page contents Книжен Ъгъл: Драмата на неостаряването
Предоставено от Blogger.

Драмата на неостаряването

10.12.18


Петко Тодоров


В романа на Грегоар Делакур 

„От вече двайсет години той фотографираше всяка година на определена дата своите модели; един ден, обясняваше той, все още не знам точно кога, ще направя нещо като енциклопедия за преминалото върху лицата им време. Младостта е като магнит, толкова е тъжно, когато отлети. Първият, с когото започнах, беше на дванайсет години, сега е на трийсет и две”, разказва героинята в „Жената, която не остаряваше” на Грегоар Делакур (Факел експрес, превод Александра Велева).

Тя е на 30, когато става модел на този фотограф. След няколко години се връща към снимките си и се радва, че е същата. Обаче годините минават и тя се заглежда в тях с все повече тревога. Не остарява.

„Теломерите ми не се скъсяваха: именно от тях, ми обясни Агоп Хаятаян, зависи регенерирането на кожата”. Хаятаян е личният й лекар. Генетична особеност. Иначе всичко останало у нея старее, далекогледството расте и пр. Всички жени наоколо й завиждат...

Романът върви като автобиографичен разказ. С особено уголемен усет за времето. Роман за времето. Литературен отговор на въпроса „Какво е времето?”. Но времето е стереотип и тук е непредвидимото. Този стереотип е съвършеният диктатор. Всяко отклонение се наказва. И драмата се стоварва върху обикновения човечец.

Палавото френско въображение. Спомнете си примерно първия роман на Марк Леви. И само той ли? И пак, сякаш е вече френска традиция, необичайното е само изместване на гледната точка. Необичайното отваря поглед към обичайното, за да ни докаже за сетен път, че само си въобразяваме, че е обичайно. Обичайно е единствено високомерието.

Обяснява го разказвачката: „Защото не е нормално да си на трийсет години в продължение на трийсет години; защото е редно онова, което си обичал един ден, да се промени, образът, който си имал, да се смали, малко по малко да се изтрие, за да ни напомни своята мимолетност и шанса, който сме имали да го уловим като пеперуда в шепата; нещата трябва да умират, за да сме сигурни, че един ден действително сме ги притежавали”.