page contents Книжен Ъгъл: „Жената от Йерусалим“ или защо наричат А. Б. Йехошуа „израелския Фокнър”
Предоставено от Blogger.

„Жената от Йерусалим“ или защо наричат А. Б. Йехошуа „израелския Фокнър”

3.9.19

Филмът по романа е част от програмата на CineLibri 2019

„Жената от Йерусалим“ (Колибри, превод Надя Баева) е пропита с ирония и състрадание творба, поднесена с чеховска елегантност, духовитост и усет за детайла. На пазар в Йерусалим самоубиец взривява бомба. Една от жертвите е работничка имигрантка без документи, само с фиш за заплата от пекарната, където е била нощна чистачка. Докато тялото ѝ лежи непотърсено в моргата, работодателите ѝ са обвинени в безчувственост и безчовечност от местен журналист.

Началникът на отдел „Човешки ресурси“ получава задачата да открие коя е тя и защо е дошла в Йерусалим. Когато образът на тази красива някога мъртва жена започва да го обсебва, началникът превръща служебната заръка в лична мисия. Той вече не просто спасява репутацията на компанията, като се опитва да установи нейната самоличност и да ѝ осигури достойно погребение. Целта му е да удовлетвори не само семейството и страната ѝ, но и чистата човечност, която въпреки всичко не е чужда на закоравялото му сърце.

А. Б. Йехошуа (р.1936 г.) е е сред най-изтъкнатите белетристи на Израел, има международни награди за всичките си романи, а през 2005 г. влиза в краткия списък за първата международна награда „Ман Букър”. Живее в Хайфа, където дълги години е преподавал сравнителна литература и продължава да е активист в защита на мира. Романът му „Жената от Йерусалим“ е оценен изключително високо и от критиката, и от публиката, а екранната му адаптация е нестандартна трагикомедия с режисьор Еран Риклис („Лимонова градина”, „Сирийската булка”).

Удостоен с  9 филмови награди и  6 номинации, включително Награда на публиката от международния кинофестивал в Локарно 2010, филмът „Жената от Йерусалим” (оригинално заглавие „The Human Resources Manager” е част от програмата на CineLibri 2019. Следва откъс.

Макар че началникът на отдел „Човешки ресурси“ не се бе стремил към такава мисия, сега, в меката светлина на утрото, той осъзна нейната неочаквана важност. В мига, щом необичайната молба на старицата, застанала в нейното монашеско расо до гаснещия огън, му бе преведена и обяснена, изпита внезапно приповдигане на духа и Йерусалим, опърпаният и страдащ град, който бе напуснал само преди седмица, отново бе окъпан в сияние на значимост, какъвто бе бил в детството му.

И все пак необичайната му задача се коренеше в бюрократична грешка, доведена до знанието на компанията от редактора на местен йерусалимски седмичник, грешка, с която биха могли да се справят само чрез кратко извинение. Ала притеснен, че подобно извинение, което наистина би довело до приключването на случая, ще бъде сметнато за недостатъчно, упоритият осемдесет и седем годишен собственик на компанията настоя за по-съществена изява на съчувствие от свое име и от това на служителите си, ясен жест като този, довел до пътуването му в далечни земи.
Кое бе разстроило толкова стареца? Откъде бе избликнал този почти религиозен импулс у него? Дали не бе предизвикан от мрачните времена, споходили страната и най-вече Йерусалим, през които той самият преминаваше незасегнат? Дали се притесняваше, че финансовият му просперитет, когато толкова ком- 10 пании преживяваха упадък, изисква бдителност, за да бъде избегната обществена критика – а тя, по ирония, заплашваше да излезе в печатна форма, подсигурявана именно от него? Не че журналистът, политически радикал и вечен кандидат за докторска степен, притежаващ такта на слон в стъкларския магазин, който представляваше този град – автор на унищожителната уводна статия, която щеше да оповести историята, – беше наясно за всичко това, докато пишеше материала, иначе би го посмекчил. И все пак тъкмо главният редактор и издател на вестника в нежеланието си да съсипе уикенда на колега с неприятна изненада, заплашваща да вгорчи деловите им отношения, реши, след като погледна материала и придружаващата го снимка на разкъсан и окървавен фиш за заплата, открит в пазарската чанта на убитата жена, да даде възможност на стареца да публикува своя отговор в същия брой.
Не беше и чак толкова шокиращо експозе. И все пак във времена, когато стана обичайно явление пешеходци да бъдат разкъсвани от бомби по улиците, неспокойната съвест се насочваше към най-неочаквани посоки. Затова в края на този конкретен работен ден, когато началникът на „Човешки ресурси“, обещал на бившата си съпруга, че ще си тръгне от работа навреме, за да посети единствената им дъщеря, се бе опитал да се измъкне от срещата със собственика, неговата дългогодишна лична секретарка не му позволи да го направи. Усетила вълнението на шефа си, тя побърза да посъветва началника на „Човешки ресурси“ да отмести на заден план семейните си задължения. Общо взето, отношенията между двамата мъже бяха добри. Такива станаха още когато началникът, тогава шеф на отдел „Продажби“, откри няколко пазара в Третия свят за новата линия хартия и канцеларски материали на компанията. И тъй, когато бракът на неговия шеф „Продажби“ влезе в криза, отчасти поради честите му пътувания, старецът неохотно се съгласи да го назначи временно за шеф на „Човешки ресурси“, работа, която щеше да му позволи да спи у дома си всяка нощ и да се опита да поправи щетите. Ала враждебността у дома, изострена от неговото отсъствие, само премина в по-концентрирана отрова с присъствието му и пропастта между двамата – отначало психологическа, после интелектуална и накрая сексуална – продължи да се разширява от само себе си. Сега вече бе разведен и единственото, което го възпираше да се върне към предишната си работа – много харесвана от него впрочем, – бе решимостта да остане близо до дъщеря си.
Щом се появи на прага на обширния кабинет на собственика, където елегантната приглушена светлина никога не се променяше с часа на деня или сезона, темата на статията, която щеше да излезе в местния седмичник, му бе съобщена драматично.
 – Наша служителка? – На началника на отдел „Човешки ресурси“ му бе трудно да повярва. – Невъзможно. Бих знаел за това. Трябва да има някаква грешка. Собственикът не отговори нищо. Просто протегна към лицето му коректурите, които началник-отделът изчете бързо, все още прав. Ужасната статия бе озаглавена „Стъписващата липса на човечност зад насъщния ни хляб“. Посветена бе на жена, малко над четиресетте, открита тежко ранена след избухнала бомба на пазара в Йерусалим предишната седмица. Единственото, което я идентифицираше, беше фиш за заплата, издаден от компанията. В продължение на два дни се бе борила за живота си в болницата, без никой от работодателите или колегите й да прояви и най-малък интерес към нея. Дори след смъртта си бе лежала в болничната морга изоставена и неидентифицирана, неоплакана и с неуредено погребение. (Следваше кратко описание на компанията и нейната голяма, широко известна пекарна, създадена в началото на двайсети век от дядото на собственика и неотдавна разширена след въвеждането на нова линия хартиени продукти.) Текстът бе придружаван от две снимки. Едната, правена преди години, беше стар студиен портрет на собственика; другата беше на началник-отдела „Човешки ресурси“. Беше тъмна и размазана, очевидно щракната неотдавна без негово знание. Надписът съобщаваше, че дължал поста си на своя развод. – Тая малка невестулка! – промърмори началникотделът. – Що за гнусна клевета...
Но старецът искаше действия, не вайкане. Не тонът на статията го бе притеснил – жълтата журналистика днес бе на мода, – а същността й. След като главният редактор бе проявил великодушието да им позволи незабавен отговор, та да отбият обвиненията, които биха имали тежест само ако останеха без реакция в продължение на седмица, най-добре бе да узнаят коя бе жената и защо никой не знаеше нищо за нея. Всъщност – и защо не? – щяха да се свържат със самата невестулка, та да проверят какво му бе известно. Кой го знаеше какво още се канеше да публикува.
Накратко казано, началник-отделът трябваше да зареже всичко и да се съсредоточи върху този проблем. Естествено, той разбираше, че негова отговорност бяха не само редовните отпуски, тези по болест и пенсиониранията, но също и смъртните случаи. Ако статията излезеше без задоволителен отговор от тяхна страна, обвинения в безчовечност и алчност можеха да възбудят обществени протести, които да се отразят на продажбите им. Все пак тяхната пекарна не бе коя да е: гордото име на основателя й бележеше всеки излязъл от нея самун. Защо трябваше да дават несправедливо предимство на конкуренцията?
– Несправедливо предимство? – изсумтя началникът на отдел „Човешки ресурси“. – Кого го е грижа за такива неща? Още повече във времена като тези...
 – Мен ме е грижа – отсече раздразнено собственикът. – И най-вече във времена като тези.
Началникът сведе глава, сгъна статията и небрежно я пъхна в джоба си, нетърпелив да се махне, преди старецът да го бе обвинил не само за небрежно водените ведомости, а и за самата бомбена атака.
 – Не се тревожете – каза му с окуражителна усмивка. – Лично ще се заема с въпроса още утре сутринта.
Високият, с масивно телосложение и облечен в скъпи дрехи възрастен човек изправи гръб на стола си, силно пребледнял. Старомодната му прическа с буен алаброс на приглушената светлина напомняше перушината на кралски фазан. Той сграбчи рамото на подчинения си с всичката сила на поставената си под заплаха репутация.
– Не утре сутринта – изрече бавно и подчертано отчетливо. – Тази вечер. Сега. Няма време за губене. Искам преди съмване всичко да се е изяснило. А утре ще изпратим на вестника нашия отговор.
– Тази вечер? Сега? – Началникът беше стъписан.
Той съжаляваше, но вече беше малко късно за това. Също така бързаше. Жена му – тоест бившата му жена – беше вън от града и той беше обещал да се погрижи за дъщеря им и да я закара на урока по балет. При тези бомби в автобуси напоследък не искаха да я пускат с обществения транспорт.
– Но защо е това бързане? – попита. – Проклетият вестник излиза в петък, а сега е едва вторник. Има предостатъчно време.
Но собственикът бе твърде вживян в своята човечност, че да отстъпи. Не, нямаше никакво време. Вестникът, разпространяван безплатно с изданията на националните таблоиди за уикенда, влизаше в печат в сряда вечер. Ако отговорът им не бе налице дотогава, щеше да мине цяла седмица до публикуването му, а междувременно щяха да бъдат изложени на всевъзможни нападки. В случай че началникът не желаеше да се заеме с това – и то щателно, – нека си го кажеше направо. Не беше проблем да се намери някой друг – евентуално да поеме и ръководството на отдел „Човешки ресурси“ също така...
– Един момент. Не исках да... – Небрежно подхвърленият ултиматум го засегна и обърка. – Но какво да правя с дъщеря си? Кой ще се погрижи за нея? Виждали сте майка й – добави горчиво. – Направо ще ме умъртви...
– Ето кой ще се погрижи за нея – прекъсна го собственикът и посочи секретарката си, която цяла пламна при мисълта, че е натоварена с подобна задача.
– Как така?
– Ей така. Тя ще закара дъщеря ти и ще се грижи за нея като за свое дете. А сега да запретваме ръкави и да покажем, че сме не по-малко човечни от невестулката... че ни е грижа. За бога, добри човече, нима имаме някакъв избор? Не, нямаме.