page contents Книжен Ъгъл: Втора среща с „Вторият пол“
Предоставено от Blogger.

Втора среща с „Вторият пол“

8.3.20

Едва ли има по-подходящ момент за ново издание на монументалния труд „Вторият пол“, в който Симон дьо Бовоар разглежда положението на жената от гледна точка на основните философски течения и с който получава първото голямо признание. Книгата скандализира привържениците на статуквото, а Ватиканът я включва в черния си списък.

„Вторият пол” (Колибри, превод Евгения Грекова) е изключително обстойно и съдържателно изследване на участта на жената от най-далечни времена до модерната епоха. Есе, философски труд, историческо четиво, книгата разглежда женската съдба от гледна точка на биологията, на психоанализата, на историческия материализъм и на екзистенциализма, проследява историята и митовете около „женския въпрос“, включително през погледа на писатели като Лорънс, Брьотон и Стендал, преди да премине към формирането на женската родова идентичност.

„Човек не се ражда жена, човек става жена“ – прочутата формула, дала началото на джендър изследванията в социалните науки, е блестящо защитена чрез анализ на обстоятелствата в живота на жената от детството, през зрелостта, до старостта, анализ, който доказва същността й на социален конструкт, а не единствено на биологически обусловено същество. След излизането си през 1949 г. книгата предизвиква огромен скандал, нападат я отдясно, защото оспорва традиционната женска роля, и отляво, защото се обявява за контрол над раждаемостта и право на аборт. Симон дьо Бовоар става обект не само на критики, но и на вулгарни обиди. Трябвало е да минат десетилетия, преди „Вторият пол“ да се утвърди като фундаментален труд на феминистката философия, и до днес запазил своята актуалност.  
                               
Симон дьо Бовоар (1908-1986) е изтъкната френска писателка, феминистка и екзистенциален философ, един от мислителите, белязали XX век.  Автор е на шест романа, книги с есета и философски трактати. Известна е и като спътница на другия ярък представител на екзистенциализма - Жан-Пол Сартр. Бовоар въстава срещу мъченията, на които са подлагани алжирските жени по време на Алжирската война, обявява се в полза на аборта, по това време подсъден, и против брака, който смята за буржоазна институция, не по-малко отблъскваща от проституцията, тъй като легитимира мъжкото господство. Сред най-значимите й произведения е шедьовърът „Мандарините“, удостоен с наградата „Гонкур”. Създадена през 1966-1967 г., новелата „Недоразумение в Москва” е открита след смъртта на Бовоар през 1986 година. Трактатът „Вторият пол“ се превръща в идеологическа основа на феминисткото движение, достигнало своя апогей през 60-те години, главно в САЩ. Следва откъс.

Този свят винаги е принадлежал на мъжете – нито една от изтъкваните причини, които обясняват този факт, не ни се стори задоволителна. Преразглеждайки в светлината на екзистенциалистката философия данните от праисторията и от етнографията, ще успеем да разберем как се е създала йерархията на половете. Вече установихме, че когато две човешки категории се окажат заедно, всяка от тях се стреми да наложи на другата своето върховенство; ако и двете са в състояние да поддържат този стремеж, между тях се създава или враждебно, или приятелско, винаги напрегнато отношение на взаимност – ако една от двете е привилегирована, тя взема връх над другата и се стреми да я държи в подчинение. Разбираме, че мъжът се е стремял да господства над жената, но коя привилегия му е дала възможност да осъществи този стремеж?


Сведенията, които етнографите ни предоставят за първобитните форми на човешкото общество, са извънредно противоречиви, особено когато етнографите са по-добре информирани и по-малко систематични. Крайно трудно е да добием представа за положението на жената в периода, предшестващ епохата на земеделието. Дори не знаем дали при условия на живот, толкова различни от днешните, мускулатурата на жената, нейният дихателен апарат не са били също толкова развити, колкото и у мъжа. Тя е изпълнявала тежка работа, носела е тежки товари; макар че последният факт е двусмислен: може би тази функция ѝ е била определена, за да може при преходите мъжът да е със свободни ръце, за да се брани срещу евентуалните нападатели – животни или хора; ако е така, то задачата му е била по-опасна и е изисквала по-голяма сила. И все пак изглежда, че в много случаи жените са били достатъчно здрави и устойчиви, за да вземат участие във военни експедиции. Както споменава Херодот, както личи и от традициите на амазонките в Дахомей, а и според много други древни и съвременни свидетелства, случвало се е жените да вземат участие в кървави войни или вендети; те проявявали в тях също толкова смелост и жестокост, колкото и мъжете – споменават се жени, които разкъсвали със зъби черния дроб на враговете си. Въпреки всичко вероятно тогава, както и днес, мъжете са имали привилегията на физическата сила; в ерата на боздугана и на дивите зверове, в ерата, когато съпротивата на природата е в своя апогей, а сечивата – най-елементарни, това надмощие вероятно придобива изключително значение. Във всеки случай, колкото и да са били силни жените тогава, в борбата срещу враждебния свят робията на възпроизводството ги е поставяла в ужасно неизгодно положение – разказва се, че амазонките отрязвали гърдите си, което значи, че поне през периода на военния живот жените са се отказвали от майчинството. Колкото до обикновените жени, бременността, раждането, менструацията намалявали способностите им за труд и ги осъждали на дълги периоди на безсилие. За да се защитават от враговете, за да осигуряват своята прехрана и тази на потомството си, те имали нужда от закрилата на воините и от продуктите от лова, от риболова, на които са се посвещавали мъжете; тъй като очевидно не е съществувал никакъв контрол върху ражданията, тъй като природата не осигурява на жената периоди на стерилитет, както на останалите млекопитаещи самки, повтарящите се цикли на майчинство вероятно са поглъщали по-голямата част от силите и времето им. Жените не са били способни да осигуряват живота на децата, които са се появявали на бял свят. Това е първият факт, обременен с последствия: началото на човешкия род било трудно; народите – събирачи, ловци и рибари, едва изтръгвали от земята оскъдни богатства, и то с цената на големи усилия; раждали се прекалено много деца в сравнение с ресурсите на общността; безсмислената плодовитост на жената ѝ пречела да участва активно в увеличаването на тези ресурси, като в същото време създавала безкрайно много нови нужди. Тя била необходима за продължаването на рода, но го продължавала прекалено изобилно, а мъжът осигурявал равновесието между възпроизводството и производството. И така, в сравнение с мъжа създател жената няма дори привилегията да поддържа живота; тя не играе ролята на яйчника спрямо сперматозоида, на матката спрямо фалоса; тя само поема една част от усилията на човешкия вид да продължава съществуването си, а тези усилия водят до конкретен резултат благодарение на мъжа.
Но тъй като равновесието „производство – възпроизводство“ винаги успява да се установи – дори и с цената на детеубийства, жертви, войни, – и мъжете, и жените са еднакво необходими от гледна точка на колективното оцеляване; бихме могли дори да предположим, че през някои етапи с изобилна храна ролята на закрилник, на отговарящ за прехраната подчинява мъжа на жената майка; сред животинските видове има самки, които в резултат на майчинството придобиват пълна независимост; защо жената не е успяла да си изгради пиедестал от тази ситуация? Дори в периодите, през които човечеството най-много е изисквало да се раждат деца, тъй като нуждата от работна ръка е вземала връх над нуждата от суровини за преработка, дори в епохите, когато майчинството е било най-уважавано, то не е давало възможност на жените да завоюват първото място. Причината за това е, че човечеството не е обикновен естествен вид, то не се стреми само да се съхрани в качеството си на вид; неговият проект не е стагнацията – то се стреми да надхвърли себе си.
Първобитните орди не се интересуват от своето потомство. Тъй като не са привързани към дадена територия, тъй като не притежават нищо, тъй като не се въплъщават в нищо трайно, те не могат да си изградят конкретна представа за приемственост; те не се стремят да надживеят себе си и не се разпознават в своето потомство; не се страхуват от смъртта и не искат непременно да имат наследници; децата за тях са бреме, а не богатство. Доказателство за това е фактът, че при номадите детеубийствата винаги са били многобройни; а големият брой неубити новородени умират поради лоша хигиена сред всеобщо равнодушие. Така че раждащата жена не познава гордостта на съзиданието; тя се чувства пасивна играчка в ръцете на тайнствени сили, а болезненото раждане за нея е безполезна и дори досадна злополука. По-късно детето получава по-голяма стойност. Но във всеки случай раждането, кърменето не са дейности – те са естествени функции; в тях не е ангажиран никакъв проект; затова жената не намира в тях мотив за гордо утвърждаване на своето съществуване; тя понася пасивно биологичната си съдба. Домакинските задължения, на които е обречена, тъй като само те са съвместими с отговорностите на майчинството, я затварят в повторението и в иманентността; те се повтарят всеки ден под еднаква форма, която продължава да съществува почти без промяна през всеки следващ век; от тях не произлиза нищо ново. Случаят с мъжа е съвсем различен; той изхранва общността не като пчелите работнички чрез обикновен жизнен процес, а чрез действия, които надхвърлят неговата животинска участ. Още от началото на всички времена Homo faber е изобретател – дори тоягата, кривакът, с които въоръжава ръката си, за да брули плодовете, за да убива животните, са оръдия, с които засилва своята власт над света; той не само пренася до семейното огнище рибата, уловена в морето – той най-напред завоюва водната шир, като издълбава пироги. За да си присвои богатствата на света, той си присвоява самия свят. При това действие той поставя на изпитание своята власт; поставя си цели и проправя пътища към тях – реализира се като съществуващ. За да поддържа, той създава; излиза извън настоящето и поставя началото на бъдещето. Ето защо риболовните и ловните походи имат свещен характер и когато са успешни, се отбелязват с празници и тържества; в тях човекът разпознава своята човешка природа. Той демонстрира тази гордост и днес – когато построи язовир, небостъргач, атомен реактор. Той не само се стреми да съхрани дадения свят, а премахва неговите граници, поставя основите на новото бъдеще.
Дейността му има и друго измерение, което му предоставя върховно достойнство – тя често е опасна. Ако кръвта беше само храна, тя нямаше да има по-голяма стойност от млякото; но ловецът не е касапин – в борбата срещу дивите животни той понася рискове. За да увеличи властта на ордата, на племето, към което принадлежи, воинът поставя на карта собствения си живот. И с това той блестящо доказва, че за човека най-висша стойност има не животът, а служенето на цели, по-важни от самия него. Най-голямото проклятие, тегнещо над жената, е, че тя е изключена от бойните експедиции. Човек се издига над животното не като дава живот, а като рискува живота си. Затова човечеството предоставя върховенството не на пола, който създава, а на пола, който убива.
Тук се крие ключът към цялата тайна. На равнището на биологията видът се поддържа единствено като се пресъздава; но това пресъздаване не е нищо повече от повторение на същия Живот под различни форми. Като надхвърля Живота чрез Съществуването, човек осигурява повторението на Живота – посредством това надхвърляне той създава ценности, отричащи всякаква ценност на чистото повторение. При животното безпричинността, разнообразието на дейностите на мъжкия остават безплодни, тъй като в него няма никакъв проект; когато не служи на вида, онова, което той прави, е нищо; докато при човека, служейки на вида, мъжът моделира облика на света, създава нови сечива, изобретява, изковава бъдещето. Определяйки се като върховна власт, той се ползва със съучастничеството на жената – тъй като и тя е съществуваща, тя също е обитавана от трансцендентността и нейният проект не е повторението, а надхвърлянето му към различно бъдеще. В сърцевината на своето същество тя открива потвърждение на мъжките стремежи. Тя се присъединява към мъжете по време на празниците по случай техните успехи и победи. Нейното нещастие се състои в това, че биологически е била обречена да повтаря Живота, докато според самата нея Животът не съдържа в себе си основанията за своето съществуване, а тези основания са по-важни от самия живот.