page contents Книжен Ъгъл: Версията на Тед Хюз
Предоставено от Blogger.

Версията на Тед Хюз

22.3.20

Петко Тодоров

За живота му със Силвия Плат в романа на Кони Палмен

„В съзнанието на повечето хора ние – моята невеста и аз – съществуваме само в книга. През изминалите трийсет и пет години с безсилно омерзение трябваше да гледам как истинският ни живот бе завлечен от калния порой от апокрифни истории, лъжесвидетелства, сплетни, измислици, митове; как реалните ни, сложни личности бяха подменени с клиширани персонажи, сведени до опростени образи и създадени като по калъп специално за една зажадняла за сензации читателска публика”, разказва Тед Хюз в „Ти го каза” на Кони Палмен (изд. „Колибри”).

Неговата невеста е Силвия Плат. Най-обещаващият английски поет и най-обещаващата поетеса на САЩ – по медийния жаргон – се женят през 1956 г., седем години по-късно тя се самоубива. Палмен минава за най-значимата съвременна холандска писателка.

Като се добавят 35 години към кончината на Плат през 1963-та, идва 1998-ма – годината на смъртта на Хюз. В романа на Палмен той възпроизвежда изповедно живота с невестата си. Само припомняме: темата „Плат-Хюз” е доминирана от интригата той ли е виновникът тя да посегне на живота си на 30 и да остави двете им деца. Плат във версията на жертва се ползва като знаме на най-активния феминизъм и процесът има своите нелицеприятни ексцеси...

Но сега слушаме Хюз. По-точно: четем Хюз. Длъжни сме да признаем на Палмен поне две заслуги: че е влязла в кожата на мъжа и че е влязла в кожата на поета. Нямаше да повярваме на нейния Хюз, ако беше спестил примерно повода за разсипване на брака им – изневярата му. Нямаше да му повярваме и без олитературения език. С неизбежната маниерност, но какъв език! За което сме длъжни да признаем и работата на преводачката Иглика Василева – ван дер Хайден. Този език ни принуждава да сведем примирен  поглед – като се сетим за езика на нашенските постмодернисти.

„Който се впуска в една такава любов, знае, че в същността й се таи насилие и разруха. Докато не последва смъртта. От самото начало един от нас бе обречен” – Хюз у Палмен. „Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта; друго удовлетворение то не можеше да намери!... Нашите съдби бяха решени в деня, когато си подадохме ръка!” – Яворов за Лора в изложение до Върховния съд, юли 1914 г.

Еднаквостта в проникновението на двамата поети е никакво откритие. Еднаквостта в същността на драмата също. Еднаквостта в живота на драмата също. Някой представя ли си живота на драмата „Лора-Яворов” без „зажаднялата за сензации публика”? Същият живот се възпроизвежда всекидневно в микрофона, тикан сладострастно към родителя на нелепо загиналото дете от телевизионни репортерки. Тази драма е силно продаваема, което храни и продавача, и купувача. Какво остава за поглед под юргана на известните!

Но Палмен сервира литература. Прецизна дисекция и сетнешна проверка на паметта. Казва го героят й: „Паметта има поначало литературен характер”.