page contents Книжен Ъгъл: Жером Ферари: Няма голяма разлика между завършека на един човешки живот и залеза на една империя
Предоставено от Blogger.

Жером Ферари: Няма голяма разлика между завършека на един човешки живот и залеза на една империя

6.3.18

Носителят на „Гонкур“ представя у нас романа си „Проповед за падането на Рим“

„В „Проповед за падането на Рим“, това, което най-много ме интересуваше, беше самата проповед на Св.Августин. Той я произнася през 410 г. в град Хипон, Алжир. Красотата на тази проповед е в безмилостния начин, по който Св.Августин припомня на поклонниците, объркани след плячкосването на Рим, че колкото и могъщи да са, дори империите имат своя край и че всъщност няма голяма разлика между завършека на един човешки живот и залеза на една империя. Именно това се стремях да покажа в романа, разказвайки едновременно за Св. Августин и за това малко семейство в Корсика, на което приписах много от чертите на собственото си семейство.

С „Проповед за падането на Рим“ и със средствата на романа и аз на свой ред пожелах да задам въпроса: какво означава един свят? Всеки от нас и всеки от героите ми носи  в себе си света, който го разделя съдбоносно от другите: един много стар човек преминава през целия двайсети век по следите на Историята, без да може никога да я догони; една млада жена се опитва да изрови от подземните пластове потъналите в тях развалини, за да не позволи на живота да угасне; двама приятели от детинство наемат бара в родното си селце и тръгват рамо до рамо към трагедията. И всеки един от тях отговаря по своему на въпроса.“

На 14 март 2018 г. по покана на Френския културен институт в България пристига френският писател Жером Ферари. Авторът ще представи на българските читатели своя роман „Проповед за падането на Рим“, който „Факел експрес“ току-що издаде в превод на Александра Велева. Романът е отличен с най-авторитетната литературна награда във Франция „Гонкур“ през 2012 г., преведен е на множество езици.

Жером Ферари (1968) е роден в Париж в семейство на корсиканци. Завършва и преподава философия в лицеите в Порто-Векио, Алжир, Абу Даби и понастоящем в Бастия. Автор е на шест романа и освен с „Гонкур“ е отличен с наградите „Ландерно“ за „Един Бог, един звяр“ (2009) и „Франс телевизион“ за „Където си оставих душата“ (2010).Следва откъс от романа.

Пътят към кръста на Бернар Грата започна под формата на празник. Матийо и Либеро работеха над магистърските си тези в Париж, когато той започна да организира всяка седмица партии покер в салона зад бара. Да е предприел сам подобно начинание бе малко вероятно. То му бе със сигурност подсказано от пожелал анонимност човек, досетил се, че е попаднал на гъсок, чиято най-съкровена мечта е да бъде възможно най-бързо оскубан. Партиите започнаха да се радват на значителен успех от момента, когато в областта се разпространи слухът, че Грата е колкото посредствен, толкова и непредпазлив играч, при това убеден, че покерът е игра на късмет, а късметът рано или късно се обръща.
Беше започнал да пуши пурети, които никак не му помагаха, както и черните очила, които вече не сваляше нито денем, нито нощем. Губеше великодушно пари и стигаше с аристократизма си дотам, че да черпи палачите си. Един ден, без никакъв предупредителен знак, жена му, децата му и бабата изчезнаха. Когато Мари-Анжел научи за това, тя отиде да го утеши и го завари на бара в изключително възбудено състояние. Потвърди, че жена му си е отишла заедно с всички мебели. Спял върху дюшек, който тя се съгласила не без известни трудности да му остави. Мари-Анжел беше точно на път да му каже няколко от подходящите за случая фрази, когато той заяви, че това е най-прекрасното нещо, което изобщо му се е случвало, най-сетне се бил освободил от една свадлива досадница и от три деца точно толкова тъпи, колкото и неблагодарни, без да се смята бабата, която преди да започне да се изпуска и изпадне в пълна сенилност е използвала цялата си съкровищница от проклетия, за да му трови живота, защото била невероятно зла, у нея имало толкова злост, че дори я подозирал в доволство от собствената ѝ дементност, благодарение на която можела да тормози всички до края на дните си, без някой да посмее да я упрекне в това, че ще умре столетница, нямало никакво съмнение, дъртата кранта била жилава, той от години мечтаел за някоя домашна злополука или за евтаназия, безмълвно понасяйки стоически един живот, който не би пожелал и на най-големия си враг, но сега всичко приключило, дошло било време да се живее и той нямал никакво намерение да го пропусне, най-сетне можел да се осъществи като личност, личността, която винаги поради умора, отвращение, страхливост е криел дълбоко в себе си, край  на подчинението, възродил се е, каза на Мари-Анжел, и благодарение на нея сега се чувствал у дома си, заобиколен от скъпи приятели, а жена му можела ако ще да пукне, това не го засягало повече, бил си извоювал, извоювал си бил с много труд правото да бъде егоист и никога, да, никога, не бил се чувствал толкова щастлив, повтаряше го с явна и почти патологична искреност, отправяйки към Мари-Анжел един толкова превъзнесен и изпълнен с благодарност поглед, че тя се уплаши да не се хвърли върху нея и да я вземе в прегръдките си, нещо от което той явно едва се въздържаше и се задоволяваше само да ѝ благодари, без да ѝ признае, че ѝ е най-благодарен за зачеването на Виржини, с която поддържаше от седмици връзката, направила го щастлив човек. Никога щастието не е било толкова показно. Бернар Грата не преставаше да се смее, много силно, за щяло и нещяло, преливаше от енергия, непрекъснато се движеше между бара и салона, без най-малкия признак на умора или опиянение, въпреки че беше започнал да пие като съдран, отрупваше клиентите си с напълно неуместни жестове на привързаност и губеше пари с видима наслада, докато в демонстрацията на тази еуфория имаше нещо дълбоко смущаващо, сякаш тя не можеше да бъде нищо  друго освен симптом на отвратително душевно заболяване, което заплашваше да е заразително, и колкото по-приветлив и дружелюбен ставаше Бернар Грата, толкова повече хората се отдръпваха от него, без изглежда той да си дава сметка за това, твърдо решен, че оттук нататък  ще живее в свят, управляван единствено от собственото му заслепление. Но за наше нещастие може би царството на заслеплението никога не е било съвършено и вероятно дори човек като Бернар Грата е чувствал смътно, че нищо от всичко това не е реално, залитайки под тежестта на една увереност, която не е могъл нито да унищожи, нито да формулира, а само да избягва, излагайки с отчаяна и гротескна упоритост щастието си на показ; и разбра защо понякога нощем се е будил със сърцебиене от тревога, разбра го едва през онзи юнски ден, когато Виржини, след като я помоли да дойде да живее с него, му отговори, повдигайки презрително рамене, че е полудял и тя не желае повече да го вижда, след което излезе навън, седна на слънце на терасата и си поръча освежителна напитка, която той безмълвно ѝ сервира. Онова, от което толкова старателно бягаше, го беше застигнало и смазало. Виржини му хвърли ядосан поглед.
– Не прави такава физиономия. Смешен си.
Той продължи да си върши работата няколко дни, сякаш движен от някаква абсурдна инерция и една вечер, в часа на аперитива, когато барът бе претъпкан с клиенти, избухна в сълзи и си изложи публично нещастието, така, както беше направил със своето щастие – със същото безсрамно простодушие, описвайки на висок глас между две ридания съвършенството на голото й тяло, непроницаемата втренченост на погледа ѝ на недоволна кралица, когато той  усърдно и с всички сили я обладава, без да успее нито един път да изтръгне от нея и една дори въздишка, като че тя, Виржини, е само един наблюдател на сцена, която следи с изключително внимание, но която я засяга само повърхностно, и си спомни, плачейки, че колкото по-пламенно я е любил, толкова по-втренчен и суров е ставал погледът ѝ между дългите мигли, които не потрепвали от никакво вълнение, и как той се чувствал едновременно унизен и омагьосан от този поглед, който го превръщал в опитно животно, без това да намали възбудата му, напротив, казваше той, подсмърчайки шумно, това още повече го възбуждало, и тогава в бара се надигна първият неодобрителен шепот, някой му викна да сервира и да си затваря устата, но той не можа да млъкне, беше станал недосегаем за срама, лицето му лъщеше от сълзи и сополи и той продължаваше описанията си с точни, отвратителни  подробности, разказваше как Виржини натиска длани в раменете му и  прокарва показалец по целия му гръбначен стълб, гледайки го с нещо наподобяващо измъчено презрение, което той приема всеки път с ужас, защото знае, че всеки миг ще свърши, и докато вцепенената аудитория следеше пътешествието на този неприличен показалец, за чиято неизбежна дестинация се досещаше прекалено добре и се опитваше да се примири и изтърпи предстоящото подробно описание на оргазъма, Венсан Леандри се приближи до Бернар Грата, зашлеви го два пъти и го издърпа за ръката навън. На колене върху асфалта Бернар Грата е престанал да плаче. Поглежда Венсан.
– Всичко загубих. Съсипах си живота.
Венсан не му отговаря. Опитва се да мобилизира всичките си запаси от съчувствие, но продължава да изпитва желание да го удари. Подава му носна кърпа.
– Ти също си спал с нея. Знам. Как е възможно да е способна на тези неща?
Венсан кляка до него.
– Ако си мислил, че сте били двойка с Виржини, си последен глупак. Престани да тормозиш хората с историята си. Дръж се, както подобава.
Бернар Грата поклаща глава.
– Съсипах си живота.
Превод от френски Александра Велева