Христос според Амели Нотомб

Петко Тодоров

Тя го изтръгва от идеологията в романа „Жажда”

„Пиян бях тази вечер и това пиянство беше чисто. Преди въплъщението нямах тегло. Парадоксът е в това, че трябва да тежиш, за да усетиш лекотата. Опиването освобождава от тежестта и те кара да чувстваш, че можеш да полетиш. Но не като духа, който не лети, а се премества безпрепятствено – това е много различно. Ето, птиците притежават тела, в техния полет има нещо победно. Няма да се уморя да го повтарям – да имаш тяло е най-хубавото нещо, което може да ти се случи” – Исус Христос според „Жажда” (Колибри, превод Светла Лекарска) на Амели Нотомб. 

Той чул присъдата си и вечерта в килията премисля протеклия процес и утрешната екзекуция. Сутринта понася кръста към Голгота, горе го полагат върху него, заковават ръце и крака, издигат го, агонията, смъртта, вкарването в гроба, възкресението. Той преживява и умува. Полемично.

Най-важната дума в горния цитат е „въплъщение”: „Хората с основание се оплакват от несъвършенствата на тялото. Но те са обясними. Кой би пожелал къща, проектирана от бездомен архитект? Човек успява най-добре в това, което е негово всекидневие. Баща ми никога не е имал тяло. При такава липса на опит мисля, че се е справил прекрасно”. 

Длъжни сме да отчетем иронията, защото: „Абсолютната любов, която двамата с Магдалена изживяваме в момента, се излъчва от телата ни, както музиката извира от инструментите. Човек разбира такива големи истини само когато е жаден, когато изпитва любов и когато умира – и за трите е нужно тяло. Необходима е и душата, разбира се, но тя в никакъв случай не може да е достатъчна” – забелязал е Мария Магдалена в тълпата когато носи кръста към Голгота. И се обръща към баща си в прав текст: „Ти не познаваш любовта. Любовта е история, нужно е тяло, за да бъде разказана. Казвам неща, които за теб нямат смисъл. Да можеше да осъзнаеш невежеството си!”.

„Жажда” просто трябваше да се случи. Ловкостта на белгийската писателка да превръща нравствените парадокси в нравствени модели със съответните последствия доведе до този сюжет. Ако й припишем изучаване на човешкото в романите й, а то какво ли друго да е, някакъв анализ, все пак, на не най-светлото човешко, не бива ли да търсим тук и синтез? 

„Жаден съм”, моли Христос от разпятието – „От всички думи, които произнесох на кръста, тази е най-важната, дори единствената, която има значение” и войник допира до устата му гъба, напоена с разреден оцет: „Смятам се за щастливец, че можах да пия за последен път”. Тялото, тялото! Но неговата интелигентност не спира до тук: „Как да повярвам, че моето наказание изкупва каквото и да било? Безкраят на страданието ми не премахва ни най-малко страданието на клетниците, изживели го преди мен. Самата идея за изкуплението е възмутително садистична”. Инквизицията е история.

Христос на Нотомб е човешката идеология. Тъмната нравственост в романите й е извън християнската, в нея тя е неуловима. Но романът не е отговор на християнската, независимо какво би казала инквизицията. Литература е това, не евангелие, отговорът е универсален. Изненадата, а Нотомб не е тя без изненада, е, че точно тук е намерила себе си, своя синтез... 

Тук тя не е познатата ни повествователка Нотомб, няма ги палавите „превъплъщения” на фабулата. Отклоненията от каноничния разказ щяха да ограничат убедителността й. А дали „човешка идеология” не си противоречи с „идеология”? Нотомб изтръгва героя си от идеологията, не за да го посади в друга, а в сякаш неидеологията. Нищо той не губи от себе си, освен може би месианството. Печели себе си. Губят ли изгубилите го като месия? 

Нотомбовият Христос го казва: „Загадката на злото е нищо в сравнение със загадката на посредствеността”... Очакването на следващия й „редови” роман ще е още по-изкусително.