Всичкоможенето на Даниел Келман

Петко Тодоров

Особено в историческите му романи

„Беше си мислил, че последната вечеря на осъдените на смърт е само израз, изобщо не беше предполагал, че действително ще доведат готвач, който ще приготви такова превъзходно угощение, което човек никога не е получавал в живота си... И докато дъвче топлата, мека, сладка маса, изведнъж му става ясно, че винаги е бил гладен: ден и нощ, сутрин и вечер. Само че не беше знаял, че това е глад – чувството, че не ти е стигнало, празнотата във всичко, несекващата слабост на тялото, от която коленете и ръцете омекват, а главата се замайва” – смъртникът в „Тил” на Даниел Келман (Колибри, превод Жанина Драгостинова).

Той е бащата на Тил Уленшпигел, мелничар, осъден за вещерство. И момчето Тил бяга от селото. Тече Трийсетгодишната война, началото на XVII век.

Шарл де Костер прави от Тил фламандски национален герой в средата на XIX век и неговата творба е най-прочутата му интерпретация. Романът на Келман го приближава повече към немския му фолклорен първообраз и първите му литературни превъплъщения на немски.

Достатъчно е да припомним произхода на прякора му от „улен” – „бърша” и „спегел” – „задник” на стародолнонемски. Тук той е панаирджийски въжеиграч и жонгльор, но и придворен шут с всичката „свобода на шута”: „Ако аз не нарека величеството прост като цървул, кой тогава да го стори?”.

„Аз и Камински” беше повече от добър роман, но Келман се връща назад във времето, както беше в „Измерването на света”, за да събира суперлативи. Българските издатели са лепнали под заглавието: „Даниел Келман явно може всичко”, цитат от  влиятелен европейски вестник.

Който казва всичко. Келман може да вкара читателя в опустошената от войната Европа и да го цапардоса с оскотелите й обитатели на съвършено съвременен език. И за читателя е тук и сега, буквално. С картинност и непосредственост на възприятието, на които си струва да завиди всеки кинорежисьор. А зад тях е и обезоръжаващата фолклорна мъдрост: „Нещо по-добро от смъртта ще намериш навсякъде”