page contents Книжен Ъгъл: Смърт в реалити за „Хората, които не го заслужаваха“
Предоставено от Blogger.

Смърт в реалити за „Хората, които не го заслужаваха“

27.4.18

Пета среща с героите на на Юрт и Русенфелт

Когато популярен участник в риалити е открит мъртъв в изоставена класна стая, с ученически тест, прикачен за гърба, изглежда, че липсата на образование може да е смъртоносна...

Явно някой е стигнал до извода, че медийното внимание към хора, не притежаващи други качества освен бляскава външност, трябва да спре. Убиецът е с твърдото убеждение, че модерното общество толерира глупостта и повърхността, докато истински интелигентните и талантливи хора са потискани и подценявани.

Следват още няколко жертви.Всички известни в медийното пространство, всички, убити по идентичен начин и с тест на гърба. Докато екипът от „Риксмурд“събира доказателства, Себастиан Бергман тръгва по гореща следа – анонимни писма до вестници и коментари в интернет форуми.

Авторът им критикува лошото образование и безсмислената слава на младите медийни звезди. Бергман започва играта... След като го провокира, бързо става ясно, че анонимният знае за убийствата повече, отколкото трябва. Той обаче е достоен противник и никой не е в безопасност, дори екипът разследващи.

Себастиан и колегите му се изправят срещу интелигентен и безскрупулен сериен убиец, решен да спаси съвременното общество от пошлостта. И е готов на всичко да се справи с проблема... Естествено, бурените трябва да бъдат изтръгнати от корен.

„Хората, които не го заслужаваха“ (Ера) е пети роман с участието на психолога Себастиан Бергман. Динамична, богата на плътни колоритни образи и със силни социални послания, поредицата на Юрт и Русенфелт разчупва клишетата в жанра и постига внушителен международен успех. А главният герой – един от най-оригиналните образи в скандинавската литература, бързо се превърна в любимец на читателите по света. Юрт и Русенфелт са сценаристи на минисериала „Себастиан Бергман”, както и на популярния сериал „Мостът”. Следва откъс в превод на Стела Джелепова.

Уважаеми господин Шелман,
От много години чета Вашите публикации. Отначало на хартиен носител, а от няколко години и в интернет. Невинаги споделям становищата Ви и се е случвало да не одобря както избора на тема, така и ъгъла, от който е поднесен репортажът; независимо от това обикновено откривам известно развлечение във Вашия продукт.
Сега обаче се чувствам длъжен да поставя този въпрос пред Вас в качеството Ви на главен редактор.
Защо в публикациите Ви се поощрява чистата идиотия?

Кой реши, че глупостта трябва да бъде приветствана и превърната не просто в норма, а в нещо желано и търсено?
Защо давате трибуна на личности, които не само не знаят през коя година е избухнала Втората световна война, но и не притежават елементарни познания по математика и са неспособни да формулират и едно смислено изречение? Личности, чийто единствен талант е да цупят устни за тъй наречените „селфита“ и чиято единствена заслуга е, че са се изложили публично, като са правили секс в някое от безбройните риалити предавания, които заливат телевизионните канали вечер след вечер.
В работата си срещам много младежи. Възпитани, интелигентни, съвестни и амбициозни. Млади хора, които участват в дебати, трупат знания, мислят критично и се образоват, за да изберат един ден интересна и стимулираща професия и да дадат своята дан за обществото. Младежи, които искат. Които могат.
На тях трябва да отделяте внимание. Тях трябва да давате за пример. Не безсърдечните, егоистични, вманиачени по външния си вид създания, които с металните халки по езика си и покритото си с вулгарни татуировки тяло парадират с ниската си интелигентност и несъществуваща обща култура.
Затова повтарям въпроса си и чакам отговор във вестника:
Кой реши, че глупостта трябва да бъде приветствана и превърната не просто в норма, а в нещо желано и търсено?
С уважение,
Катон Стари

– Имаш трийсет секунди.
Мире едва чу металическото щракане, когато стрелката на хронометъра отново се раздвижи. Колко още щеше да продължи това? Какво беше казал онзи?
Щял да зададе шейсет въпроса.
Този кой беше поред? Мире нямаше представа. Имаше чувство, че е тук от цяла вечност. Още се мъчеше да разбере какво става.
– Искаш ли да повторя въпроса?
Мъжът седеше близо.
От другата страна на масата.
Гласът му – дълбок и спокоен.
За първи път чу този глас преди около две седмици по телефона. Мъжът му се обади и се представи като Свен Катон, журналист на свободна практика. Искал да вземе интервю. Или по-скоро да му направи портрет. Вярно, Мире не спечелил, но бил един от участниците, на които пресата и социалните мрежи обръщали най-много внимание. След видяното хората си създали определена представа за него. Свен искал да придаде дълбочина на образа му. Да покаже други негови страни, скритата му същност. Дали имал възможност да се срещне с него?
Срещнаха се. В „Кюрхотелет“. Свен го покани на обяд. Решиха да пият по бира, макар че беше вторник и часът едва минаваше единайсет и половина. Но беше лято. Ваканция. Журналистът постави малък магнетофон на масата и започна да задава въпроси. Мире отговаряше.
Сега мъжът срещу него очевидно беше изтълкувал мълчанието му като „да“.
– Към коя част на речта принадлежат думи, описващи връзките между лица, предмети и места, например на, до, пред, във?
– Не знам – изпъшка Мире и сам чу колко изтощен звучи.
– Остават ти десет секунди за размисъл.
– Не знам! Не мога да отговоря на тъпите ти въпроси!
За няколко секунди се възцари тишина, после се чу щракане от спирането на хронометъра и още едно от връщането му в нулево положение.
– Следващ въпрос. Как се нарича корабът, с който Христофор Колумб открива Америка през 1492 година? Трийсет секунди.
Щрак.
Хронометърът отново започна да отброява.
Интервюто беше минало добре. Свен беше някъде на възрастта на бащата му, дори малко повече, и не разбираше кой знае колко, но проявяваше искрен интерес, поне така му се стори. Приятен събеседник. Когато Мире се върна от тоалетната, Свен им беше поръчал по още една бира.
От нея е било. Втората бира. Сигурно е сипал нещо вътре – не след дълго на Мире му прилоша. Загуби концентрация. Почувства слабост.
Свен предложи да го закара вкъщи.
Излязоха от ресторанта. Тръгнаха към паркинга.
И после той се събуди тук.
Главата – отпусната върху твърдата маса.
Надигна се до седнало положение и му отне няколко секунди да осъзнае, че не вижда нищо. Опита се да махне онова, което покриваше очите му, но установи, че може да помръдне ръце едва сантиметър-два. При всеки опит се чуваше стържещ металически звук.
Вериги. Белезници.
Развика се и задърпа белезниците, но млъкна, като чу познатия глас:
– Никой няма да те чуе и няма как да се освободиш.
Пак се развика. Какво ставаше, мамка му? Какви ги вършеше този, по дяволите? Взе да редува заплахи и молби. Най-вече заплахи.
– Успокой се. Ще си тръгнеш след около половин час. Стига да получиш нужната оценка, разбира се.
– Каква оценка? – попита Мире. – За какво?
Шейсет въпроса.
Трийсет секунди време за мислене за всеки.
Нуждаел се от една трета верни отговори.
– Иначе? – попита Мире.
– Започваме – не го удостои с отговор мъжът, който вероятно всъщност не се казваше Свен Катон. – Първи въпрос. Какво означава абревиатурата НАТО? Трийсет секунди.
Щракането от включването на хронометъра, последвано от по-слабо, но по-бързо цъкане от отброяването на секундите.
Мире почти не обърна внимание на първите десет-петнайсет въпроса. Продължи да дърпа белезниците, да пита какви ги върши този, да го вземат дяволите, какво иска, да се зарича да му разгони фамилията или пък да му даде каквото пожелае, само да го пусне.
Заплахи и молби.
Мъжът не се повлия от тях. С все същия спокоен глас задаваше въпросите си, пускаше хронометъра, предлагаше да повтори и очакваше отговор. След известно време безпристрастно обясни, че шансът за положителна оценка е намалял драстично и че ще е най-разумно Мире да се опита да се съсредоточи малко повече върху въпросите и малко по-малко върху заплахите.
Затова Мире започна да го слуша.
– Какво е просто число?
– Кои животни влизат в „Голямата петорка“?
– През кое десетилетие се ражда остров Сюртсей южно от Исландия?
– Как се нарича международната единица за измерване интензитета на светлината?
Някъде по средата Мире осъзна, че при всяко негово движение се чува шумолене. Найлон. Седеше върху найлон. Мека възглавница, увита в найлон. В света на Мире съществуваха само две възможни обяснения за това.
Едното беше, че възглавницата е нова.
Другото – че искат да я пазят.
От петна. Воня. Кръв.
Със силен приток на адреналин той взе решение да се справи. Да покаже на тази гад. Постара се да слуша, постара се да мисли. Трябваше да вземе проклетия изпит.
– В кой американски щат се намира град Чикаго?
– С кой символ се означава химичният елемент фосфор?
– Кой става крал на Швеция след Оскар I?
Въпрос след въпрос след въпрос с все същия спокоен дълбок глас. Мире не знаеше нито един отговор…
– Последен въпрос. От кое семейство е росомахата?
Щрак.
Кое семейство ли? Какво семейство?! Мире знаеше как е „росомаха“ на английски. Wolverine. Беше гледал всеки един филм на „Марвъл“. Но семейство?
– Да повторя ли въпроса?
– Не.
Мълчание. Тихото бързо цъкане. Щрак.
– Времето изтече. Да видим…
Мире въздъхна, облегна чело на масата. Изключено да е улучил двайсет. На повечето въпроси изобщо не отговори.
Чу как мъжът се изправя. Мире бавно надигна глава от масата, ослуша се. Като че ли се приближаваше. Изведнъж Мире усети нещо студено и метално на челото си.
– Негоден си – заяви мъжът, който не се казваше Свен Катон.
Мире не успя дори да дръпне глава, преди сгъстеният въздух от уреда за зашеметяване на добитък да изстреля малкото бутало, което незабавно проникна през черепа и се заби в мозъка.