page contents Книжен Ъгъл: Завръщането на „Завръщането на паяка“
Предоставено от Blogger.

Завръщането на „Завръщането на паяка“

25.6.19

Нова среща с първия роман на Джеймс Патерсън от прочутата поредица за Алекс Крос

„Завръщането на паяка“ (Хермес, превод Гриша Атанасов) е първият роман от най-продаваната детективска поредица през последните двадесет и пет години. При първата среща с детектив доктор Алекс Крос той е изправен пред огромно предизвикателство. Сериен убиец, в който живеят две личности, извършва чудовищно престъпление, което поставя на колене първите хора във Вашингтон.

ФБР, Сикрет Сървис и полицията са по следите му, но злият гений винаги е на крачка пред тях. Когато Алекс Крос се впуска в преследването, съдбата го среща с неустоимата красавица Джези Фланаган и между тях пламва изпепеляваща любов...

Ще успее ли детективът да се справи в ситуацията, която се оказва много по-сложна и заплетена? Ще оцелее ли самият той във водовъртежа от раздиращи страсти и дълбоко пазени тайни? Похитени деца от престижно училище, откуп от десет милиона долара, екзотичен остров, невинни жертви и неподозирани виновници се вплитат в повествованието. А то е наситено с толкова неочаквани обрати, че читателят остава без дъх до самия край, до изумителната и неподозирана развръзка...

Неслучайно Пъблишърс Уикли определя Джеймс Патерсън като „Кралят на бестселърите“. След като печели награда „Едгар“ за дебютния си роман през 1977 г., книгите на знаменития писател са продадени в над 380 милиона екземпляра в цял свят. През последните години Патерсън е имал повече бестселъри №1, отколкото Джон Гришам, Том Кланси, Джоан Роулинг и Дан Браун, взети заедно. Включен е в книгата за рекордите на „Гинес“ с 31 романа с твърди корици, заели първа позиция в класацията на „Ню Йорк Таймс“, и общо 45 заглавия, попаднали в същата класация.

Неговият емблематичен герой Алекс Крос е сред любимците на поколения почитатели на криминалните трилъри. Три от романите за детектива психолог, сред които и „Завръщането на паяка“, имат филмови адаптации. Освен на писане, Патерсън посвещава огромна част от времето си и за благотворителност, като влага усилия и средства в редица каузи, подкрепящи четенето. Следва откъс

Официално съм заместник-началник на детективите, а това, по думите на Шекспир и Фокнър, е голяма врява и безумство, които обаче не водят до nada. Тази титла би трябвало да ме прави шести или седми по ранг във Вашингтонското полицейско управление. Но не е така. И все пак хората очакват да се появявам на местопрестъпленията в скъпата ни столица.
Три синьо-бели патрулни коли бяха спрели както дойде пред номер 41–15 на Бенинг Роуд. Беше пристигнал и ванът със затъмнени стъкла на криминалната лаборатория. Също и линейка с жизнерадостния надпис „За покойници“ на вратата.
Имаше и две пожарни до къщата, в която бе извършено убийството. Наоколо се навъртаха местните зяпачи, повечето мъже. Възрастни жени, наметнали зимни палта над пижамите и нощниците си, с розови или сини ролки в косите, зъзнеха по верандите.
Овехтялата дървена къща, същата като всички останали в редицата, беше боядисана в „карибско“ синьо. Стар шевролет със счупено и облепено с тиксо странично стъкло изглеждаше като изоставен на алеята за коли.
– По дяволите... Да бяхме си останали в леглата – изруга Сампсън. – Знам си какво ни чака. Напоследък мразя тази работа.

– А аз я обичам, особено отдел „Убийства“ – казах ухилено. – Виждаш ли? Съдебномедицинският експерт вече е тук със синтетичния си комбинезон. Дошли са и момчетата от криминалната лаборатория. А кой иде сега насреща ни?
Един бял сержант в пухкава синьо-черна парка с рунтава яка се изпречи на пътя ни, когато наближихме къщата. Беше мушнал ръце в джобовете, за да ги топли.
– Сампсън? Ъъъ, детектив Крос?
Сержантът изпука с долната си челюст, както понякога правят хората, за да си отпушат ушите в самолет. Знаеше много добре кои сме. Беше наясно, че сме от Специалната група за разследване – СГР. Обаче се опитваше да ни се прави на важна клечка.
– К’во става, мой човек? – Сампсън хич не обича някой от бледоликите да му се прави на велик.
– Старши детектив Сампсън – казах аз. – А аз съм заместник-началник Крос.
Сержантът беше от ония ирландци с шкембета като желе, вероятно наследници на оцелели от Гражданската война. Лицето му приличаше на сватбена торта, забравена под дъжда. Изглежда, не се впечатляваше от сакото ми от туид.
– Замръзнаха ни задниците – изръмжа той. – Това става.
– Що не вземеш малко да го намалиш твоя – посъветва го Сампсън. – Потърси някой курс за отслабване.
– Да ти го начукам – измърмори сержантът.
Беше приятно да срещнем бял Еди Мърфи.
– Умее да отвръща – ухили ми се Сампсън. – Чу ли го какво каза?
Двамата със Сампсън сме доста здрави. Упражняваме се в спортната зала до църквата „Сейнт Антъни“. Общо тежим около двеста и двайсет кила. Ако поискаме, можем да сплашим всекиго. Понякога се налага, при нашата работа.
Аз съм към метър и деветдесет, но Джон е над два метра и още расте. Винаги е с тъмни очила „Рейбан“, понякога си слага плетена шапка „Кангол“ или жълта кърпа за глава. Някои го наричат Джон-Джон, защото е голям колкото двама Джон.
Подминахме сержанта и се отправихме към къщата, в която бе извършено убийството. Предполага се, че елитният ни екип е над подобни спречквания. Понякога успяваме да бъдем.
Двама униформени полицаи вече бяха влизали в къщата. Нервна съседка беше позвънила в местния участък към четири и половина сутринта. Сторило й се, че видяла някой да се промъква. Често се будела от нощни страхове. Те вървят с квартала.
Двамата патрулни открили вътре три тела. Когато докладвали, им наредили да изчакат Специалната група за разследване. СГР се състои от осем чернокожи полицаи, смятани за едни от най-добрите в управлението.
Задната врата към кухнята беше открехната. Бутнах я и тя зейна широко. Вратите на всяка къща издават неповторим звук при отваряне и затваряне. Тази стенеше като старец.
В къщата бе тъмно като в пещера. Злокобно. От отворената врата стана течение и чух как нещо вътре изтрака.
– Не сме палили лампите, сър – обади се един от униформените зад мен. – Вие сте доктор Крос, нали?
Кимнах.
– Вратата на кухнята беше ли отворена, когато дойдохте? – попитах.
Полицаят беше бял, с бебешко лице и си пускаше мустачки за компенсация. Беше двайсет и три-четири годишен, а тази сутрин изглеждаше и уплашен. Не можех да го обвинявам.
– Ъъъ, не. Ала нямаше следи от насилствено влизане. Беше отключено, сър.
Патрулният беше много нервен.
– Вътре е наистина ужасно, сър. Цяло семейство...
Един от патрулните включи мощен фенер и всички надникнахме в кухнята.
Там имаше маса от евтин гетинакс и съответстващи лимоненозелени пластмасови столове. На една от стените висеше черен часовник с Барт Симпсън. От онези, дето ги има по витрините на всяка дрогерия „Пийпъл“. Миризмите на белина и прегоряла мазнина се смесваха в нещо странно за обонянието, макар и не съвсем неприятно. При други убийства сме попадали на много по-лоши миризми.
Със Сампсън се поколебахме, докато опитвахме да си представим как е влязъл убиецът само преди няколко часа.
– Стоял е точно тук – казах. – Влязъл е през кухнята. Бил е тук, където сме застанали ние сега.
– Не говори така, Алекс – прошепна Сампсън. – Все едно слушам някой медиум. Направо тръпки ме побиват.
Няма значение колко пъти си вършил тези неща, въобще не става по-лесно. Не ти се иска да влезеш вътре. И не ти се ще да виждаш други подобни кошмари до края на живота си.
– На горния етаж са – обади се полицаят с мустаците.
Осведоми ни кои са жертвите. Семейство Сандърс – две жени и малко момче.
Партньорът му, невисок, но добре сложен чернокож, още не беше отронил и дума. Казваше се Бъчи Дайкс. Беше младо и чувствително ченге, което бях виждал в участъка.
Четиримата влязохме заедно в къщата на смъртта. Всеки си пое дълбоко дъх. Сампсън ме потупа по рамото. Знаеше, че убийствата на деца ме разтърсват.
Трите тела бяха на горния етаж, в основната спалня срещу стълбите.
Там беше майката – Джийн Сандърс, на трийсет и две. Дори след смъртта лицето й бе омагьосващо. Имаше големи кафяви очи, високи скули и плътни устни, които вече бяха посинели. Устата й бе зейнала за писък.
Дъщеря й – Сюзет Сандърс, бе живяла четиринайсет години на този свят. Беше още малко момиче, но бе по-красива от майка си. Имаше виолетова панделка в сплетената коса и малка обичка на носа, за да изглежда по-голяма. В гърлото на Сюзет беше натъпкан тъмносин чорапогащник.
Малкият син – Мустаф Сандърс, лежеше по гръб, а по бузките му личаха следи от сълзи. Тригодишното момченце беше с пижама гащеризон, с каквато спяха и моите деца.
Точно както бе казала мама Нана – някой бе допуснал този окаян град да стане невъзможен за обитаване. В окаяната ни голяма страна.
Майката и дъщерята бяха завързани за рамката на леглото от имитация на месинг. Копринено бельо, черни и червени мрежести чорапи и чаршафи на цветя бяха използвани, за да ги вържат.
Извадих джобния си диктофон и започнах да записвам първите си наблюдения: „Убийства случаи Х234914 до 916. Майка, дъщеря тийнейджърка, малко момченце. Жените са рязани с нещо изключително остро. Вероятно бръснач. Гърдите им са отрязани. Не се откриват наоколо. Половите органи на жените са обръснати. Нанесени са им множество прободни рани, което патолозите наричат „модел на яростта“. Има много кръв и фекалии. Смятам, че двете жени – и майката, и дъщерята, са били проститутки. Забелязвал съм ги наоколо“.
Гласът ми беше нисък и равен. Зачудих се дали по-късно ще успея да разбера какво съм диктувал.
„Тялото на момченцето изглежда, сякаш е било захвърлено небрежно настрани. Мустаф Сандърс е в пижамка гащеризон с изрисувани мечета. Прилича на вързопче, попаднало случайно в стаята.“
Не можех да се отърся от скръбта, докато гледах момченцето, тъжните му безжизнени очи, втренчени в мен. Ушите ми бучаха, болка пронизваше сърцето ми. Горкият малък Мустаф, който и да си бил...
– Не мисля, че е искал да убие момчето – казах на Сампсън. – Той или тя.
– Или то – поклати глава партньорът ми. – Залагам на то. Това е Същество, Алекс. Същото Същество, което уби на Кондън Терас в началото на седмицата.