Стив Мосби: "Пиша тъмно, жестоко, емоционално"

В „Гнездото на кошмарите“ (Унискорп) детектив, сънуващ кошмари – Зоуи Долан, и млада доброволка на телефон на доверието – Джейн Уебстър, която се опитва да преодолее страховете си, се изправят срещу сериен изнасилвач

Кошмарът е винаги един и същ – запуснато място, сюрреалистично небе, замръзнала фигура в сиво – това събужда Зоуи от съня ѝ.

Тя разпознава мястото като мрачния жилищен квартал, където е израснала, но фигурата е все така непроницаема. Всичко, което знае, е, че кошмарът я изпълва с чувството, че нещо ужасно е на път да се случи. А нещо ужасно вече се е случило в града на Зоуи: чудовищен човек е пребил и изнасилил четири жени. Петата му жертва следва същия модел: тя е млада, привлекателна и уязвима.

И Зоуи Долан и инспектор Крис Сандс, както и останалата част от отдела им, се опитват да заловят Буболечката, чудовище, пребил и изнасилил пет привидно несвързани помежду си млади жени. Зверството на побоите ескалира, като прави разследването още по-належащо. С цел да намерят виновника, Зоуи и Крис трябва да определят как Буболечката успява да влезе в домове, чиито врати и прозорци винаги са заключени.

Когато Джейн Уебстър, кротката млада доброволка на телефонна линия за помощ, отказва да се подчини на заповедите на супервайзъра си и нарушава конфиденциалността на работата си, за да разкаже на полицията за обаждащ се, който привидно признава за престъпленията, Зоуи отхвърля претенциите му като поредната шега. Но открива колко е грешала, когато изпада в кошмарен забързан трилър, който си играе еднакво добре както с ума на читателя, така и с дръзкия протагонист.

Мосби притежава таланта да изгради както физически, така и психологически съспенс. И за пореден път доказва, че наистина знае как да дърпа конците.

Стив е един от най-интригуващите и хладни гласове в съвременната крими фантастика, като новият му роман за пореден път доказва сътворението на един висококонцептуален трилър в стила на THE 50/50 KILLER – романът, който му печели за първи път признанието  на световната публика. Романът на Стив е сред Топ 10 бестселъри в Европа и е публикуван на много езици.

Стив Мосби печели приза Dagger на Американската асоциация на криминалните автори, както и признанието за книга на годината на Theakston's Old Peculier, която се смята за една от най-престижните великобритански награди в криминалната литература.

„Черни цветя“ е избран от ITV, а THE 50/50 KILLER, обмислян за филмова адаптация във Великобритания заедно с няколко други творби на Мосби, ще се превърне в продукция на френската телевизия. Стив винаги получава зашеметяващи рецензии и е изключително популярен в криминалния  книжен свят. Той е очарователен и ангажиран блогър и е много активен в Twitter

Стив Мосби е роден през 1976 г. в Хорсфорт, Англия. Завършил е философия. Живее и работи в Лийдс. От малък проявява интерес към писането, а по-късно се увлича от научната фантастика, трилъра и ужасите в литературата. Всъщност, когато е помолен да опише писането си, отговорът на Стив е: "Тъмно, жестоко, емоционално". Следва откъс в превод на Евелина Пенева.

„Гнездото на кошмарите за мен е едно запуснато място.

То съществува наистина и макар кракът ми да не е стъпвал там от години, често го сънувам. Кошмарите ми започнаха, когато бях в средата на двайсетте и до ден-днешен ме спохождат с променлива честота, като задължително се появяват в периодите, когато съм под напрежение. След кошмар със запуснатото място се събуждам мрачна, празна и зла, омотана в овлажнелите от пот чаршафи. Това настроение прогонвам с душ, но от кошмара все пак по кожата ми остават следи като петна.

И в реалността, и в съня запуснатото място представлява открито, бетонирано пространство, площта му вероятно е към сто квадратни метра; покриват го прахоляк, чакъл, пирони, болтове, парчета стъкло. Тук много отдавна се е издигала фабрика, от която все още има следи. Някъде стоят назъбени тухлени стъпала, другаде земята е изровена. Все едно фабриката не е била разрушена, а пометена от мощен взрив, но тъй като основите ѝ са били вкопчени в земята много здраво, част от тях са останали, а друга част са изтръгнали и буци пръст, които са повлекли със себе си.

…Само че в съня ми мястото изглежда съвсем различно.

В моя постоянно спохождащ ме кошмар небето е в неестествен аквамаринен цвят, необичайна смесица от синьо и зелено, от която оставам с впечатление, че съм под водата. Аквамариненото оцветява въздуха чак до нивото на земята, сякаш мястото се намира на дъното на осветен аквариум. Над мен облаците са ярки и подвижни, направо летят по небето, времето не е тихо, като че духа вятър. Не го усещам. Само облаците се движат.

Там е и силуетът.

Стои в средата на запуснатото място, винаги една и съща фигура: сива, безцветна, призрачна. Не мога да кажа дали е мъж, или жена, защото очертанията ѝ са неопределени, все едно е застинала, както е била устремена с всички сили към мен. Засега някак виси във въздуха.

Изпитвам чувството, че съм извън времето. Виждам какъв е светът, когато е застинал, и осъзнавам какви са усещанията в него.

Значението на този сън ми е непонятно, знам само, че неслучайно го сънувам. Подсъзнанието ми ми показва снимка: държи я пред очите ми, иска да я разпозная, все едно е полицай от телевизионен сериал, който сочи на заподозрения снимка на жертвата на убийството, за да го извади от равновесие.“