page contents Книжен ъгъл: Измамният живот на възрастните
Предоставено от Blogger.

Измамният живот на възрастните

22.9.20

Петко Тодоров
 
В новия роман на Елена Феранте

„Веднага щом разбра колко обичах нейния съпруг и колко страдах, каза: добре, обичахме един и същи мъж и аз те разбирам, как е възможно да не обичаш Енцо. Затова стига, тези деца съм ги направила с Енцо, ако и ти искаш да ги обичаш, аз нямам нищо против. Разбра ли сега? Разбра ли какво е благородство?”, натяква лелята на племенницата си в „Измамният живот на възрастните”  (Колибри, превод Иво Йонков) на Елена Феранте. 
 
Някога на младини се залюбила със семеен полицай, Енцо, него го тръшнала болест, умрял. И оставил три сирачета. Вдовица и любовница ги обгрижвали, сега те, пълнолетни, са под влиянието на любовницата. Тя казва кой как да живее, за кого да се омъжи дъщерята на Енцо и пр. Бедняшките квартали на Неапол и неизбежният извод: върло италианска история. Но романът е за племенницата, Джована; тя разказва живота си от 13 до 16 години.

От авторката на четирилогията „Гениалната приятелка”. Само припомняме: не се знае кой стои зад името Елена Феранте, някои добавят въпроса „Мъж или жена?”. Продължение на четирилогията, но не в конвенционалния смисъл – какво се случва след онези събития или преди тях. Тук вместо обсебващата гениална приятелка е лелята, пак влудяваща любов към момъка на приятелката, пак в дъното са мизерните квартали на Неапол, пак в центъра на безмерните интелигентски разговори са левичарско-марксистки идеи, пак тече контрапункт между беден и буржоазен живот, невъздържана неразграничимост между мечта и любопитство. Феранте продължава дисекцията на момичешкото израстване и откриване живота на възрастните.

Събитията са в 90-те години, Джована е с точна рождена дата: 3 юни 1979. Между израстването на героинята от „Гениалната приятелка” и нейното са към 4 десетилетия, а сякаш кой знае какво не се е изменило. Събитията в преден план са нравствени. Има ли нравствено време? Родителите на Джована се разделят – тривиално, но това тече през въпросите, които им поставя, а най-вече отправя към себе си. Кръгът на нейните познанства се разтваря радикално, благодарение преди всичко на скритата до този момент леля и то съвпада с разтварянето на мирогледа й -  магическа симбиоза, която взривява съзнанието й.

Феранте печели читателя с умения, за чието изреждане тази страница е тясна. Може би е редно да се тръгне от сюжетната постановка. Събитията вървят като автоанализ – Джована осмисля себе си, но от необявен постфактум и много важното, подхвърлено като дискретна въдица - тя пише: „Освен това окраската, която приемат някои емоции, е с незначителна трайност, разбираш го, когато пишеш. Щом потърсиш думите, мудността се превръща във вихър и цветовете се размесват като тези на различните плодове в миксера. Не само „мина време” се превръща в празна формулировка, но и „един следобед”, „една сутрин”, „една вечер” се оказват обикновени знаци за удобство”. Феранте скрива „писането”, това не е нещо от сорта „роман в романа”, а изрично „обясняване” на героинята, на нейния поглед към себе си и неговата изрична аналитичност.

Длъжни бяхме да разчетем неореализма в „Гениалната приятелка”, там и събитията вървяха в неговото време. Тук той не боде чак толкова очите, но читателската настройка я има, а Феранте печели и с нея. Най-малкото – прави литература от тривиалното. И друго. Върви извън периметъра на морал и опозиция „добро-лошо”. Джована навлиза в такъв свят – за удобство и неудобство и представата за вина олеква до въздушност. В този свят характерите придобиват забележителна релефност, но тя не е обяснима само с това, почеркът на Феранте е полихромен. Така или иначе отвореността откъм разбираното като морал е литературната атмосфера, където момичето признава: „Вече не бях невинна, зад мислите ми се криеха други мисли, детството беше свършило”.