Петър Увалиев: България е скрита картинка

Петко Тодоров

Четем радиобеседите му

„От десетилетия знам, че по света има хора, които хич не се възхищават от това, което разправям – най-вече тогава, когато възмущението им е от втора ръка: те не били слушали, но някой друг ме бил чул и им бил казал какво съм казал. И не се чудете, че тяхната неприязън ме ласкае: който се стреми всекиму да допада, сам се разпада. Който всекиго задоволява, никого не уважава. А пък аз цял живот съм търсил и все още търся кого да тача. Самочувствието ми е огледално. Колкото повече добро виждам, толкова повече се съзиждам. А когато понякога ми се случва да се виждам в лица, които ненавиждам, достойнството ми се разколебава. А човек без достойнство е дърво без корен. Почне ли да се нагажда, той се изражда. За да спечели евтина слава, той скъпо плаща, защото сам от себе си се лишава. И забравя, че който опустее, е длъжен да онемее” – Петър Увалиев, 15 декември 1996 г. по радио БиБиСи.

 

Втора част на „Пет минути с Петър Увалиев”  (Агата-А, съставител Огнян Ковачев), радиобеседите му. Колкото и маниерно да стоят на хартия, това е неговият глас. И по-важното: неговият български език. Той не е в България от 1947 г., може да се смята, че носи лексиката и говоренето от преди тогава. То е само формалната страна на въпроса. Защото за него езикът е инструмент и материал в най-същностния смисъл. Материал за неологизми, за изобретяване на сложносъставни думи, за съзвучаване, както е в цитата и пр. Езиковото въображение е и ще е първата значимост на Увалиев занапред. 

 

Прочитът му ще е все повече необходим заради главоломното стандартизиране и прагматизиране на езика, диктувани от медиите. 

 

Веруюто му: „Който случайно ме е слушал, навярно е забелязал, че си имам завиден запас от чудесни български думи, годни да изразят и най-оплетените огъвки на световната мисъл от Сократ през Хегел до Хайдегер. И от почит към това наследствено съкровище старателно страня от евтини чуждици, с които другите се перчат просто за да смаят неграмотните със задграничната си грамотност”. 

 

Беседите му тук са от 90-те години и в тях покрай културните теми наднича тогавашното ни злободневие. Огромна част се публикуват за първи път. Колко извисен е погледът му даже от днешен прочит: „След Десети ноември изневиделица повя друг вятър. Като манна небесна ливна свободата на словото. И наивници като мене чистосърдечно повярваха, че веднъж станат ли гласовити, мълчаливците ще станат и умовити. Уви! Малцина разбраха, че който има право да говори, има и задължение да помни. Паметта ражда почитта. Който не почита, сам се лишава от правото да отрича. А истинската свобода е градивен примес от почит и отрицание, от признание и порицание, защото свободата е посестрима на правдата”. И ето: „България е скрита картинка”, в която на Увалиев се иска да открие „нещо възвишено и прекрасно”.

 

„Най-доброто, писано за Пикасо на изток от Виена”, прочете Кирил Кръстев, ако ще се правим на Димитри Иванов. В писмото на Увалиев, 1982-83 г. Георги Йорданов командироваше Кръстев на Есенния салон в Париж да е в час със световното изкуство. Там изкуствоведът беше оставил на колежката си Дора Валие монографията си „Пикасо” да я предаде на своя брат Петър. „Кириле, не ти обърнах внимание в моите прегледи да не ти отворя излишни грижи”, обясняваше Увалиев. 

 

Кръстев държеше той да ми изчита неговите писма. С деликатно акцентиране само както той го можеше. Прецизното Увалиево слово, но различно от беседите, „писани с оглед на тяхното слушателско, а не читателско възприемане” според предговора на съставителя им. Мравешки труд е издирването на писмата му до България от онова време, дано един ден някой реши, че си струва. „Не всички българи са на хиляда и триста години”, отмерва той. Прецизно и великодушно.