Приключението Русия преди 3 века и днес

Петко Тодоров

„Друг път се засилих да прескоча едно блато. Сръгах коня и когато стигнахме в средата на блатото, разбрах, че то е много по-дълбоко, отколкото предполагах. Затова се върнах назад и излязох на брега, за да се засиля още повече. Но тоя път се случи нещо ужасно: цамбукнахме с коня и аз затънах до шия в блатото. Навярно щях да загина, ако не се бях сетил да се хвана за собствената си коса и да се самоизтегля. Коня държах между краката си и по тоя начин спасих и него”, разказва барон Мюнхаузен. 

Най-цитираното му приключение, заради което той  се споменава нарицателно. Карл Фридрих Иероним барон Фон Мюнхаузен (1720-1781) се родил и живял край Хановер, през 1737-1752 г. служи в руската армия като кавалерист и расте до капитан. В началото участва в руско-турска война.

С това звание доживява в родното място. Където вечер на софра обича да забавлява компанията с руските си приключения. Как по пътя за Петербург вълк подгонил шейната му, заръфал коня изотзад и така се увлякъл в изяждането, че заел неговото място и баронът пристигнал в руската столица, впрегнал вълк. Или как на лов му свършили патроните, та стрелял с шомпол и нанизал на него 7 яребици с един изстрел. 

Небивалиците от този сорт се харесвали, предавали се от уста на уста, печатали ги, през 1785 г. в Лондон се появила книжка с тяхна подборка. По-късно се установило, че е съставена от Рудолф Ерих Распе, археолог и писател от Хановер. Сегашното издание на „Колибри“ е в преразказа на Ангел Каралийчев с класическите илюстрации на Гюстав Доре.

Яцек Хуго-Бадер тръгва 270 години след барона из Русия.  Полски журналист с основна тема страните от бившия СССР. Пътува из тях и печати репортажи във всекидневника „Газета виборча”. Събрал ги в „Алкохолен делир” (Парадокс, превод Диляна Денчева) . През зимата на 2007 предприема самостоятелен поход с кола от Москва до Владивосток. Разказва за пътните си кошмари и за срещите с  мутри, дребни мошеници, проститутки, корумпирани милиционери, непоносими администратори...

Асоциалният типаж е с привилегия пред неговото перо. Прави групов портрет на някогашните московски битници: „златна младеж от края на шейсетте години. Били са деца на дипломати, висши чиновници и партийната номенклатура. В Москва се събирали на площад „Пушкин”, в градинката край паметника на поета. Не правели нищо. Седели си по пейките и пиели много евтино и сладко, но силно плодово вино – руското порто”.

Някои доживяват с небрежен социален статус, някои се отдават на предприемачество. Бленът да те запишат като „негоден за военна служба” е само история, за разлика от наркотиците. Хуго-Бадер репортажира и други полети над постсъветското пространство – Байкал, Тюмен, Ялта, трагедия в украинска мина, в Молдова... Негативизмът му спрямо украинците е ситуационен – книгата е отпреди конфликта им с Русия.

„Мислех си, че като пострадали от съветската власт, ще намерим с Логиновски общ език, но грешах”, отбелязва на едно място. И подпечатва изрично своя език. Повече от логично е да търси реализирането му в задния двор на обществото. Изчерпателната изповед на проститутка е винаги социална присъда, особено ако се пипне както Хуго-Бадер го може. Виновна е обществената система, а тя е такава, защото наследява онази по-лошата... 

Какво е станало за 270 години? Русия е пак другото за имащия се за истински европеец. Там отново е възможно невъзможното. Но границата е идеологизирана. Приключението е натоварено с далечна от екзотиката гледна точка. Какво стои зад идеологията, ще кажат по-умните... И нещо специално: сърце не ни дава да припишем на поляка Хуго-Бадер русофилия.