page contents Книжен Ъгъл: „Намерени от чудесата“ или нови пътешествия из мистична България
Предоставено от Blogger.

„Намерени от чудесата“ или нови пътешествия из мистична България

20.8.19

Николай Н. Нинов поднася поредна изненада за любителите на древните тайнства - места и обекти, които отсъстват от карти и пътеводители

Новата книга на журналиста и писател Николай Н. Нинов „Намерени от чудесата” (Сиела) е част от поредица, посветена на огромната палитра от скални образувания, мегалити и живи светилища по нашите земи. Нинов постави началото на трилогията с „Повторени сънища. Фотописи от мистична България” (2015) и я продължи с „Времето гледа с десет очи. Пътеписи от мистична България” (2017).

Сега, в „Намерени от чудесата. Скалописи от мистична България” той разказва за още забравени обекти и смайващи ритуали в родопските села, за неизследвани протодолмени в Средна гора, за олтарната площадка „Енергийната скала” под Белинташ,  обърнатата пирамида в Тетевенската планина др.

Подобно на предишните книги на Нинов, и „Намерени от чудесата” съдържа GPS индекс и множество негови цветни фотографии.

Авторът на успешните и нестандартни пътеписи за дива и дивна България Николай Н. Нинов е и журналист с дългогодишна практика. През 2012 г. той печели фотоконкурса на в. „Дневник“ „Спомен от лятото“, а по-късно споделя историите за своите приключения в предишните си две книги с илюстрирани пътеписи. Пътешественик по душа, колегите му го наричат търсач на неоткрити места, любител на древните загадки и тайни. А за приятелите си Нинов е приключенец по дух, с око за природните вълшебства. Следва откъс.

Три месеца по-рано им се изсипваме на Соня и Димитър Наскови едни осемнадесет души, площадът в Ситово червенее и синее от якета, раници, щеки. Пристягат се своевременно ремъци, връзки, димят чайове. Оживлението от новите запознанства и личните срещи с приятели от фейсбук е поредната хрумка на Гергана Налбантова, способна да организира за отрицателно време три пъти по толкова ентусиасти, при това с разностранни интереси и от различни места. В случая пловдивчаните доминират, останалите са от Карлово и Първомай, а целта на нашествието – най-коментираният древен обект край селото.
Ръка на сърце: Щутград е след Ласкар и Кумлигор в подредбата ми на ситовските свещени пространства, въпреки (или тъкмо заради) нарастващата му популярност като „енергийно място за зареждане“, което набедени езотерици пришиват на скалния масив, раздавайки дори съвети кога и как човек да навлиза в светилището. Миш-машът от подобни указания може напълно да прахоса деня ви. На тридесет и пет километра от Пловдив, Щутград сплита толкова послания, че е кощунство да бъде представян така примитивно.
Мусинските порти, Лунният и Слънчевият хълм, троновете и маркерите по терасите, животинските и човешките профили в комплекса не са просто набор от камъни и скали, които човек да гледа, оглежда и снима на воля. Трудното тук не е гледането, а виждането, което изисква известна подготовка. Тъй че на тръгване за Ситово се доверете на студията на Стайков „Великият Щутград“, тя е възможен ключ към неразкритите му тайни.

Инак е лесно: четиридесет минути по широка, маркирана пътека западно от селския площад и загадките са пред вас. И евентуалните ви лични открития.
А на Димитър Насков му дайте да овладява възторзи. Не сме нито първите, нито последните, които е удивил с магиите на Ситово, затова и на връщане от загадъчното градище кметският наместник първо припомня за свирепото му сноване в Ласкар с мен и жена ми преди години, после довършва наченатите през деня теми. Така Мария и Лиляна ще научат, че за старинните названия (Кумлигор, Ласкар, Щутград) нито местните, нито специалистите имат приемливо обяснение (с изключение на Тъмраш – мрачно, тъмно място), а Лидия, Миглена и Лили, че жувакът (както ситовци наричат кварцовите жили в скалите) притежавал пречистваща сила. Виолета и Гергана ще узнаят за древния друм между Ситовския надпис и Ласкар; а ние с Динко и Петър – как се коли на изгрев жертвен овен със залепени свещи върху рогата и как според селската мълва остроносият каменен страж в седлото между Лунния и Слънчевия хълм е най-вероятно нишан за съкровище…
Мартенската събота, приключила с отклонение до Ситовския водопад, прераства в знаменита неделя из околностите на селата Бойково и Извор.
Изгледът от Мъртвите скали към рида Чернатица е образец за простор: унесени поляни, проснати в неразлистена шир, и Бойково до тях под следобедния лазур. Лекият наклон на няколкото смълчани площадки в комплекса (1100 м н.в.) определено приканва и ние да полегнем и помечтаем далеч от градските шумотевици. Но денят е къс за наслади от сорта, позволява единствено да оприличим скалните фигури северно от селото на летящи парни локомотиви и да пошетаме още малко в Извор.

Загърбили крайните къщи, навъртаме завой след завой по мързелив черен път срещу залеза. Вървим покрай „Св. Архангел“ и „Св. Богородица“ – два от двадесетте селски параклиса, тоест, ако не броим виладжиите, изворци разполагат с по една черквица за всеки четирима души, тъй като тук жителите са има-няма седем-десетина. Това уточнява Гергана Налбантова, преди да подхванем сладостните приказки за бакърите с жълтици на Тъмрашлията, които иманярите все търсят в скалите и ливадите до Извор. Защо точно там, а не в очертанията на Тъмрашката общност, само те си знаят, изворци обаче помнят сказанията за алтъни под дъб с три дънера, за скрито злато в две други дерета и за иманета, затиснати от най-старите параклиси в селото.
В иманярските епоси съкровищата задължително отлежават надълбоко, тъмно и влажно, а Гергана – да й се чуди човек – все по-нагоре, към по-светло и към по-топло ни води. И уж сме готови за гледката, и в каньони уж всякакви сме надничали, а стреснато ковем пред убийствени отвеси, пред пропаст донемайкъде; наистина няма нататък, нататък са бързолетите, висините, небето.
Двата ската, надвиснали над Дедевска река, носят напевни имена и са като хванати за ръка сестри, зареяни на юг. Останките от градеж и керамика на Момина скала, изсечените ниши, халки и намерените оброчни плочки на Димитринино кале свързват скалните колоси (640 м н.в.) най-вече с мисията на светилище, наследено във времената навярно от крепост.
Коя е Димитрина преданията крият, но за случилото се на Момина скала сме чули предишния ден от Димитър. И за да ни го припомни, жена ми на един дъх вече е там – на ръба на зъбера, в окото на нищото, в синкавия полуздрач на безкрая.
Не, драмата няма общо с плеядата напети хубавици с тъмни очи, потърсили спасение от душманите в бездните български. Героиката е изтикана на заден план, срамът плете сюжета за нещастната любов на двама учители. Мъжът дошъл в Извор от Северна България. Харесали се с Деша, залюбили се, той скрил, че е женен. Като разбрала – било по черешово време – тръгнала към канарата да се убие. Който я срещнел, питал накъде с тази кошница в ръце. За череши, отвръщала Деша.
После скочила в урвата.
Имала коси до кръста – заплели се в дървесата между скалите. Видели ги след време да чернеят там и оттогава нарекли мястото Момина скала, скалата на момата Деша…