page contents Книжен ъгъл: Поезия и любов, измяна и смърт в „Ти го каза“ на Кони Палмен
Предоставено от Blogger.

Поезия и любов, измяна и смърт в „Ти го каза“ на Кони Палмен

11.2.20

Роман за предизвестената трагедия на Силвия Плат и Тед Хюз

„Ти го каза“ (Колибри, превод Иглика Василева ван дер Хайден) е роман за поезия, любов, измяна и смърт, дишащ в трескавия ритъм на две изтерзани души и на една предизвестена трагедия. Герои в тази предизвикателна творба са Силвия Плат и Тед Хюз – една от най-романтичните и драматични двойки в света на литературата. А заглавието е препратка към отговора на Исус на въпроса на Юда „Да не съм аз, Рави?“.

След самоубийството на Плат във феминистките среди съпругът й става синоним на злодей, предател и заложник на мита около нея. Романът е изграден като вътрешен монолог на британския поет лауреат, инспириран от последната му стихосбирка „Писма за рождения ден“ (1998), в която той за пръв път разкрива своята версия за взривения брачен съюз.

Гласът на твореца прелива в гласа на наранения съпруг, „плячка на лешояда на вината“ и на жадната за сензации публика. Палмен умело пресъздава поетическата му стилистика, вплита изумително хармонично биографични факти, цитати, спомени и размишления и читателят неусетно забравя, че написаното е плод на авторовото въображение.

Смятана от мнозина за най-голямата съвременна нидерландска писателка, Кони Палмен е родена през 1955 г., учи философия и литература в Амстердамския университет и започва да пише още като съвсем млада. Първият й рoман, „Законите“ (1990), е най-големият литературен успех в родината й за последните 30 години и е отличен с престижната „Дъблинска литературна награда IMPAC“. През 1992 г. Палмен става носител на голямото отличие „Европейски роман на годината“. Следват „Приятелството“ (награда АКО и наградите на холандската и белгийската читателска публика), „И. М.“ (наградата „Аквариус“, 2012), „Наследството“, „Искрено ваш“ (ИК „Колибри“, 2013), „Луцифер“, издадени в над двайсет страни. „Ти го каза“ (2015) е удостоен с престижната холандска литературна награда „Либрис“ (2016) и е преведен на множество езици. Следва откъс.

В съзнанието на повечето хора ние – моята невеста и аз – съществуваме само в книга. През изминалите трийсет и пет години с безсилно омерзение трябваше да гледам как истинският ни живот бе завлечен от калния порой от апокрифни истории, лъжесвидетелства, сплетни, измислици, митове; как реалните ни, сложни личности бяха подменени с клиширани персонажи, сведени до опростени образи и създадени като по калъп специално за една зажадняла за сензации читателска публика.
И така, тя бе крехката светица, а аз – бруталният предател.
Мълчах.
Досега.
Тя напомняше религиозен фанатик с онази неистова страст към една възвишена форма на чистота, свещената и пагубна готовност да пожертва себе си – старата си, неистинска същност, – да се погуби, за да се възроди, чиста, свободна и най-вече истинска.
През седемте години, които прекарахме заедно, не я видях нито веднъж и пред никого – нито дори пред собствените ни деца – такава, каквато бе в действителност, такава, каквато я познавах, жената, с която живеех, жената, която, трополяща като буйна кобилка, ме ухапа до кръв по бузата при първата ни среща.
Не се сляхме в прегръдка, нападнахме се настървено.

Пръхтейки – от наслада, от радост, – смъкнах червената ѝ лента за коса, дръпнах сребърните обеци от ушите ѝ, искаше ми се да мога да разкъсам роклята ѝ на ивици, да я разсъблека и сваля всички онези фльонги на приличието, на послушанието и цивилизоваността, на преструвката.
Беше жестоко, причинихме си болка.
Беше истинско. Превзехме се един друг.
Не минаха и четири месеца и вече бях женен за нея.
Трябваше да се досетя, че за жена, която хапе, вместо да целува, да обича някого означава да е в конфликт с него. А за себе си трябваше да знам, че с кражбата на бижутата единственото, което ѝ отнех, бяха украшенията, наредени от мен като трофеи. Който се впуска в една такава любов, знае, че в същността ѝ се таи насилие и разруха. Докато не последва смъртта. От самото начало един от нас бе обречен. Въпросът беше – тя или аз.
Във всепоглъщащото насилие, наречено любов, бях намерил равностоен партньор.