Непредвидените дами на американската литература

Петко Тодоров

 

Четем Силвия Плат и Лусия Бърлин

„Струва ми се, че нещото, от което най-много се страхувам, е смъртта на въображението. Когато небето отвън е просто розово, а покривите просто черни: този фотографски ум, който парадоксално изрича истината, само че безполезната истина, за света. Онова, за което копнея, е синтезиращият дух, формиращата сила, която щедро блика и съзидава собствени светове с изобретателност, по-голяма от Божията”, записва Силвия Плат в дневника си на 25 февруари 1956 г. в Кеймбридж. 

 

Тогава е на 24, спечелила е Фулбрайтова стипендия и се озовала в Англия. Тук след 4 месеца се женят с Тед Хюз, бъдещото голямо име в английската поезия, след 4 години излиза първата й стихосбирка, през януари 1963 г. романа й „Стъкленият похлупак”, на 11 февруари пъха главата си в печката, пуска газта и умира 30-годишна.

 

Плат се прочува с посмъртна стихосбирка. Но „Джони Паник и Библията на сънищата” (Лист, превод Надежда Радулова) е подбор на разкази, есета, части от дневник. Тед Хюз го съставя през 1977 г., през 1979 г. добавя още разкази, българският превод е по второто издание. Хюз, когото обвиняват за смъртта й и интригите около темата не свършват. „Когато се опитва просто да записва, без да мисли за художествена форма или за публикация, тя създава едни от най-добрите си текстове – а това се случва на страниците на дневника”, отбелязва той в предговора. Не е необходимо да си Тед Хюз, за да го забележиш.

 

Има такива писатели – коментирането им неизбежно минава през биографията. Случаят ни подарява и Лусия Бърлин с „Идва събота” (Кръг, превод Василена Мирчева). Тя живее 68 години (до 2004-та) и ако се сметнат местата, може и да излезе, че в повечето време извън САЩ – в Чили и Мексико. Животът й минава в алкохол и какви ли не препитания. 

 

Дебютната си книга издава на 45 и от 80-те години изглежда забелязвана в литературните среди, но не е особена грешка да се каже, че става известна 11 години след кончината си – точно с този сборник с разкази. Двете с Плат са големи литературни имена някак непредвидено. Което не е извън правилата на ХХ век, ала боде очите през ХХI-ви, когато книжнопазарният протокол изисква, особено в декларирано комерсиалния си сегмент, американският писател да обитава къща на 2 етажа в средно престижно местенце със съпруга, 3 деца и 4 котки.

 

Общото между Плат и Бърлин е силният автобиографизъм -  във фабулния и в почерковия смисъл. Даже в разказа, изведен като заглавие върху корицата на Плат, „синтезиращият дух” от нейния цитат има житейски повод – била е рецепционистка в психиатрично отделение. Четем по различен начин разказа на Бърлин за литературни занимания на затворници като знаем, че е преподавала творческо писане и в затвор. 

 

И докато Плат се бори с „Божията изобретателност”, Бърлин е по-скоро във „фотографския ум”. Фотографирани случки с фотографско слово: „Тя умря в понеделник... Полицейският инспектор я намерил. Не знам как”. Като в силно харесвания у нас Чарлз Буковски. Фотографията сама по себе си може да е с естетическа стойност, а читателският избор е свещено право.