Знанието като приключенски репортаж в „Морска книга” на Мортен Стрьокснес

Петко Тодоров

Перфектният усет за мяра и ритъм не допуска досада, освобождава въображението като във времето, когато познанието било митове и митовете – познание

Робърт Луис Стивънсън („Островът на съкровищата”, „Доктор Джекил и мистър Хайд”) спечелил богатство и световна слава, но останал черната овца в семейството си. От него се очаквало да конструира морски фарове. В Шотландия зад всичките 97 фара, построени по крайбрежието между 1790 и 1940 г., стои родът Стивънсън.

Припомня Мортен Стрьокснес в „Морска книга или Изкуството да ловиш гигантска акула с гумена лодка посред огромното море през четирите годишни сезона” (Жанет 45, превод Мария Змийчарова). От Скандинавия дойде модата на дългите заглавия.

Норвежкият писател и журналист тръгва с приятеля си художник на лов за чудовищната гренландска акула. А от какъв зор Стивънсън? Ами човекът се впечатлява от някакъв морски фар. И съзнанието му възпроизвежда какво ли не за фаровете...

Двамата ловуват акулата в продължение на 4 сезона. И Стрьокснес разказва приключението. То е само по себе си драматично, но тук става друго. Той го накисва обилно в семейни истории, митология, биология, зоология, астрономия, социология, екология, културистория и всичко, за което се сети. Поток на претовареното с информация съзнание.

Репортажът се чете като роман. Защото приключението е фантастично и защото всичката тази информация идва като приключение. С невъзможно богат език: „Морето прибира езика си, облизва се и затваря уста. На сушата остават само няколко нетрайни ивици бяла пяна”.

Перфектният усет на Стрьокснес за мяра и ритъм не допуска досада, освобождава въображението като във времето, когато познанието било митове и митовете – познание.

Свободата на асоциации и значения: „Дори на лунната светлина й е необходима повече от секунда да достигне земята. На слънчевите лъчи им трябват осем минути. Астрономите всъщност са археолози или геолози, които търсят светлинни фосили. Нищо не се случва в реално време, всичко, което виждаме, е минало. Винаги малко изоставаме. Дори в отношенията помежду си, дори вътре в собствените си глави, винаги сме с милионна част от секундата назад.”