Откриваме поезията на Дмитрий Кленовски

В поредицата „Събеседници“ на издателство „Ерго“ излиза двуезичната книга „Недоказуемо, неотменимо“

Дмитрий Йосифович Кленовски (Крачковски) е роден на 24 септември 1892 г. в Петербург в семейство на художници. Един от най-големите руски емиграционни поети, почти напълно непознат у нас, чието творчество се отличава с високата си духовност и класическо съвършенство на формата.

Приживе Дмитрий Кленовски остава почти непознат за любителите на поезията в СССР. Малко негови стихове – на хартия или магнетофонна лента – стигат до родината му. Толкова повече го радват редките отзиви оттам. Едва след 1990 г. негови творби се публикуват в Русия – повече от 70 години след първата му книга.

Пълното издание на стихотворенията му е осъществено през 2011 г. от издателство „Водолей“, Москва. По това издание е подготвена и книгата „Недоказуемо, неотменимо“ с превод от руски, съставителство, бележки и рисунки на Владимир Морзоханов.

Поетът говори ясно и откровено за своята вяра, за съмненията си, за досега си до трансцендентното, за любовта си. Традиционни и не твърде разнообразни по форма, стиховете му – най-често четиристишни строфи, неоригинални римни схеми и размери (дори логаедите му са еднотипни) – са изпълнени с толкова интензивен и автентичен духовен живот, тонът им е толкова непринуден, образните и езиковите му находки са тъй свежи и органични, че читателят е благодарно увлечен от този разговор – сериозен и ведър, остър и деликатен, безкомпромисен и милосърден. Умира през 1976 г. в Траунщайн, Германия.

Владимир Морзоханов (р. 1963, София) е художник, преводач и поет. В общи художествени изложби участва от 1983 г., но първата му самостоятелна изява е организирана от галерия „Арте” през 2008 г. Втората е пак там през 2013 г. Издателство „Ерго” е публикувало книгите с негови преводи „Арсений Тарковски. Самосъзнаваща душа” (2010) и „Осип Манделщам. Небехранилище” (2012) и стихосбирката му „Дървото на достъпните за мен удоволствия“ (2014).

Замяука ли вънка котка,

ако можеш ѝ помогни

да се сгрее – и с мляко топло

до котлона я нахрани.

Тътри ли се хлапе печално,

весел нож ти му подари –

пушка дървена и пищялка

с него да си измайстори.

Щом девойка в зори се свие

тихо в теб – тъй деца мълчат,

от игра морни – преведи я

през житейския труден път.

Туй е всичко, което можеш

стори Господу за хвала.

То е малко и много. То е

като цвете върху скала.

1948

За тайната на битието

да поговорим малко пак.

Да, никой няма да докрета

до съкровения й праг,

да, примирили сме се вече

с това, че вечния й код

духът жадуващ е обречен

да не открие в тоз живот –

но колко радостно това е,

как е спокойно с мисълта,

как важно е за нас да знаем,

че все пак съществува тя!

1968

Вяра

Тъй всичко я оспорва, че хабиш

си времето, обсъждайки я даже!

Как би могъл да я онагледиш,

да я разкриеш точно и докажеш?

Но жива е у тебе тя все пак –

непроумяно чудо, избуяло

незнайно откъде, незнайно как,

като трева, растяща през асфалта.

Без име, мълком я носи, разбрал,

че не е всичко тука обяснимо,

но с чувство, че си прав, изпълнен цял –

недоказуемо, неотменимо.

1972