Защо понякога е по-добре да не знаем истината

„Между лъжите” на Мишел Адамс държи читателя в напрежение до последния ред, разплитайки мистерията около забуленото в непроницаема мъгла минало на изгубилата паметта си Клоуи. Острият психологически трилър, който излиза в разгара на лятото, напомня защо понякога е по-добре да не научаваме истината...

Младата британска авторка Мишел Адамс се завръща на български с втория си роман – „Между лъжите” (Сиела, превод Коста Сивов). Психологическият трилър ни запознава с Клоуи, която се буди на болнично легло без никаква идея коя е, какво се е случило с нея и защо е в болница. Момичето не познава нито един от хората, които се представят за нейно семейство и дори не помни името си. Клоуи се възстановява бавно, докато нейните близки й разкриват малко по малко какво е преживяла, коя е, какво е имала и какво е загубила. Постепенно Клоуи научава за своята кариера, за дома си, за мъжа си, за детето си… и за жестоката катастрофа!

Нещо кошмарно се е случило с любимия на Клоуи и тяхното дете. Сега тя не просто трябва да си припомни кои са те, а и какво е направила, че да ги загуби. И докато се опитва да се пребори със забулените си в мрак спомени, героинята на Мишел Адамс се оплита здраво в кълбо от лъжи, което трябва да разплете на всяка цена. Но това далеч няма да е лесна задача – особено когато всички около нея я лъжат… Понякога е по-добре да не знаеш истината. Защото лъжите болят по-малко.

Британката Мишел Адамс (1981) е единственото момиче и най-малкото от 5 деца у дома. Защитава научна степен и работи като физиолог в кардиология, но привлечена от изкуството, музиката и литературата от малка, в началото на новия век решава да последва мечтата си да напише книга. След няколко неуспешни опита Адамс успява да пробие на книжната сцена с романа си „Сестра ми” през 2015 г. През юли 2018 г. на английския пазар излиза и вторият й роман – „Между лъжите”. Адамс споделя, че черпи вдъхновение от заобикалящия я свят и човешките отношения, но най-вече – от любимите си Стивън Кинг и Маргарет Атууд. Следва откъс.

Трите седим в кухнята, когато татко се прибира у дома. Очите ни са сухи, но зачервени от всичките пролети сълзи. Аз мълча, защото не знам какво да кажа или да направя. Чувствам се празна и скована. Чуваме грохота на двигателя по алеята и тежкото затръшване на вратата на колата му. Мама става, за да го посрещне, и излиза първа от кухнята.

– Хайде – казва ми Джес и прибира стола си под масата. – Той ще иска да говори с теб.

Баща ми мълчи, когато влиза в къщата, но докато вървя след сестра си, чувам майка ми да му се извинява, че е била толкова невнимателна. Уверява го, че не е пила, когато е правела албума.

– Не, определено не съм – казва мама за втори път, когато татко й отвръща, че не й вярва. Тя му помага да си свали палтото и ръкавиците и ги прибира в гардероба. Сещам се за онова, което Джес ми каза по-рано за трудностите във връзката им, но изгонвам мисълта от главата си, когато разговорът им преминава в шепот. Тук не става въпрос за тях. Става въпрос за мен и за нещата, които изгубих. Те си разменят поредица от предпазливи и засрамени погледи, когато се озовавам пред тях.

В началото баща ми е нерешителен, неспособен дори да се помръдне, сякаш краката му са пуснали корени и не му позволяват физически да се помести. Пространството между нас е като бездна, в която никой от двама ни не смее да пристъпи. Хващам се за масата за опора. Усещам погледа му върху мен. Татко прилича на човек, на когото му е лошо. Прилича на болен човек, лицето му е бледо и изпито. Разхлабва вратовръзката си с една ръка. Мама вика Джес. Двете се оттеглят в трапезарията и затварят вратата след себе си.

– Защо не ми... – запелтечвам аз, неспособна да намеря правилните думи. Поемам си глътка въздух. – Защо не ми каза, че съм имала дете? – Гласът ми не е нищо повече от шепот, изгубен е като миналото ми.

Баща ми сваля очилата си и намира силата, за да направи крачка напред. Остарял е от тази сутрин насам. Седмиците на нечестност са взели своето от него, както и от мен.

– Защо? – притискам го аз. – Кажи ми защо.

В началото започва да пелтечи, сухият му език отчаяно се опитва да навлажни устните му и се движи с лепкави змиевидни движения.

– Много съжалявам, че скрихме истината от теб, Клоуи. Смятах, че така ще е най-добре за всички.

Поклащам глава и една сълза потича по бузата ми.

– Как си могъл да вземеш подобно решение? С какво право?

– Никакво – признава той. Потрива лице. Сухата кожа на дланта му стърже в брадата му. – Но тъй като не си ги спомняше, ми се струваше добра идея. Как можех да ти кажа, че хора, които не помниш, са мъртви? – Татко прокарва върховете на пръстите си по потното си чело, както го направи, когато се събудих в болницата след катастрофата. Тревогата пълзи по лицето му като гърчещ се червей. – Просто не знаех какво да очаквам или как ще реагираш, ако ти кажа истината. Предполагам, че бях изплашен как ще се справиш.

– Мое право е да знам. – Брадичката ми затреперва. – Трябваше да ми кажеш, татко.

Той се отдалечава от мен и прави няколко обиколки, преди да седне на най-долното стъпало на стълбището. Изважда ризата си от панталона и завързва вратовръзката си на парапета.

– Ако трябва да бъда честен, Клоуи, не ти казах истината, защото се страхувах, че ще виниш себе си.

Преглъщам трудно и усещам вкуса на кръв в устата си от раната, която съм си направила сама от нервното хапане на устната си.

– Защо бих винила себе си?

Настъпва мълчание. Никой от двама ни дори не диша.

– Клоуи, не съм ти казвал почти нищо за онази нощ, защото... ами просто не знаем каква е истината. Но е имало още една кола, която се предполага, че те е избутала от пътя.

– Катастрофирала съм, защото някой е блъснал колата ми?

– Може би. Това е една от хипотезите, върху които работи полицията. Но никой не може да бъде сигурен, след като не си спомняш нищо. Другият шофьор твърди, че не е отговорен за катастрофата. – Баща ми вдишва от застоялия въздух, който е натежал от лъжи. Какво иска да каже? – Знаеш, че полицията желае да разговаря с теб. Опитвам се да ги бавя, като им казвам, че не си добре. Държа портата заключена, за да не се появят изневиделица, докато ме няма, и да те изненадат, но става все по-трудно. Просто не знам какво да им кажем.

Не разбирам. В думите му няма никаква логика.

– Ще им кажа истината, татко. Ако желаят да разговарят с мен, ще им кажа истината.

– Но ти не знаеш каква е тя, а не смятам, че полицията ще приеме, че става въпрос за амнезия. Ще си помислят, че се опитваш да скриеш нещо.

– Защо им е да предполагат подобно нещо?

– Защото в нощта на катастрофата излезе оттук в ужасно състояние. За теб беше изключително трудно и страдаше много след смъртта на Андрю. Винеше себе си, защото само няколко седмици преди да почине, ти реши да го напуснеш.

За разлика от постепенно появяващите се спомени под душа този факт ме връхлита като удар в лицето. Напуснала съм съпруга си? Как е възможно? Изглеждахме толкова щастливи на снимките, които ми показа майка ми. Защо съм си тръгнала?