page contents Книжен ъгъл: Защо Роман Полански избра „По действителен случай“ на Делфин дьо Виган
Предоставено от Blogger.

Защо Роман Полански избра „По действителен случай“ на Делфин дьо Виган

3.10.17

Мистерия, съспенс, сексуално напрежение, манипулации, мистификация – всичко това е нямало как да не привлече вниманието на Роман Полански, който създава виртуозен психологически трилър. Филмът открива третото издание на CineLibri на 11 октомври

Цялата история в „По действителен случай“ (Колибри, превод Росица Ташева) на Делфин дьо Виган е основана на международния бестселър „Силна е нощта“ (Колибри, 2013), роман за чаровната и нестабилна психически майка на писателката, завършила живота си със самоубийство. След поредното представяне на новата си книга притеснената от големия й успех авторка се запознава с красивата и елегантна Л. Двете се сприятеляват все повече, докато постепенно, от приятелка и утешителка, Л. се преобразява в демонична фигура и обсебва живота и душата на писателката, започва да прилича на нея, да работи вместо нея, да се облича като нея, да си служи с лявата ръка като нея… изяжда я, поглъща я.

Напрежението малко по малко нараства, в доверието на героинята се промъква съмнение, подозрение, на пръв поглед невинни думи, жестове и случки сякаш предвещават драма. Л., която упражнява професията на писател в сянка (немаловажен детайл: тя завършва всяка чужда автобиография, написана от нея, с думата „Край“ и *, която не препраща към нищо), не спира да подтиква героинята, междувременно изпаднала в тежка творческа криза, да напише нов роман, в който всичко да е истина и само истина.

След малък нелеп инцидент двете се оказват затворени в провинциална къща, където истинската природа на Л. се разкрива в цялата си чудовищност. Или може би не? Или може би не е точно така? А как е всъщност? Кое е истина и кое фикция – и в живота, и в литературата? Мистерия, съспенс, манипулации, мистификация, препратки към Стивън Кинг – всичко това е нямало как да не привлече вниманието на Роман Полански, който, заедно със сценариста Оливие Асайас и в главните роли Ева Грийн и съпругата на Полански Еманюел Сене, създава поредния си трилър.

Делфин дьо Виган (р. 1966) е френска писателка, авторка на шест романа: „Дни без глад”, „Хубавите момчета”, „Една декемврийска вечер”, „Но и аз”, „Подземни часове” и „Силна е нощта”, удостоени общо със седем литературни награди. Майка на две деца, спътница на известен френски литературен критик и журналист, след като упражнява различни професии, от 2007 година насам Делфин дьо Виган живее само от перото си. Следва откъс.

НЯКОЛКО МЕСЕЦА след издаването на последния ми роман спрях да пиша. В продължение на почти три години не написах нито ред. Трайните словосъчетания понякога трябва да се разбират в буквалния смисъл – не написах нито едно служебно или благодарствено писмо, нито една пощенска картичка през отпуската, нито един списък за пазаруване. Нищо, изискващо усилието да съставиш текст и да му придадеш форма. Нито ред, нито дума. Прилошаваше ми при вида на кубче самозалепващи се листчета, на бележник, на каталожен фиш или визитна картичка.
Постепенно самият жест на писането придоби случаен, колеблив, плашещ характер. Ставаше ми все по-трудно дори просто да държа химикалка.
По-късно започнах да изпадам в паника, щом отворех файл на уърд.
Търсех точното положение, оптималния наклон на монитора, опъвах крака под масата. После седях неподвижно часове наред, втренчена в екрана
Още по-късно ръцете ми започваха да треперят, щом се приближех до клавиатурата. Отказвах всички отправени ми предложения, без разлика дали ставаше дума за написване на статия, на предговор или за участие в колективен труд. Стомахът ми се свиваше дори при вида на думата пиша в писмо или съобщение.
Не можех повече да пиша.
Отказвах да пиша.

Днес знам, че са се разпространявали различни слухове в обкръжението ми, в литературните среди и в социалните мрежи. Знам, казвали са, че няма да пиша повече, че съм се изчерпала, че огънят от слама или от хартия накрая винаги угасва. Мъжът, когото обичам, си въобрази, че заради него съм изгубила жизнения си порив, енергията, захранвала творчеството ми, и че следователно скоро ще го напусна.
Когато приятели, познати, понякога журналисти дръзваха да ме попитат защо мълча, изтъквах различни мотиви или пречки като умора, задгранично пътуване, напрежението, свързано с успеха, и дори завършването на литературен цикъл. Позовавах се на липсата на време, на разпиляването, на вълнението и се измъквах с усмивка, чиято престорена ведрост не можеше да измами никого.
Днес знам, че всичко това е било само претекст. Че не е било вярно.
Пред близките ми несъмнено ми се е случвало да спомена страха. Не си спомням да съм говорила за ужас, макар да ставаше въпрос точно за ужас. Сега мога да призная: писането, с което се занимавах от толкова отдавна, което така дълбоко бе преобразило съществуването ми и което ми беше толкова свидно, ме ужасяваше.
Истината е, че в момента, когато трябваше отново да седна да пиша, съобразявайки се с цикъл, в който периодите на възникване на замисъла и организиране на материала са последвани от периода на същинското писане – почти хроно-биологически цикъл, направлявал живота ми повече от десет години, – та тъкмо когато се готвех да започна книгата, за която си бях водила бележки и събрала сериозна документация, тъкмо тогава срещнах Л.
Днес знам, че Л. е единствената причина за моето безсилие. И че двете години, през които бяхме близки, за малко не ме накараха да замълча завинаги.

ПРЕЛЪСТЯВАНЕТО

…сякаш бе герой от разказ или от пиеса, чиято невероятна съдба бе плод на въображението на автора. (Стивън Кинг, „Мизъри“ )

БИХ ИСКАЛА ДА РАЗКАЖА как Л. навлезе в живота ми, при какви обстоятелства, бих искала да опиша точния контекст, който позволи на Л. да проникне в личното ми пространство и търпеливо да си го присвои. Но не е толкова просто. В момента, когато пиша тези думи, как Л. навлезе в живота ми, осъзнавам, че изразът притежава нещо надуто, нещо надценено, набляга на все още несъществуваща драматургия и изразява желание да се обяви настъпващ обрат или изненадващо развитие на събитията. Да, Л. навлезе в живота ми и го разстрои дълбоко, бавно, сигурно, коварно. Л. навлезе в живота ми така, както се излиза на театралния подиум насред представлението, като постановчикът се е погрижил всичко наоколо да изчезне, за да й направи място, подготвил е появата й по начин, който да подчертае нейната значимост, така че в този точно момент зрителят и другите присъстващи на сцената лица (в случая аз) да гледат само нея, и всичко около нас да замре, и гласът й да достигне до дъното на салона, с две думи, да постигне желания ефект.
Но да не избързвам.

Запознах се с Л. в края на месец март. През есента Л. присъстваше в живота ми като стара приятелка, на познат терен. През есента вече си имахме наши private jokes, общ език, съставен от намеци и двусмислици, от многозначителни погледи. Нашето съучастничество се подхранваше от споделени тайни, но и от неизречени оценки и безмълвни коментари. Сега, със задна дата и като си спомня необуздания характер, който придобиха отношенията ни впоследствие, бих могла да се изкуша да кажа, че Л. влезе в живота ми с взлом, с единствената цел да анексира територията ми, но не би било вярно.
Л. влезе тихо, безкрайно деликатно и аз изживях с нея мигове на учудващо съпричастие.

Следобеда преди запознанството ни ме очакваха за даване на автографи в парижкия Салон на книгата. Там срещнах приятеля ми Оливие, поканен да участва в пряко предаване на щанда на Радио Франс. Смесих се с тълпата, за да го слушам. После изядохме по един сандвич с голямата му дъщеря Роз, седнали и тримата на износения мокет в един ъгъл на салона. Подписването беше обявено за 14:30 ч., така че нямахме много време. Оливие не пропусна да ми каже, че имам изтощен вид, наистина, тревожел се как ще се оправя с всичко това, всичко това, сочещо едновременно, че съм написала една толкова лична, интимна книга и че тази книга е имала такъв отзвук – отзвук, който нито за миг не бях очаквала, той знаеше това, и за който следователно не бях подготвена.
По-късно Оливие ми предложи да ме придружи и двамата се отправихме към щанда на моя издател. Минахме покрай една гъста, компактна опашка, потърсих с очи автора на другия край, спомням си, че вдигнах поглед нагоре, за да видя афиша с името му, и после Оливие ми прошепна: това е за теб. И наистина опашката доста се бе проточила, преди да завие към щанда, където ме очакваха.
В друго време и дори няколко месеца по-рано това щеше да ме изпълни с радост и несъмнено със суетна гордост. Бях прекарала часове в дебнене на читателя в различни салони, послушно седнала зад купчината от книги, без никой да дойде, познавах това объркване, тази малко срамна самота. Сега бях обзета от съвсем друго усещане, някакво замайване, за миг си помислих, че това е прекалено, прекалено само за един човек, прекалено за мен. Оливие ми каза, че си тръгва.

Книгата ми бе излязла в края на август и от няколко месеца ходех от град на град, от среща на подписване, от четене на обсъждане, в книжарници, библиотеки, медиатеки, където ме чакаха все по-многобройни читатели.
Понякога ме обземаше всепоглъщащото чувство, че съм уцелила десятката, че съм повела с мен, зад мен хиляди читатели, изпитвах усещането, несъмнено измамно, че са ме чули.
Бях щастлива, блажена, стъписана.
Горда и все още невярваща.

Бях написала книга, чийто отзвук не си бях представяла.