Имала ли е право Османската империя да осъди Васил Левски

Излезе „Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски“ от доц. Маргарита Златарева

Бившият конституционен съдия и преподавател търси отговор на въпроса „Законен ли е един от най-болезнените за България процеси“. Процесът на Васил Левски, започнал срещу Димитър Общи и другите участници  в ограбването на турската хазна в Арабаконашкия проход, остава през годините територия с разнопосочни послания.

Какъв е статутът на Специалната нарочна комисия, която е провела Процеса, с какъв акт е завършил той и какво е съдържанието и тежестта на този акт – въпроси, на които в различните епохи се отговаря нееднозначно, дори спекулативно.

„Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски” (Сиела) е изследване, в което бившият конституционен съдия и преподавател в Нов български университет доц. Маргарита Златарева си поставя нелеката задача да открие отговорите на редицата въпроси, свързани с края на пътя на човека, на който столетието постави ореол.

Разглеждайки закони и устави на Османската държава, действащи към 1872–1873 г., протоколите от разпитите на Васил Левски и другите заловени поборници, заключителните протоколи-присъди („мазбати“) от Процеса, както и множеството писма и телеграми, изпращани от европейски дипломати и османски управници по повода, изданието успява да разгледа спорния вече десетилетия процес в контекста на императивните правила на османския наказателен закон и редица особености на недоразвитото все още наказателно съдопроизводство.

„Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски“ дава един различен поглед към една от най-дискутираните теми, по които изтъкнати наши историци, юристи и политици все още не могат да обединят позиции.

За какво е бил осъден на смърт Дякона? И има ли законно основание за жестоката присъда, останала увековечена в редица легенди и народни песни? Следва откъс.

Процесът на Васил Дякон Левски, започнал по повод ограбването на турската хазна в Арабаконашкия проход, срещу Димитър Общи и другите участници в обира, разраснал се спрямо членове на революционни комитети в района и продължил след залавянето на Левски до неговото осъждане, остава през годините в сянка. За него не се пише или се пише оскъдно, разнопосочно, като че ли нежелано. Дали тази част от нашата история е приглушена от „сурдинката“ на изследователите, поради протоколите от разпита на поборници и не поборници, от чието съдържание не лъха героизмът на всъщност героичната епоха, е въпрос, който може да оставим без отговор. Твърде изчерпателни са показанията на членовете на тайните комитети в района на Дунавския вилает и хората около тях, призовани на разпит в Процеса; твърде лесно членовете на Специалната комисия стигат до истината за организацията, създадена от Васил Левски с цел да буди българите към национална независимост.

Процесът обаче така, както е документиран от прилежно изготвените протоколи от разпити и от издадените въз основа на тях заключителни протоколи – присъди на съзаклятниците, удря камбаната с известието, че в българските земи на Османската империя един народ иска своята политическа еманципация, иска своя държава. Камбаната е чута от всички консули на държавите, пребиваващи в българските земи, с които Османската империя е имала дипломатически отношения; звънът ѝ е стигнал до посланиците им в столицата Цариград и е отекнал далеч в техните страни.

С това може да се гордеем.

Не са много опитите да се пише от юридическа гледна точка за Процеса на Васил Левски. Повече са изследванията върху съдържанието на протоколите от Процеса, от което се правят изводи за политическата обстановка през 1871–1873 г., за ролята на БРЦК и на отделни негови членове в подготовката за национално освобождение и влиянието на събитията върху последващото Априлско въстание. И тъй като историците не дълбаят в източниците за Процеса на Васил Левски, литераторите са склонни да хиперболизират историята, да пригаждат чутото или прочетеното от оскъдните изследвания към своята фабула, да си въобразяват. (Още през 1972 г. Вера Мутафчиева прави уговорката като писател – вътрешният свят на В. Левски ние не познаваме и не бихме могли да знаем от съществуващите исторически документи. Него можем само да си въобразим.)

Историци казват, че художествената литература вкарва душа в историята. За читателя „поетизирането“ на историята е приятно, може би и необходимо. Има исторически фигури, чийто живот е достатъчно романтичен и описването му може да звучи дори поетично, когато е с обективните факти.

Но по-добре е писателите да останат при вътрешния свят на героите си, когато те са исторически личности, а фактите да оставят на историците; фактите не бива „да се въобразяват“.

Появата на тази книга бе провокирана от едно литературно писание, появило се на книжния пазар, в което доста категорично се твърди, че на бесилото В. Левски е увиснал само заради убийството на ратая Х. – обяснението е, че в Наказателния закон на Османската империя по онова време не се предвижда смъртно наказание, освен за убийство. Макар и включено в произведение на художествената литература, а не в историческо изследване, това твърдение повлича след себе си порой от изводи, които намаляват ярката светлина, излъчвана повече от един век от името на Васил Левски, едва ли не снижават величието му на Апостол на българското националноосвободително движение; свеждат Процеса на Левски до един измислен трибунал, набързо сформиран с цел неговото обесване.

Историческите източници не дават основание за такива изводи, защото твърдението не е вярно. Толкова много е невярно, че предизвика настоящото изследване от юридически ъгъл на Процеса на Васил Левски.

Изложението няма за цел да анализира поведението на Васил Дякон Левски пред Специалната комисия, за което никой от съвременниците ни не се съмнява, че е повече от достойно. Не е поставена и целта да се проследи с кои показания на кои съратници на В. Левски се установяват деянията съгласно Императорския наказателен закон от 1858 г., за които е произнесена смъртната присъда. Задача на това изследване е да покаже чрез фактите от съществуващите документи правната обосновка на Процеса, а оттук и уважителното отношение на властта в империята, на Високата порта в Цариград към „главатаря на бунта“ от една страна, и как разкритията за революционната дейност на Апостола е смутила, разтревожилаи застрашила „вътрешната безопасност“ на тази огромна и тогава силна в политическо и икономическо отношение Османска държава.

Маргарита Златарева е родена в гр. Карлово, където завършва гимназия „Васил Левски“. Учи право в Юридическия факултет на Софийския университет „Св.Климент Охридски“, специализира банково право в „Joint Wienna Institute“, Австрия и конституционно правораздаване в гр. Карлсруе, Германия.

Професионалният ѝ живот е свързан с правоприлагането на гражданско и търговско право като съдия във всички съдебни инстанции – районен съд, окръжен съд (в гр. Пловдив) и Върховен касационен съд. Девет години е страж на Конституцията като съдия в Конституционния съд на Република България, преподава граждански процес в Нов български университет.

Автор е на „Юридически лица с нестопанска цел“ (изд. „Сиела“), монографията „Процесът за отмяна на решенията на общото събрание на корпоративни общности“ и учебника „Международен граждански процес“. Участва в авторски колектив на „Граждански процесуален кодекс – приложен коментар“, автор е на сборници и на десетки научни статии в областта на дружественото, нестопанското право и гражданския процес.