„Серотонин“ -още пророчества от Мишел Уелбек

Химн на романтичната любов и политическа сатира, един смешен и тъжен, много тъжен роман

„Серотонин“ (Факел експрес, превод Александра Велева) е историята на един обезсърчен човек, който се стреми напразно да си възвърне отминалото щастие. Романът е и разказ за тежката криза във френското земеделие и в мирогледа на съвременния човек. Главният герой Флоран-Клод Лабруст е експерт в министерството на земеделието и подготвя документацията за преговарящите от името на Франция в Брюксел. Като гражданин той се бунтува срещу все по-строгите „политически коректни“ ограничения – от най-нелепите и истеричните в обществения и политически живот до ежедневни битови забрани, като например тази, наложена на пушачите. Заклет пушач, самият Флоран-Клод не крие, че злоупотребява с алкохола и отдава голямо значение на секса. Позволява си да определи Гьоте като „дърт малоумник“, „един от най-зловещите дърдорковци в световната литература“, и понеже се намира в тежка депресия все по-често посяга към капторикса – антидепресант, който стимулира секрецията на серотонин, хормона на щастието….

И така: добре дошли в света на Мишел Уелбек!

Като в повечето му романи и тук разказът се води от първо лице: от името на г-н Лабруст. Когато го срещаме за първи път, той дели скъп апартамент с двайсет години по-младата от него любителка на сексуални оргии Юзу, която работи в културния център на Япония в Париж. Отвратен от заснетите на видео сцени, на които се натъква случайно в компютъра й, Флоран-Клод решава да я напусне… а защо не и да я напие и хвърли от 29 етаж на високия блок, в който живеят?

По-разумно се оказва обаче да изчезне, както правят съвсем безнаказано 12 000 души всяка година във Франция. Изчезва, за да се върне назад в живота си и да ни разкаже за безвъзвратно изгубената си любов – на фона на описаното с характерната за писателя проницателност съвремие: природа и градове, столични хотели и днешна провинциална Франция, краварници и птицеферми, кръчми и хора, между които актрисата алкохоличка, аристократът, борещ се отчаяно да оцелее, отглеждайки говеда, германецът орнитолог и таен педофил, държавният служител, който си въобразява, че англицизмите го правят „оперативно компетентен“, лекарят рокер Азот. С еднакъв сарказъм са изобличени „екосъзнателните буржоа“, холандските пенсионери, европейските функционери и дори самия Всевишен ...

„Серотонин“ е едновременно химн на романтичната любов и политическа сатира, един смешен и тъжен, много тъжен роман, изпълнен с пророчески предчувствия.

Мишел Уелбек (1956) е автор на сборници със стихове и есета и на седем романа: „По-широко поле за борбата“ (1994), „Елементарните частици“ (1998), за чийто превод на английски му е присъдена „Международната дъблинска литературна награда IMPAC“, „Платформата“ (2001), „Възможност за остров“ (2005), получил наградата „Интералие“, „Карта и територия“ (2010), отличен с най-престижната френска литературна награда „Гонкур“, „Подчинение“ (2015), за който, както и за цялостното му творчество, през 2018 г. авторът получава наградата „Освалд-Шпенглер“. Същата година Уелбек е отличен с новосъздадената голяма литературна награда „Шато Ла Тур Карне“, чийто първи носител за 2017 година е Милан Кундера. През 2019 г. Уелбек е удостоен със званието Кавалер на Ордена на Почетния легион, а Австрия му присъжда международната „Австрийска държавна награда за европейска литература“, която се дава веднъж годишно на европейски писатели.

„Серотонин“ е седмият роман на Уелбек. Публикуван във Франция през януари 2019 г., той се появява почти едновременно в превод в Германия, Испания и Италия и за броени дни превръща в световен бестселър. Българското издание на романа в превод на Александра Велева с марката на „Факел експрес“ излиза преди публикацията му във Великобритания и Русия. Следва откъс.

Странното е, че докато гледах Пюблик Сена – канал, от който не очаквах много и със сигурност нищо от този вид, – ми хрумна разрешението. В документалния филм „Доброволно изчезналите“ се разказваше за жизнения път на хора, решили един ден, най-неочаквано, да изгорят всички мостове – към семейството си, приятелите, професията; така един човек, тръгвайки на работа една понеделнишка сутрин, зарязва колата си на паркинга на някоя гара и хваща първия влак, като оставя на случайността да избере местоназначението; друг пък, тръгвайки си от един купон, вместо да се прибере вкъщи, наема стая в първия попаднал му хотел, след което започва да се скита месеци наред от един парижки хотел на друг, сменяйки адреса си всяка седмица.

Цифрите бяха впечатляващи: повече от дванайсет хиляди души, във Франция, всяка година, решаваха да изчезнат, да зарежат семействата си и да започнат нов живот, понякога на другия край на света, понякога без да сменят града. Бях смаян и прекарах остатъка от нощта в интернет, за да се осведомя по-добре, все по- и по-убеден, че се бях срещнал със собствената си съдба – и аз щях да изчезна доброволно, а и моят случай беше особено прост, не беше нужно да избягам от съпруга, от семейство, от търпеливо изграждана обществена структура, а просто от една чужденка, с която съм съжителствал и която нямаше никакво право да ме издирва. Всички статии онлайн в интернет изтъкваха нещо, което и документалният филм подчертаваше: във Франция всеки пълнолетен човек разполага със „свобода на движението“, изоставянето на семейството не е престъпление. Тази фраза би трябвало да се изпише върху всички обществени сгради, с огромни букви: „във Франция изоставянето на семейството не е престъпление“. Наблягаха много на този факт, изреждайки впечатляващи доказателства: в случай че някой доброволно изчезнал е контролиран от полицията или жандармерията, е забранено на полицията или жандармерията да съобщава без негово съгласие новия му адрес; през 2013 година процедурата на издирване в интерес на семейството бе премахната. Беше поразително, че в страна, където тенденцията беше индивидуалните свободи да бъдат от година на година все по-ограничавани, законодателството беше запазило тази, основна – за мен особено основна – и от философска гледна точка по-обезпокоителна от самоубийството свобода.

Не си легнах цяла нощ и рано сутринта започнах да предприемам съответните мерки. Без да имам определено местоназначение, ми се струваше, че пътят ще ме отведе към селото, затова и избрах „Креди агрикол“. Откриването на сметка там бе незабавно, но за да получа достъп до нея по интернет и чекова книжка, трябваше да чакам една седмица. Закриването на сметката ми в БНП ми отне петнайсет минути и прехвърлянето на салдото на новата ми сметка стана мигновено. За да прехвърля разплащанията, които исках да продължа (здравната ми застраховка и тази на автомобила ми), бяха нужни само няколко имейла. С апартамента беше малко по-дълго, бях решил, че няма да е зле да си измисля предложение за нова работа в Аржентина, в огромно винаро-лозарско стопанство в провинция Мендоза, всички в агенцията намериха това за прекрасно, щом заговориш за напускане на Франция, всички французи намират това за прекрасно, това е характерна черта за тях, дори и да става дума за Гренландия, пак го намират за прекрасно, да не говорим за Аржентина, а ако ставаше дума за Бразилия, тогава целият персонал щеше просто да си умре от кеф. Бяхме се договорили за двумесечно предизвестие, обещах да уредя всичко по банков път, а що се отнасяше до предаването на жилището, нямаше да мога да присъствам, но пък и не бе нужно.

Оставаше въпросът с работата ми. Временният ми договор с министерството на земеделието се подновяваше всяка година в началото на август. Шефът на отделението се учуди, че му се обаждам по време на отпуската си, но ми определи среща още същия ден. Стори ми се, че за този човек, горе-долу в час със земеделските работи, се налага малко по-сложна лъжа, макар и произтичаща от първоначалната. И така, измислих някаква служба на съветник по земеделския износ в аржентинското посолство. „А, Аржентина…“, каза той мрачно. И действително земеделският износ на Аржентина беше направил от няколко години насам огромен бум във всички отрасли и това съвсем не беше краят, експертите смятаха, че Аржентина, с население от четиресет и четири милиона, би могла дългосрочно да изхранва шестстотин милиона, и новото правителство го бе разбрало; с политиката си на девалвация на песото тези мръсници щяха буквално да залеят Европа с продуктите си, освен това и нямаха никакво ограничително законодателство относно ГМО, тъй че не ни се пишеше нищо добро. „Месото им е много вкусно...“, възразих аз с примирителен тон. „Да беше само месото...“, отвърна той, все по-мрачен: зърнените храни, соята, слънчогледът, захарта, фъстъците, цялото производство на плодове, естествено, месото и дори млякото – ето ви всички отрасли, с които Аржентина може да навреди много на Европа, и то в най-кратки срокове. „С други думи, вие минавате на страната на врага…“, заключи той с привидно закачлив тон, но всъщност пропит с истинска горчивина; предпочетох благоразумно да замълча. „Вие сте един от най-добрите ни експерти; предполагам, че предложението им е интересно от финансова гледна точка...“, настоя той с глас, в който се криеше опасност разговорът да загрубее; отново реших, че е по-добре да не отговоря, но се опитах да направя гримаса, изразяваща едновременно потвърждение, съжаление, съучастие и скромност – с една дума, една трудна за изпълнение гримаса.

„Добре...“, забарабани той с пръсти по масата. Случи се така, че бях в отпуска, която свършваше в края на временния ми договор; следователно на практика нямаше изобщо нужда да се връщам. Естествено, той беше малко объркан, хванат натясно, но вероятно не му беше за пръв път. Министерството на земеделието плаща добре на извънщатните си служители, когато притежават достатъчна оперативна компетентност, плаща им по-добре, отколкото на щатните; но естествено, не може да се сравнява с частния сектор, не може дори и с едно чуждо посолство, когато то реши да пусне в действие истински завоевателен план, тогава бюджетът му е почти неограничен, спомням си за един мой състудент, когото посолството на Съединените щати буквално позлати, между другото, той се провали изцяло със задачата, дистрибуцията на ка-лифорнийските вина продължи да бъде все така слаба във Франция, а говеждото на Средния запад така и не успя да се хареса, докато на аржентинското говеждо това се удаваше все повече, не е ясно защо, потребителят е жалко, импулсивно същество, много по-импулсивно от говедото, въпреки че някои специалисти по рекламата го обясняваха доста правдоподобно, според тях образът на каубоя беше свръхексплоатиран, днес на всички им е известно, че Средният американски запад е доста просторна, анонимна територия, с редуващи се една след друга фабрики за месо, прекалено много бургери се сервираха там всеки ден, нека бъдем реалисти, не бе възможно да ловят воловете с ласо, просто ня-маше как. Докато образът на гаучото (дали някаква магия латино не беше в действие?) продължаваше да кара европейския потребител да мечтае: представяше си ширнали се до хоризонта прерии, горди и свободни животни, които галопират в пампата (дали изобщо волът може да галопира, трябва да се провери); но няма значение, важното е, че пред аржентинското говедо се откриваше царски път.