„Българската бойна слава” отвъд митовете

Младите сътрудници на Сдружение „Българска история” – Ивомир Колев, Мартин Чорбаджийски и Владислав Карагеоргиев – връщат читателите към спомена за най-славните и най-пагубните моменти от военната ни история

Българската бойна слава безспорно е елементът от родната история, будещ най-голям интерес. Това до голяма степен е разбираемо – добродетели като чест, храброст и себеотрицание винаги са били смятани за основни качества, които всеки един мъж трябва да притежава. Оскъдицата или пък едностранчивото разглеждане на изворовия материал обаче често ражда хипотези, които, без да лежат на сериозни доказателства, се установят като общоприети теории, отдалечавайки се сериозно от историческата истина.

„Българската бойна слава” от младите сътрудници на Сдружение „Българска история” –  Ивомир Колев, Мартин Чорбаджийски и Владислав Карагеоргиев – връща читателите към спомена за най-славните и най-пагубните моменти от военната ни история, като обективно проследява причинно-следствените връзки на родните победи и падения.

Съставителите на книгата се стремят максимално точно да представят реалния образ на събитията, определяни като изяви на българската бойна слава, да отделят митологизираните образи от действителните личности и да припомнят моментите на блестящи постижения, за да отдадат заслуженото на онези, дали живота си в името на родната чест.

„Българската бойна слава” обхваща някои от най-емблематичните ни битки, преплетени с малко известни такива – разглежданият период започва с основаването на Дунавска България и битката при Онгъла от 680 година и завършва с участието на България във Втората световна война от 1941–1945 година.

Ако споменът е най-добрият начин за обезсмъртяването на нечий образ, а изкривяването му – най-добрият начин за неговата забрава, то единственият начин да отдадем заслуженото на предците си, е да ги запомним такива, каквито са били. Или поне максимално да се приближим до тях.

Ивомир Колев, Мартин Чорбаджийски и Владислав Карагеоргиев са членове на екипа на сдружение „Българска история”. Това са трима млади историци, които са приели присърце ролята си на мисионери на родолюбието и вече няколко години поред доказват  умението си да вдъхват живот на забравените и честно неизвестни подвизи от историята ни. Следва откъс от книгата.

Отблъскването на арабите при Константинопол (717–718 година)

През пролетта на 717 година арабите предприемат мащабен военен поход в опит да превземат Константинопол. Огромни армия и флот, под предводителството на брата на техния халиф Маслама ибн Абд-ал Малик, потеглят към византийската столица и към лятото тя вече е обсадена. За да разберем значението на последвалите събития, трябва да отбележим, че градът бил с изключително стратегическо значение. Падането му би довело до унищожаването на Византия и би позволило на арабите трайно да се настанят в Европа. От тази перспектива действията на мюсюлманите нямат единствено локално, а и глобално за хода на историята значение.

Обсадата идва в един от може би най-неподходящите за Византия моменти. В предходните години голяма част от нейните територии в Мала Азия са превзети от халифата, а във вътрешен план честата смяна на императорите  довежда до сериозна нестабилност. И все пак ромеите дори не помислят да предадат на „неверниците“ най-големия християнски център по това време. Въпреки готовността им за борба сигурно е обаче, че те трудно биха могли да се справят с арабите със собствени сили.

Сякаш от нищото, без в изворите да е упомената точната причина за подобни действия, в самото начало на обсадата на помощ на ромеите се притичва българският хан Тервел – човек, който изковава бойната си слава именно срещу империята. (Голяма част от българските историци съзират в действията на Тервел изпълнение на договорености, приети с мирния договор между България и Византия от 716 година. Други пък са на мнението, че в извършеното българският владетел се води най-вече от желанието да възпре арабите, чийто успех би бил сериозна заплаха за българската държава.)

Понеже Маслама вървял напред с четири хиляди души, българите се нахвърлили срещу него и избили голямо множество от неговите войници. Маслама успял с мъка да избяга и да пристигне в големия стан. Тогава цялата армия на арабите се установила на западния бряг срещу Златните врата. Той (Маслама) заповядал да направят ров около стана – един между него и града, и друг – зад тях, откъм българите. Отляво и отдясно станът граничел с морето, в което се намирали корабите, които били натоварени с армия от десет хиляди араби и египетски моряци – тях той поставил в морето, за да воюват срещу корабите на ромеите; той поставил двадесетхилядна войска, за да охранява стана срещу българите, и поставил толкова и от сирийците.

Арабите били нападнати и от жителите на града (Константинопол), и от българите, а в морето – от предните отряди на ромеите. Те не можели да излязат навън от стана повече от две мили, когато били принудени да търсят жито. Българите нападали арабите и ги посичали; тези, последните, повече се бояли от българите, отколкото от обсадените ромеи. Дошла зимата, но арабите се бояли да се оттеглят: първо, от техния цар, второ, от морето, и трето, от българите. Вихърът на смъртта ги грабнал. Маслама ги лъжел, като казвал, че скоро ще пристигнат подкрепления от техния цар. Ромеите били обсадени, но арабите не били от тях по-добре. Гладът така ги притискал, че те изяждали труповете на мъртвите, изпражненията и мръсотиите си един на друг. Те били принудени взаимно да се изтребват, за да се нахранят. Един модий жито струвал тогава десет динария. Те търсели дребни камъни, изяждали ги, за да утолят глада.

Из „Хроника“ от Михаил Сирийски

Изтощението и отчаянието на арабите в крайна сметка е от решаващо значение за изхода на събитията. Намиращи се в парадоксално положение – от обсаждащи да се окажат обсадени, те решават с един финален и отча ян удар да пробият българския обръч. Това се случва през август 718 година, точно една година след началото на обсадата. Между двете сили се завързва изключително кръвопролитен бой, в който мюсюлманите са съкрушени. Те са окончателно разбити, като според различните свидетелства общите им загуби, нанесени от българите, възлизат между 22 хиляди и 32 хиляди убити. Няма как да не споменем и знаменитата победа на ромейския флот, който за първи път използва своето усъвършенствано тайно оръжие – „гръцкия огън“.

Така, бити по море и по суша, за арабите не остава друго, освен да вдигнат обсадата на града и да се отправят обратно към своите земи. По този начин Европа е спасена от мюсюлманското нашествие, а България записва една от най-славните страници в средновековната си бойна слава.