page contents Книжен Ъгъл: Български летопис за героични саможертви
Предоставено от Blogger.

Български летопис за героични саможертви

19.2.19

„Четите в България“ на Захари Стоянов в ново издание представя „Хермес“

Хвърковатият Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджата не може да се каже, че не са известни на своите съотечественици, за свободата и за благоденствието на които те юнашки пролеха кръвта си. Не. Техните имена се произнасят без разлика и на партии, и на съсловия, и на възрасти, и на полове, с една реч те са идеал за всеки българин. Но никой не може да откаже и това обстоятелство, че на малцина са известни действията на тия народни герои, що за хора са били те, кой ги е накарал да минат Дунава, как са се осмелили да излезат с двадесет или стотина момчета срещу колосалната турска империя, каква участ ги е постигнала заедно с верната им дружина и пр. и пр. Онова, което знаят съотечествениците на тия народни юнаци е това: че Тотю направил битка с черкезите при Върбовка, Хаджията стигнал до Бузлуджа, Караджата хванали и обесили в Русчук и нищо повече.

Аз се осмелявам да предположа за минута, че Хаджи Димитър, Тотю, Караджата и други техни братя поборници са хиляди пъти по-интересни и по-велики за българския народ, отколкото чуждите генерали, различните Гамбетовци и принцове. Делата на един Хаджи Димитър ще намерят най-малко стотина подражатели измежду българския народ, когато биографията на всеки надут генерал, колкото и да бъде той мил и известен нам, има своите отрицателни и вредни последствия. Всеки, който не разсъждава по-надълго, ще каже, че той е велик за това, защото не е българин, и че българският народ требва да отдава почитане повечето на такива хора, от които е лишен за сега. И действително, с това немарене към нашите поборници, към нашите хора, мнозина са си съставили фалшиво понятие, че не сме достойни за нищо, че всичко требва да очакваме от чужденците. А чужденецът, мили мои братя, никога не може да бъде истински наш доброжелател. Както и да се преструва той, колкото и да ви се подмазва, че за ваше добро е дошел да се жертвува - недейте го слуша: неговите сълзи са крокодилски. Окото му даже нема да мигне, когато негова милост продаде и опропасти страната. Освен това, има и друго зло, както казах, което така също ни заставя да предпочитаме повече себе си, своите хора, отколкото неканените наши уж доброжелатели. Когато ние захванем да се надяваме на чуждите хора, ние преставаме да съществуваме като самостоятелен и с бъдаще народ. Тежко и горко на ония народи, които чакат помощ от другиго, които не се облягат на своите мишци.

Турция и Египет, па и много други държави пропаднаха тогава, когато повикаха на помощ цивилизована уж Европа. Ако в делата на Турция се бъркаха различни Юмер и Садък пашовци, ако те не беха се предпочитали пред Хасан и Осман Пехливана, то славата на силните османлии и до сега още щеше да цъфти, както е цъфтела преди стотина години. Ако чуждите хора ни направят добро, то това добро требва да излезе из носовете ни, нема изплащане пред тия благодетели много години, те ще да ни натякват в очите за веднаж сторената от тех добрина, а ти си длъжен да мигаш напреде им, за да не се наруши правилото на признателността... Това е тежко и несносно за всеки народ, това е убийствено, това е деморализация.

За четите на Тотя и Хаджи Димитра почти никъде не е писано до сега на пространно. До освобождението ни, за Хаджията ходеха твърде мътни слухове. Едни говореха, че той е жив и се крие из планината, други казваха, че бил отровен в една добруджанска кашла, когато бегал за Ромъния, трети уверяваха, че живеял в Турция под друго име и пр. В същата Ромъния, дето най-положително требваше да знаят неговата съдба, дълго време са се хранели с надежда, че Хаджи Димитър живее. Ето що се говори в една дописка от Ямбол, поместена в брой 10 на в. Свобода ор 1870 година:

"Като всеки човек, ида и аз да ви честитя нова година и да ви явя твърде радостни вести, които требва да бъдат радостни за всеки българин. Тия вести са следующите: Хаджи Димитър е жив! Един наш българин кираджия, като отивал от Ямбол в село Умана, на Русокастренската планина, два часа до село Екизлие, срещнал една доста голема чета, която предвождал сам Хаджи Димитър. Тая чета била съставена от 30-40 души. Най-напред се показал Хаджи Димитър, когото кираджията твърде добре познавал, и като се приближил до кираджията, Хаджи Димитър му извикал по име да се запре. Като се поразговорили за едно, за друго, Хаджи Димитър подсвирнал, и дружината му един по един излезла на пътя, и като поговорили с кираджията около половин час, опростили се и си отишли. Хаджи Димитър, който бил изостанал най-подире от другарите си, като щел да тръгне, казал на кираджията тия думи:

- Кажи на мойте братя българи: Хаджи Димитър е жив! Нека те се не боят ни не се отчайват, защото идущата пролет, т. е. 1870 година, ще бъде начало на българското освобождение. Нека нашите братя се готвят за бой против нашите неприятели, които требва да ни върнат ограбената от нас свобода. Носи им от нас много здраве и кажи им, че сме живи и здрави.

Това се е случило на 11 декемврий".

Всичко това показва до колко е била скъпа паметта на народния юнак измежду народа. Никой не искал да поверва, че той е умрел, и аз вервам, че ако стоехме още дълго време роби под турците, то и до днешен ден Хаджията щеше да живее, както живее още Марко Кралевич в простолюдието. Най-после една дописка в в. Марица (1878 г.) тури край на народното недоумение. Дописката беше от с. Аджар, в която неизвестен господин пише, че гроба на Хаджи Димитър се намирал в околността на селото им, в гората Катрафил. От какво именно се е познал горба на юнака, след изтичане на единадесет години, кой го е погребал и пр., за това г. дописникът не говори нищо. До колкото помня, той прилага тоя смешен факт, че и левът, който Хаджията имал изписан на ръката си, можел да се познае (?!). Така или иначе но казаният гроб се разкопа и находящите се в него кости се пренесоха в Сливен. А истината, както ще видят читателите в настоящата ми книга е, че Хаджията е паднал в последната битка на Бузлуджа; главата му е отнесена в Търново.

Сведенията за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа са разказ на седем души хъшове, всичките участвуващи в тая чета. Те са: Андел Т. Обретенов от Русчук, Дончо Стоянов от Стара-Загора, Савва Кънчев от Търново, Марин Нейков - от Свищов, Тодор Симеонов - от с. Галиче (Ряховско) и Кръстю Минков - от Казанлък. Следователно, тук не може и да се помисли даже, че ще да има нещо погрешно и неточно в изложените факти. Стоян Заимов, в разстояние на неколко месеца се е трудил да провери тия факти измежду седемте другари, които са ги допълняли и потвърждавали в негово присъствие. След това, аз сам имах възможност да ги проверя и допълня втори път.

Тук съм длъжен да кажа, че освен поменатите по-горе седем души, които беха заточени до живот в Аккийската крепост и освободени след С. Стефанския договор, нема други живи лица, останали от Хаджи Димитровата чета. До освобождението ни, в Ромъния можеше да намериш в всека кръчма Хаджи Димитрови другари от четата му, но на тех ни най-малко не требва да се верва. Гладът и тогавашните тежки обстоятелства принуждаваха мнозина слабодушни да лъжат с народното име. Юнаците от Хаджи Димитровата чета, които пръв път вдигаха ръка против тиранина, беха от ония хора, които малко жалеха живота си. Най-големата част от тех паднаха в сражението, а твърде малцина се удостоиха да издъхнат на бесилката или да посетят Азия, както това стана с Ботевата чета.

Аз съм далеч от мисълта да претендирам, че съм сполучил да схвана всичко от тоя славен поход на нашите борци. Моята цел е - да направя начало. Най-големи погрешки ще срещнат читателите в описание на местностите, където са станали битките. Разказвачите, които не са пътували с карта в ръцете и с правителствен конвой по гладките равнини на шосето, не можаха да определят точно и верно гдето именно, са ставали битките. Разбира се, че всичко това си има леснината: живеят още хората по оная местност - от Вардар до Бузлуджа, от дето преминаха борците, но аз казах и на друго место, че да се направи всичко това, не е достатъчно само труд и ревност. Требва да бъде човек и богат, а богатите у нас малко искат да знаят кой е бил Хаджи Димитър. А за да ме подпомогне правителството, аз требваше да бъда учен немец, или поне нещо друго, та тогава да ми се усмихнат на всекъде.

Четицата на Филип Тотю, колкото и да е скромна, както по своя състав, така и по своите действия, аз реших да и дам место в настоящата си книга, понеже на отделно тя не може да бъде издадена. Както ще видят читателите, тя с нищо геройско не се е отличила, т.е. не са паднали от нейното нападение значително число читаци. За нас това не е до толкова важно, защото ние обръщаме по-големо внимание на целта и последствията. Тотювата четица, такава и онакава, но тя стресна най-чуствително босфорските аги тя обърна внимание на цивилизована Европа върху българите, най-после тя даде право на гражданство на новата дума комита, дума, която беше начало на турското пропадане. Филип Тотю, хвърковатият тоя гяурин! Какъв страх зададе той на апатична Турция, колко много повдигна той морално патриотическото чувство на българския народ! Той изпразни своята буйлия пушка при Върбовка, и после два месеца време си кривеше вече калпака из ромънските волни кръчми, като че ли не бе ставало нищо. Аз вервам, че и той сам не подозираше като каква нова епоха създаде, като каква рана отвори на босфорския труп. Когато той допиваше спокойно и юнашки своята чаша, турското правителство, заедно с своите горделиви бабаити, сънуваше, бълнуваше и си въобразяваше, че хвърковатият пак се явил на Дунава или на Балкана заедно с дружината си.