„Мечът на бога” надвисва над комисар Невзат

Новият трилър на Ахмед Юмит въвлича в разследването на жестоко убийство, свързано с древни вярвания и християнски секти, което ще доведе до още много кръвопролития

Главен комисар Невзат, който отдавна планира да се пенсионира, е убеден, че е видял всичко през дългогодишната си кариера в истанбулската полиция. Новият случай обаче е различен – не просто защото е истински заплетен, а защото видяното на поредното местопрестъпление успява истински да го шокира. Жертвата е пронизана в сърцето с метален кръст, а близо до нея има красиво изработена сребърна кадилница и отворена Библия със загадъчен надпис.

Пред турските разследващи се разкриват нови и нови детайли, свързани с християнската мистика, които обсебват всеки, който работи по случая. Докато неусетно, опитвайки се да разкрият кой е убиецът, силите на реда се оказват въвлечени в сложна игра, в която участват тайнствени секти и древни вярвания. Опасното наследство на вековете религиозна ревност се преплита със сложната политическа обстановка в Турция през миналия век, а кървавите престъпления валят едно подир друго...

В даден момент комисар Невзат и колеги му осъзнават, че за да хванат убиеца, трябва да открият каква е връзката между всички жертви. Само че това връщане към миналото поставя самите тях под смъртоносна заплаха, провокирайки въпроса ще оцелеят или ще паднат жертви, като тези, за които търсят възмездие.

Родният в Газиантеп, Южна Турция, Ахмед Юмит (1960 г.) завършва Университет Мармара в Истанбул през 1983 г. Първата му книга излиза през 1989 г., а днес Юмит е един от най-превежданите и високоуважавани турски автори. На българския читател Ахмед Юмит е известен с книгите „Дервишката порта“, „Патасана“, „Паметта на Истанбул“, „Убийства в Бейоглу“, „Марионетка“ и „Убийството на султана”. Преводач от турски език на „Мечът на бога” е Елен Кирчева, а корицата е изработена от Дамян Дамянов. Следва откъс.

– Това не е ли консулството на Ватикана?

При въпроса на Зейнеп отварям очи. Сигурно съм заспал. Първо виждам летящи пейзажи, после – светлините на уличните лампи. Изправям се, поглеждам през прозореца и питам:

– Къде?

Зейнеп сочи с ръка сградата, покрай която минаваме:

– Там, господин главен комисар.

Гледам, но виждам само дълга и висока стена. Думите на Али променят нещата:

– Вижте, там има линейка... Зад нея е микробусът на „Оглед на местопрестъплението“. Вероятно търсим блока насреща.

Поглеждам към сочената от Али посока и забелязвам линейката с мигащи светлини в долния край на улицата.

– Щом линейката е още тук, значи не са откарали трупа – продължава да обяснява Али.

Това е добре. Явно прокурорът и съдебният лекар още не са дошли. Винаги е от полза да се види местопрестъплението, преди да отнесат трупа. Важно е да видим позата на тялото, предметите около него, посмъртното посиняване. А след вдигането на трупа уликите и следите могат да се загубят.

Али паркира пред линейката. Докато слизаме от колата, се приближава полицай в униформа. Тъкмо да каже, че тук не се паркира, показвам картата си и той почтително се оттегля.

– Заповядайте, господин главен комисар...

Посочвам с ръка блока зад линейката:

– Тук ли е?

– Тук, господин главен комисар. Убийството е извършено в апартамента на последния етаж.

Вдигам глава и поглеждам натам – сградата е поне на сто години. Дори прясната бежова боя не може да скрие възрастта ѝ. Голяма двукрила врата, широко стълбище. По прозорците никой не се вижда – или не знаят, или са преживели шока. В противен случай обитателите щяха да жужат наоколо ни като рояк мухи. Влизаме през вратата. Придружаващият ни полицай сочи дървения асансьор:

– Стълбите са стръмни, по-добре използвайте асансьора, господин главен комисар.

Натъпкваме се в невдъхващия доверие асансьор. Той започва да се издига, издавайки странни звуци. Толкова е бавен, че ако някой би предпочел да върви пеша, сигурно ще стигне преди него. Слава богу, пристигаме читави на четвъртия етаж. На вратата ни посреща опитният комисар от „Оглед на местопрестъплението“ Шефик. С обичайната си иронична усмивка. Свалил е предпазното облекло.

– Къде се губите, главен комисар, ако бяхте закъснели още малко, си тръгвахме...

Усмихвам се и му подавам ръка:

– Нямаше да си тръгнете, нямаше – и докато Шефик стиска ръката ми, питам: – Какво му е интересното на случая?

– Убийство, господин главен комисар...

– Страшно съм изненадан – заяжда се Али. – Имаше ли поне кръв?

– Не се шегувай, Али! – угасва усмивката на Шефик. – Наистина необичаен случай. Убиецът е оставил религиозни символи...

– Религиозни символи ли?

– Да, кръст, Библия и други... Вероятно християнски... – и като ни изглежда един подир друг, прекратява обясненията: – Най-добре сами да видите – заключава и сочи вратата на апартамента.

Нахлузваме латексови ръкавици на ръцете и калцуни на краката и влизаме. Още от прага ни лъхва задушаваща миризма.

– Тамян ли е? – прошепвам.

– Тамян – потвърждава Шефик. – Идва от кадилница като в църквите.

Не е само тамян, усеща се още някаква миризма. Шефик обяснява, преди да го попитам.

– И марихуана е пушена. Миризмата е проникнала навсякъде.

– Марихуана, а... – Али не изглежда изненадан. Само разочарован. – Значи са си устроили оргия. После някой е направил главата и е убил другия... Какво му е интересното на случая?

Шефик се обръща и го поглежда – сериозно и доста напрегнато:

– Не е толкова просто, ще видиш...

Този път Али не възразява.

– Кой е намерил трупа? – питам при преминаването на малък коридор.

– Жената на портиера... Миела стълбите. Забелязала, че вратата е отворена. Натиснала звънеца и като не получила отговор, влязла вътре и...

– Къде е тя сега?

– Много е разстроена, изпратихме я в болницата да се успокои. Но ви разказах всичко, което чух.

– Кога е открит трупът?

– Преди около два часа.

В края на късия коридор ни посреща просторен салон. Трупът е там, на дивана. Завесите са спуснати. Върху масата в средата има голяма разтворена книга.

– Светото писание – пояснява Шефик.

– Библията ли?

– Отгоре пише „Свето писание“...

За момент не мога да реша Светото писание ли да гледам или трупа, после приближавам книгата. Нагласявам очилата за близко виждане на носа и се заглеждам. Върху пожълтяла страница се нижат черни букви.

– Хем Старият, хем Новият завет – обяснява Шефик. Вижда, че го гледам въпросително и продължава: – Тоест има религиозни книги преди Христос – Петокнижието и Псалтирът – и Библия.

– Браво на теб – мънка възторжено Али. – Откъде знаеш всичко това?

– Пише го в Корана, Али. Но за нас са важни тези подчертани редове – и Шефик посочва подчертания с тъмна течност ред от втория параграф на текста. В него има две изречения. Али ги чете на глас:

– О, мече! Подигни се против Моя пастир и против ближния Ми.

Поглежда ме с неразбиращ поглед, но аз мълча, тъй като също не разбирам. Прочита реда отново:

– О, мече! Подигни се против Моя пастир и против ближния Ми – и този път поглежда Шефик: – Какво ще рече пък това?

– Не зная – отговаря Шефик и отново посочва тъмната линия под реда. – Но смятам, че е подчертано с кръвта на жертвата. Червеното постепенно е потъмняло – поглежда Зейнеп и добавя: – Не прилича на мастило.

Зейнеп проучва начертаната като с линия черта.

– Възможно е, но не бива да правим заключения преди лабораторното изследване... А това видяхте ли?

Зейнеп посочва вертикално изписаните думи в полето на дясната страница със същото червено мастило, кръв или каквото и да е – „Мор Габриел“.

– Видяхме – мърмори Шефик, – твърде правилни букви, сякаш написани не на ръка, а с печат, обаче не знаем кой е Мор Габриел.

– Вероятно е нещо като пророк или светец – предполага Зейнеп. Питащият ѝ поглед е впит в Шефик.

– Не гледай мен – отговаря Шефик, – нищо не разбирам от религиозни теми и особено от християнство.

Тъй като никога не съм чувал за светец на име Габриел, аз също предпочитам да замълча.

– А това какво е?

Али сочи поставената до Светото писание сребърна кадилница, наподобяваща на пръв поглед кана с тънко гърло.

– Кадилница – обяснявам. – Използва се при църковни обреди.

До сребърната кадилница има украсен с разноцветни камъни хващач с малка, подобна на купол шапчица на върха. От него висят три синджира. Към тях са прикрепени девет малки камбанки. Красотата на кадилницата привлича и вниманието на Зейнеп, която възхитено прошепва:

– Великолепна изработка... С филигранна украса...

– Какво е филигран? – любопитства Али.

– Един вид обработка на среброто, но изключително трудна. Нещо като сребърна плетка... Много фина работа...

– Дали е филигран – не зная, но мирисът на тамян идва от кадилницата – продължава Али, обърнат към мен. – И след като кадилницата се използва при църковни обреди, бих казал, че тук е извършен ритуал.

Ритуал? Не мисля, че християните или евреите убиват хора при ритуалите си. Но е твърде рано за предположения. Посочвам все още светещата лампа.

– Вие ли запалихте светлините?

– Жената на портиера. Завесите били пуснати и вътре било тъмно.

– Нали тази жена не е пипала предметите и жертвата? – пита Али.

– Какво ти пипане, като видяла трупа, направо се побъркала от страх. Започнала да крещи, притичали съседите. Мъжът ѝ е офицер от резерва, хванал жената и я извел навън. Той ни съобщи.

След тази подробна информация приближавам до трупа на големия диван. Първото, което забелязвам, е метален кръст. Блести под светлината на страничното осветление в стаята. Първоначално ми се струва, че трупът държи кръста в ръце. Сиреч, след като разбирал, че ще умре, решил в последния миг да предаде душата си на Бога. Но с приближаването установявам, че съм се заблудил. Долната част на метала е забита в сърцето на трупа.

– Не го извадих – обяснява Шефик, сочейки кръста. – Исках да го видите. Както и прокурорът и съдебният лекар...