page contents Книжен ъгъл: Как се живее в мир и удоволствие
Предоставено от Blogger.

Как се живее в мир и удоволствие

14.2.21

Петко Тодоров

Джулиан Барнс документира Бел епок

„Веселата Англия, Златният век, Бел епок – подобни лъскави етикети винаги се измислят в ретроспекция. Никой в Париж през 1895 или 1900 г. не е казвал: „Живеем в Бел епок, да се наслаждаваме на мига”. Фразата „Бел епок”, която описва мирния период между катастрофалното френско поражение през 1870-1871 г. и катастрофалната френска победа през 1914-1918 г., се появява в езика едва през 1940-1941 г., след още една френска загуба. Тя е заглавие на радиопредаване, което впоследствие се трансформира в музикално-драматично представление, излъчвано на живо: поощряващ етикет, който те кара да се чувстваш добре и е в съзвучие с определени германски представи за Франция като страната на канкана и „Ой-ла-ла!”. Бел епок – locus classicus на мира и удоволствието, блясък с голяма доза декадентство, последен разцвет в изкуствата и последен разцвет на установеното висше общество, преди тази нежна фантазия да бъде пометена от суровия и безкомпромисен ХХ век”, нарежда Джулиан Барнс в „Мъжът с червеното палто” (Обсидиан, превод Надежда Розова).

Роман за Бел епок. Но „роман” не като писателска работа, а като читателска. Барнс изважда от епохата личността на „мъжа с обикновен произход” д-р Самюел Жан Поци, най-прочут и най-богат гинеколог във Франция и не само, колекционер на изящни предмети и ефектни познанства. Изважда го с пинсети от онази гмеж от знаменитости - талантливият му усет го е насочил към фигура, чието битие е в състояние да документира епохата в разказ, четен като роман. Английският писател Барнс не излиза на милиметър извън документа във всичките му агрегатни състояния. Получаваме биографията на д-р Поци без да я четем като биография в жанровия смисъл.

Бел епок, но само прослойката, която минава за „каймак” и без която епохата губи безценното „бел”. Писатели, художници, журналисти, актриси и задължителната аристокрация около тях. Героите на светските вестникарски страници, физическото и клюкарско присъствие в частните салони, чието отсъствие ги обезсмисля. Със сюжети, епизоди, анекдоти, които правят от тази прослойка свръхчетивна история. 
 
Барнс загриба ловко върха на пикантерията. Не прекалява ли? Готов е да сподели това читателско подозрение с рационални аргументи: „Има обикновени клюки, има и клюки, свързани със секса. Работата е там, че на сексуалните клюки вярват почти всички (макар да се преструват, че не е така), тъй като те винаги изглеждат достоверни”.

Каква разлика с предишния му биографичен роман „Шумът на времето”, за Шостакович! Какво е да не слугуваш на конюнктура и актуално пазарно търсене. Тук Барнс е писателят, узрял до самочувствието на осъзнат виртуоз. Той има правото на демонстративна ерудиция, защото зад нея е дългогодишен изследователски, неартистичен труд. И силата да обърне начетеност в артистизъм. Със същото право посочва еманципирани художествени позиции. 
 
Гъдел за изкусения, но затиснат от респекти читател, който не успява да подреди дълбинни съмнения в нещо друго. Само пример: „Портретът на Дориан Грей” е изключително бъбрив – голяма част от пряката реч звучи като сценичен диалог, а не като разговор в роман – и изобилства от сюжетни линии, някои от които са абсолютни клишета. Ако оставим настрана Уайлдовата пищност, историята преспокойно може да е написана от Стивънсън или Конан Дойл”.

И пропуск в избягвания от Барнс социологизъм: „Бел епок е време на несметно богатство за богатите, на обществено влияние за аристокрацията, на неконтролируем снобизъм, на упорита колониална амбиция, на меценатство в изкуството и на дуели, чиято степен на насилие нерядко е израз на раздразнителен характер, а не на засегната чест. За Първата световна война не може да се каже нищо добро, освен че е помела повечето такива неща”.