Руслунд и Хелстрьом - „3 минути“ до смъртта

Разследващият журналист Андерс Руслунд и бившият затворник Бьорг Хелстрьом ни срещат със своенравния агент под прикритие Пийт Хофман

Бившият правителствен агент Пийт Хофман е принуден да бяга както от шведските власти, така и от престъпния свят, където си е създал врагове. Докато всички го смятат за мъртъв, той живее в Колумбия със семейството си под фалшива самоличност.

Но животът на беглеца е рискован... Той е внедренпод прикритие на ключова позиция вмафията. Като част от прикритието, Хофман е включен в списък на ФБР с най-издирваните престъпници.

Той успява умело да лавира между двата свята, но не за дълго. Когато важна политическа фигура е отвлечена при пътуване в Колумбия, щатските власти обявяват война на мафията. Това създава на ФБР и на колумбийците един и същ проблем – Пийт Хофман...

Превърнал се в пречка и за двете страни, шансовете му да излезе жив от играта са нищожни. Особено след като името му остава в списъка… Единствената надежда на Пийт се оказва някогашният му враг Еверт Гренс. А той много добре помни последната им среща...

В 3 минути (Ера) разследващият журналист Андерс Руслунд и бившият затворник Бьорг Хелстрьом ни срещат със своенравния агент под прикритие Пийт Хофман. В типичния си реалистичен стил, шведското дуо ни потапя в престъпния свят с мащабен и оригинален роман, изпълнен с неочаквани обрати. Следва откъс в превод на Юлия Чернева.

Ако зората се превърне в утро. Ако юли се превърне в август.

Ако краят се превърне в начало.

Пийт Хофман смъкна стъклата на камиона си, за да стане течение. Още нямаше осем сутринта, но горещината вече притискаше слепоочията му и блестящата пот, която обливаше бръснатата му глава, бавно се изпаряваше, докато го лъхаше вятърът.

Ако краят се превръща в начало, тогава никога не свършва.

На този ден преди три години той пристигна в страна, която никога не беше посещавал.

Бягаше и се криеше.

Бездна.

Сега животът беше само въпрос на оцеляване.

Хофман увеличи малко скоростта, деветдесет километра в час, както се бяха уговорили, и провери разстоянието до камиона пред него – двеста метра, както се бяха уговорили.

Отдавна бяха излезли от магистрала номер 65. Километър след километър и наляво, от другата страна на гъстия храсталак, където бучеше река Какета, образувайки границата на департамента Путумайо. От един час се движеха покрай реката, на известно разстояние, и упорито следваха пътя. Хофман сдъвка няколко листа кока, за да остане нащрек, и пи бял чай, за да запази спокойствие. От време на време отпиваше от сместа, която ЕлМестисо  го принуждаваше да взима преди всяка доставка, някакъв вариант на колада – брашно, вода, захар и голямо количество кубинско еспресо. Вкусът беше гаден, но сместа действаше и прогонваше глада и умората.

Няколко пъти, особено през последната година, Хофман мислеше, че краят наистина е край, изход, възможност да се върне у дома. В Европа. В Швеция и Стокхолм, който той, Зофия, Расмус и Хюго смятаха за целия си общ свят. И всеки път прозорецът бързо се затваряше, бездната се разширяваше и изгнаничеството им продължаваше.

Довечера той щеше да ги види отново. Жената, която обичаше, въпреки че някога мислеше, че не е способен да обича, и двете човечета, които обичаше още повече – реални хора, които имаха реални мисли и го гледаха така, сякаш той знаеше всичко. Хофман не възнамеряваше да има деца, но сега, когато си помислеше какво беше, преди те да се появят, имаше само празнота, сякаш спомените се бяха изпарили.

Той намали малко, защото беше твърде близо. Поддържай постоянна дистанция за максимална сигурност. Хофман отговаряше за охраната на двата камиона. Вече бяха платили за преминаването. На това място, ако се присъединиш към полицията или военните, не го правиш, защото искаш да залавяш престъпници или да се бориш с престъпността, а защото искаш да си живееш добре, като взимаш подкупи.

Охрана.

Това прави Хофман вчера, правеше днес и щеше да прави утре. Транспорт. Хора. Стига да го правеше по-добре от всеки друг, никой нямаше да му задава въпроси. Ако Ел Местисо или някой друг от бунтовниците от ПРК дори за момент се усъмнеше, че той не е онзи, за когото твърди и ако го разкриеха, това би означавало мигновена смърт. За него, за Зофия и за децата. Хофман трябваше да играе тази роля всеки ден, всяка секунда.

Пийт Хофман вдигна двете странични стъкла. Горещината намаля за момент и ветрецът прогони вълната от пот, която се беше плъзнала под обичайната му екипировка. Бронежилетката с два джоба, които сам ѝ беше пришил, джипиесът, където бяха запаметени точните координати на всички маршрути и дестинации, и сателитният телефон, който работеше дори в джунглата. Освен това пистолетът в кобура под мишницата му, „Радом“, с четиринайсет патрона в пълнителя, онзи, който беше свикнал да носи през многото години на работа под прикритие с полската мафия, платен от шведската полиция. В кобура под другата мишница носеше ловджийски нож с дървена дръжка, която обичаше да държи. Двустранното му острие беше наточено. Носеше го отдавна, още преди съдиите и присъдите на затвор, преди да започне да работи за шведските специални служби и в охранителния бизнес – максимални щети с едно-единствено наръгване. На седалката до него имаше малък картечен пистолет „Узи“ със скорострелност деветстотин и петдесет патрона в минута и правен по поръчка сгъваем приклад, който беше къс, колкото е необходимо. На платформата зад шофьорската кабина на камиона беше монтирана снайперска пушка, закрепена с две скоби. Хофман имаше разрешителни за всички оръжия, издадени от Ел Каво в Богота срещу съответната цена.

Ей-там. Зад небоядисаната барака близо до пътя, точно пред двете отдавна изсъхнали дръвчета с голи клони, които сякаш чакаха някого, който никога нямаше да дойде. Там щяха да намалят скоростта, да завият надясно и да продължат последните няколко километра по кален, черен път, който беше твърде тесен и чиито дълбоки дупки бяха пълни с вода. Шибана картофена нива. Трийсет километра в час, не можеш да караш по-бързо. Затова Пийт Хофман се приближи малко до камиона отпред, на половината от безопасното разстояние, без да нарушава минималната дистанция от сто метра.

Досега не беше транспортирал нищо до тази косина , но всичките изглеждаха еднакви и имаха едно и също предназначение – да обработват с химични вещества листа на кока, за да добиват повече от сто килограма кокаин седмично. След около час пътуване по този затънтен път те щяха да бъдат в контролиран от ПРК район – някога контролиран от ФАРК, „Революционните въоръжени сили на Колумбия“, – където лабораториите бяха собственост или на ПРК, или на оператори, които наемаха земята от ПРК и плащаха за отглеждането на коката и производството на кокаина. Когато за пръв път дойде тук, Хофман беше предположил, че мафията контролира нещата. С това беше израснал. Така възникваха митовете и пускаха корени. Сега знаеше, че не е така. Членовете на мафията може и да управляваха в Колумбия и да държаха  парите, но без собственика на джунглата те бяха нищо. Мафията. Държавата. Парламентът. И смесица от други групировки, които воюваха помежду си. Но нямаше власт без бунтовниците от ПРК. Кокаинът се нуждаеше от джунглата, искаше листата на коката, която не се отглеждаше на земята на бунтовниците  без тяхното разрешение.

– Ало.

Той смяташе да изчака, за да се обади, но много искаше да я чуе. Ръцете ѝ на лицето му, очите ѝ, вперени в неговите, изпълнени с желание за най-доброто за него, и обич, непоколебима, сияеща от доверие.

– Ало.

Хофман отсъстваше от седем дни. Като последния път. Така беше. Разстояние, чакане, дълги нощи. Търпеше, защото тя търпеше. Нямаха друг избор. Това беше единственият начин да се издържат. Ако се върнеше в Швеция, щяха да го хвърлят в затвора. Ако не продължеше да играе тази роля, щеше да е мъртъв.

– Липсваш ми.

– И ти ми липсваш.

– Довечера. Или може би още днес следобед. Ще се видим тогава.

– Обичам те.

Той се готвеше да отговори: И аз те обичам, когато връзката прекъсна. Това се случваше тук понякога. Щеше да ѝ се обади пак по-късно.

Тесният път се превръщаше в пътека, все по-тясна и с още по-големи дупки. Трудно беше да се поддържа необходимата дистанция. От време на време вторият камион се скриваше зад остри завои и високи хребети. Хофман току-що беше изкарал дясната задна гума от дълбока дупка, когато пред него светнаха два стопа, блестящи като червени очи на яркото слънце. Нещо не беше наред. Другият камион не трябваше да намалява или да спира, не и тук, не и сега. Той беше измислил всички подробности на транспорта, отговорността беше негова и беше дал ясно да се разбере, че никое от превозните средства не трябва да намалява под двайсет и пет километра в час, без да бъде предупреден.

– Внимавай – чу се гласът на Ел Местисо в ухото на Пийт Хофман, който нагласи кръглия сребрист предавател, за да чува по-добре. – Спри.

Хофман също намали и после спря като Ел Местисо, на осемдесет-деветдесет метра разстояние от него. И го видя, въпреки острия завой и храстите, които закриваха гледката. Пред тях на пътя беше спрял тъмнозелен джип. А от двете му страни имаше още. Хофман преброи четири военни джипа, наредени в полукръг, като усмивка, разтеглила се от единия край на джунглата до другия.

– Чакай и...

Предавателят изпращя оглушително. Електронното стържене гневно прониза ухото му и на Хофман му беше трудно да чуе цялото изречение, когато Ел Местисо премести мъничкия колкото главичка на топлийка микрофон на яката на ризата си и го превключи на режим предаване.

Хофман не изключи двигателя, докато гледаше зелените джипове. Истински военни ли бяха? На тях вече им беше платено. Може би паравоенни? Ако случаят беше такъв, имаха проблем. Ел Местисо не плащаше на паравоенните.

И после всички врати се отвориха едновременно. От джиповете изскочиха мъже със зелени униформи и автоматични оръжия, но не ги насочиха към тях.

И сега Хофман разбра.

Те не бяха паравоенни. Униформите им не бяха такива. И той се поуспокои. Ел Местисо, изглежда, също изпита облекчение, защото гласът му вече не звучеше като ръмжене, както когато го завладееха бдителност и подозрителност – характеристиките, които го определяха.

– Познаваме ги. Връщам се веднага.

Ел Местисо също отвори вратата на шофьорската си кабина. Той беше тежък, висок и едър, но стъпи леко върху калната земя. Хофман рядко го беше виждал да се движи толкова координирано.

– Капитан Васкес? Какво става?

Предавателят на яката му вече не пращеше и предаваше ясен и чист звук. Отново работеше след прекалено дългото мълчание.

Васкес разпери широко ръце.

– Става...

– Тези джипове. Прилича на проклета блокада на пътя.

– Ммм. Точно това е.

Гласът на Васкес. Пийт Хофман не го хареса. Липсваше нещо. Резонанс. Глас, който човек несъзнателно преправя, когато не ти мисли доброто. Хофман се надигна предпазливо от шофьорското място, измъкна се през задното стъкло на кабината и запълзя по покритата с брезент платформа на камиона. Снайперската пушка беше закрепена с две обикновени скоби и той ги отключи, извади двуногата, легна, вдигна пушката и провря дулото през една от подготвените дупки в брезента.

– Платено ви е.

– Не е достатъчно.

Той ги видя отблизо през телескопичния мерник. Все едно стоеше сред тях, Ел Местисо от едната страна и капитан Васкес от другата.

– Ти получи каквото искаше, Васкес.

– Но не е достатъчно.

Хофман се взря в лицето на Ел Местисо. Или в лицето на Джони, както все по-често го наричаше. Лъщящо, както винаги когато напуснеха Кали или Богота и се отправеха към джунглата. Гледаше стиснатиге устни, постоянно търсещите очи, които някога го плашеха, но които се беше научил да харесва, въпреки че често се променяха от дружелюбни в безмилостни. И лицето на Васкес – рунтавите, гарвановочерни мустаци, с които той много се гордееше, и вежди, рунтави и плъзнали на всички страни като пипала на див звяр. Изглеждаше както обикновено, но всъщност не беше така. Гласът и движенията му бяха различни, не разгорещени и резки, а по-уверени. Да, бяха бавни, почти прозрачни, сякаш Васкес искаше Ел Местисо да проумее всяка негова дума. Не изглеждаше така, когато преговаряха с него и му платиха в някакъв затънтен ресторант зад църква във Флоренсия, компенсирайки го, за да позволи преминаването на три доставки. В такива случаи Васкес носеше цивилни дрехи, изглеждаше нервен, говореше и се движеше отривисто и се успокои едва когато разкъса плика и мърморейки, преброи парите банкнота по банкнота.

– Ти не ми каза колко голям е транспортът. Не ми каза истината.

– Имаме уговорка.

– Не знаех на каква стойност е. Но сега знам.

Пийт Хофман се взираше през телескопичния мерник, фокусирайки се в очите на Ел Местисо. Познаваше ги добре. Те притежаваха способността да променят формата си. Винаги ставаше бързо – зениците се разширяваха, събирайки повече светлина за повече сила, подготвяйки се за атака.

– Шегуваш ли се? Платено ти е.

– Искам още толкова – отново.

Васкес повдигна рамене и посочи спрелите напреки на пътя джипове и четиримата млади мъже, които чакаха до тях. Без да вдигат оръжията си, всички едновременно сложиха показалците си на спусъка.

Това беше явен сигнал.

Пийт Хофман увеличи изображението на телескопичния мерник, премести центъра на мишената върху средата на челото на капитан Васкес и се прицели между очите му.

– Ти получи каквото искаше.

– Така си мислиш ти. Но аз не съм съгласен.

– По дяволите, внимавай, капитане.

Температура на въздуха двайсет и седем градуса. Хофман държеше телескопичния мерник на пушката с лявата си ръка. Няма вятър. Показалецът и палецът му бяха леко допрени до малкия спусък. Разстояние деветдесет метра. Предпазителят щракна освободен.

Обектът на прицел.

Готов за стрелба.

– Внимавай... Много добре знаеш, че тук в джунглата лесно стават злополуки. Затова слушай много внимателно, Васкес. Няма да получиш повече пари.

През телескопичния мерник Пийт Хофман виждаше ясно капитана, който намръщи чело и веждите му се събраха. Васкес току-що беше заплашен. И реагира.

– В такъв случай...

Увереността и самообладанието се превърнаха в агресивност и нападателност.

– Конфискувам транспорта ти.

Хофман почувства, че предстои неизбежното. Онова, което не искаше да прави.

Показалецът на дясната му ръка се притисна до спусъка.

Избегни всякакви въпроси.

Оцелей.

Официалното му задължение беше да охранява. Така мислеше Ел Местисо и трябваше да продължи да го мисли.

Вдишвай през носа, издишвай през устата. Овладей се. Намери спокойствието си. То трябва да е някъде в теб.

Той беше убивал седем пъти досега. Пет пъти, откакто дойде тук. Ситуацията го налагаше. За да не го разкрият.

Ти или аз.

Пука ми повече за мен, отколкото за теб, затова избирам себе си.

Другите обаче печелеха директно от търговията с наркотици, която лека-полека отнемаше живота на хора. Капитан Васкес беше обикновен офицер от колумбийската армия, човек, който правеше като всички останали, приспособяваше се към системата и приемаше подкупи като част от заплатата си.

– Това означава, че сега камионът ти е мой.

Васкес беше въоръжен. На лявото му рамо беше преметната автоматична пушка, а на десния хълбок носеше кобур. Той извади револвер и го опря в слепоочието на Ел Местисо.

– И ти си арестуван.

Гласът на капитана беше станал много по-тих, сякаш това беше само между двамата и вероятно затова металическото изщракване прозвуча толкова силно, когато ударникът се запъна и барабанът се завъртя, за да зареди патрон.

Вдишай, издишай.

Пийт Хофман беше там, където всичко можеше да се разпадне на съставните си части и да бъде изградено отново. Това беше неговият свят и го караше да се чувства сигурен. Един изстрел, едно попадение. Без излишно кръвопролитие. Убий водача. Това действаше всеки път и принуждаваше останалите да се оглеждат откъде е дошъл изстрелът и да търсят укритие.

– Никой не опира шибан револвер в главата ми.

Ел Местисо говореше тихо, почти шепнешком, докато се обръщаше, въпреки че дулото се заби в нежната кожа на слепоочието му. По-късно там щеше да остане кръгло червено петно.

– Ел Суеко .

Той погледна право към втория камион. Към Хофман.

– Сега.

Един изстрел, едно попадение.

Хофман започна да натиска спусъка.

Пука ми повече за мен, отколкото за теб, затова избирам себе си.

И когато куршумът прониза челото на капитан Васкес, изглеждаше както винаги с тези муниции – малка входна рана, широка един сантиметър, но огромна изходна рана, експлозия, в която изчезна цялата задна част на главата му.

За авторите:

Руслунд и Хелстрьом са най-популярното и атрактивно дуо в шведската литература. Романите им са преведени на седемнайсет езика и в момента се адаптират за екран.

Ексцентричният Бьорг Хелстрьом не крие криминалното си минало. Именно то го подтиква да основе организация, подпомагаща бивши затворници да се интегрират успешно в обществото. Той е работил и по програма за рехабилитация на престъпници и наркомани. Бьорг е бил вокал и китарист на няколко групи.

Андерс Руслунд е бивш ръководител на културните новини на шведската телевизия, но социалните и криминални теми са неговата страст. След дълги години работа като разследващ журналист, той става главен редактор на две водещи новинарски предавания. В миналото си Руслунд е работил в консервна фабрика в Израел и птицеферма в Нова Зеландия.