Раждането на Харуки Мураками

Петко Тодоров

Четем първите му два романа

„Честно казано, четях най-различни книги – най-много харесвах руски романи от деветнайсети век и сурови американски детективски истории, - но не познавах съвременната японска литература. Затова нямах представа нито какви японски романи се четяха по онова време, нито как да пиша литература на японски” – Харуки Мураками изповядва раждането си като писател.

Повечето японци „завършват училище, намират си работа и известно време след това се женят, обяснява той. Дори аз първоначално смятах да следвам този модел. Поне така си представях, че ще се случи. В действителност обаче се ожених, започнах работа, а после най-сетне успях (някак) и да завърша образованието си. С други думи, направих точно обратното на онова, което се смяташе за нормално”. През 1974 г. отворил бар с джаз в предградие на Токио, в него се изцеждали времето и силите му. През 1978 г., тогава е на 29 - прописва – нощем на кухненската маса.

„Чуй песента на вятъра” и продължението „Пинбол” са първите му кратки романи (Колибри, превод Надежда Розова). Героят е горе-долу негов връстник, в първия е студент, във втория се прехранва с преводи. Компания му е богаташки син, който ненавижда богатството и богатите. Половината от фабулата тече в бар, пие се бира, слуша се популярна музика и се разговаря. Останалото – почти случайни момичета и неслучайна самота. Разходки заради разходките, съзерцанията, които ще останат трайно в белетристиката на Мураками и които няма как да се отграничат от японската литературна традиция: „Докато съзерцавам океана, хората започват да ми липсват, а като съм сред хора, започва да ми липсва океанът”.

Първият роман прилича на първи, вторият е по-литературен, явяват се и сюрреалистичните забежки, станали характерни за него. И онези вцепенения: „Започнеше ли да се унася, усещаше как времето минава през тялото му като бавна река”, или „болката му, като нямаше къде другаде да отиде, се изтегна до него”... Но не литературните фигури правят Мураками. Той е  съвременният мъж, затрил посоката, преди да я намери. Склонен да се оглежда за нея по силата на като че ли неосъзната инерция и категорично не по силата на рационалност. Затова битието му се получава по-скоро случайно и не му се получава закономерно. И почти патологичното безразличие към времето: „Всеки ден беше копие на предишния. Трябва да си ги отбелязваш с нещо, за да ги различаваш”.

Читателят бива да е признателен на Мураками за началното му непознаване на японската съвременна литература. В тези два романа той е повече западен писател, после ще стане и японски, без западният му читател да изпусне нишката. За него Мураками остава смилаемият японски писател. Японците си го предпочитат така или иначе... Ето как един от най-четените сега автор идва с универсални внушения за съвременния живот и пикантно усещане за специфичност. Според неизбежната наивност на бързото литературно обяснение. А Мураками почва с: „Идеален текст не съществува! Точно както няма и идеално отчаяние!”.