи отговор, добави: – Случайно да ти се намира бинокъл?
– В раницата. – Гласът на приятеля му бе малко по-висок от шепот.
Фин забърза обратно към скалното жилище и пропълзя вътре. Когато се върна обратно, Уистлър изобщо не бе помръднал, а продължаваше безстрастно да се взира надолу към долината. Фин вдигна бинокъла и започна да го фокусира, докато очертанията на червено-белия предмет не се откроиха ясно пред очите му.
– Да ме вземат мътните! – изтръгна се неволно от устата му.
Сред група валчести камъни се бе загнездил малък едномоторен самолет, леко килнат на една страна. Изглеждаше напълно запазен – прозорците на кабината бяха покрити с тиня и кал, но боята на корпуса още бе ярка и върху нея ясно личеше надпис с черни букви. G-RUAI. Фин усети как всяко косъмче на врата му настръхва. RUAI бе съкратено от Руаирид, келтския вариант на името Родерик. Този опознавателен знак бе изпълвал страниците на всички вестници седмици наред преди седемнайсет години, когато самолетът беше изчезнал заедно със своя пилот, Роди Макензи. Мъглата се вдигна от планините като дим, обагрен от утрото. Цареше пълен покой. Тишината не се нарушаваше от нищо, дори от птичи глас.
Фин свали бинокъла.
– Знаеш ли чий е този самолет?
Уистлър кимна.
– Но какво търси тук? Нали навремето казаха, че подал летателен план към остров Мъл, а после се изгубил в мъглата?
Другият сви рамене, но не направи никакъв коментар.
– Отивам да го разгледам отблизо – отсече Фин.
Уистлър го улови за ръката.
– По-добре недей. – В погледа му имаше странно изражение. Ако не познаваше по-добре приятеля си, Фин би го приел за страх.
– Защо?
– Защото не е наша работа. – Той въздъхна – дълбока, унила въздишка на примирение. – Предполагам, че ще трябва да съобщим на властите, но не бива да се месим.
Фин го изгледа продължително, но реши да не пита. Издърпа лакътя си от хватката му и повтори:
– Аз отивам. Ако не искаш да идваш с мен – твоя работа. – И като му тикна в ръцете бинокъла, започна да слиза по склона към празния басейн.
Спускането беше стръмно и трудно, преминаващо през натрошени скали и втвърден торф, обрасъл с хлъзгави от дъжда треви. Бреговете на някогашното езеро бяха опасани от едри камъни и Фин ги прекоси, като се пързаляше и опираше на длани, за да не падне. После продължи все по-навътре към недрата на някогашното езеро, затъвайки на моменти до колене в тинята.
Почти бе достигнал самолета, когато се обърна назад и видя Уистлър да го следва на няколко крачки разстояние. Близо минута двамата мъже се гледаха запъхтяно, без да продумат. След това Фин вдигна очи отвъд фигурата на приятеля си, към пластовете скала и торф, които ги обграждаха отвсякъде подобно контурите на релефна карта. Само допреди дванайсет часа на това място щяха да ги покриват двайсет метра вода. Той се обърна и извървя последните няколко крачки до падналата машина.
Тя стоеше почти съвсем хоризонтално върху пресъхналото дъно, като че ли поставена там от внимателната ръка на Бог.
– Знаеш ли кое е странно? – попита Фин, без да поглежда вече настигналия го Уистлър. – Кое? – По тона на другия не личеше, че наистина иска да знае.
– Не забелязвам никакви повреди.
– Е, и?
– Ако самолетът беше катастрофирал в езерото, трябваше да бъде доста разбит, не смяташ ли?
Никакъв коментар.
– Виж го само. Няма нито една вдлъбнатина. Дори прозорците не са счупени. – Фин прегази през няколко камъка и с известен труд се изкачи върху по-близкото крило. – Не се вижда и ръжда. Но предполагам, че е изработен предимно от алуминий.
Той не се осмели да се изправи върху коварно хлъзгавата повърхност на крилото и пропълзя на четири крака до страничната врата на кабината. Нямаше как да надзърне вътре, защото илюминаторът ѝ бе покрит с дебел слой зелена тиня, затова улови дръжката и дръпна силно. Вратата не помръдна.
– Зарежи тая работа – викна му отдолу Уистлър. – По-добре ела и ми помогни – не отстъпваше Фин.
Онзи не помръдна.
– За бога, човече, Роди е вътре!
– Не искам да го виждам. Това е все едно да оскверним гроб.
Фин поклати глава и се залови отново с вратата, като този път опря крака във фюзелажа от двете ѝ страни и дръпна с всичка сила. Тя неочаквано поддаде със силен, стържещ звук и той се просна по гръб върху крилото. В кабината за първи път от седемнайсет години проникна слънчева светлина. Фин се изправи отново на колене и се улови за рамката на вратата, за да надникне във вътрешността. Зад себе си чу как Уистлър също се изкатерва върху крилото, но не се обърна. Гледката, разкрила се пред него, бе шокираща, а обонянието му бе блъснато от воня, наподобяваща изгнила риба.
Върху арматурното табло под предното стъкло се редяха множество индикатори и контролни уреди, чиито стъкла бяха помътнели, а белите им циферблати – обезцветени от тинята и водата. Мястото за пътника или втория пилот бе празно. Между седалките черният, син и червен цвят на ръчките за дросела и горивната смес още личеше. Те бяха дръпнати назад, в изходна позиция. Откъм далечната страна на кабината, в пилотското кресло, бяха пристегнати с колани останките на човешка фигура. Времето, водата и бактериите бяха изяли цялата плът и скелетът се крепеше единствено от избледнелите останки на твърди свръзки и сухожилия, консервирани поради ниската температура на водата. Коженото яке бе относително непокътнато. Джинсите, макар и лишени от цвят, също бяха оцелели. Същото важеше и за маратонките, макар гумата на подметките да се бе раздула, отделяйки ги от онова, което бе останало от стъпалата на собственика им. Ларинксът, ушите и носът бяха изгубили структурата си и черепът се виждаше ясно, с няколко кичура коса, още крепящи се върху тъканта на скалпа.
Всичко това бе достатъчно шокиращо за двамата стари приятели, които помнеха Роди млад, талантлив, вечно неспокоен, с буйни руси къдрици. Но онова, което ги ужаси най-много, бяха жестоките поражения, нанесени върху дясната страна на главата. Половината челюст липсваше, излагайки на показ ред пожълтели, изпочупени зъби. Скулата и горната част на черепа също бяха раздробени до неузнаваемост.
– Мили боже! – Шепотът на Уистлър, долетял изотзад, прозвуча на Фин почти като светотатство. Беше му нужна около секунда, за да възприеме разкрилата се сцена, след което неволно отскочи назад, удряйки тила си в рамото на своя спътник. Захлопна вратата и приседна безсилно, опрял гръб върху нея.
Уистлър клечеше срещу него и го гледаше с широко разтворени очи.
– Прав беше – каза Фин. – Не биваше да отваряме.
Лицето на другия бе толкова пребледняло, че по него личаха дребни белези, които не му бяха правили впечатление преди. Навярно спомен от дребна шарка, прекарана в детството.
– Но не защото оскверняваме гроб.
– А защо?
– Защото нарушаваме местопрестъпление.
За миг тъмните очи на Уистлър се вторачиха в него, замъглени от объркване. После той се обърна, свлече се от крилото и започна да си проправя път през камъните и тинята обратно към брега.
– Уистлър! – извика подир него Фин, но едрият мъж дори не забави крачка и нито веднъж не погледна назад.