Високите думи на Камю и Сартр

Петко Тодоров

За да се огледаме в тях

„След тези думи Загрьо вдигна капака на раклата до камината и посочи вместения в нея малък сейф от потъмняла стомана, чийто ключ стърчеше от бравата. Отгоре му се открояваха бял пощенски плик и голям черен револвер. На неволно любопитния поглед на Мьорсо отговори с усмивка. Беше съвсем просто. В дните, когато премного осезавал трагедията, лишила го от живот, слагал оръжието пред себе си, уталожвал върху студеното желязо трескавите си бузи. 

 

Дълго седял така, оставял пръстите си да блуждаят по спусъка, щракал предпазителя – и така дотогава, докато околният свят се смълчавал, а сам той, вече в сънен унес, цял се свивал в усещането от студеното солено желязо, от което може да избликне смъртта” – Албер Камю, но не в „Чужденецът”, а в „Щастливата смърт” (Фама+, превод Мария Коева). Героят е пак Мьорсо, но тук има и собствено име: Патрис.

 

Само припомняме: „Чужденецът” е романът на ХХ век за французите, установено чрез анкета на вестник „Монд” през 1999 г. Първият публикуван на Камю (1942). Той завършва „Щастливата смърт” през 1938 г., отмества го настрана и се залавя с „Чужденецът”. Но това не е репетиция за втория роман... 

 

Онзи Загрьо е неподвижен инвалид, трупал пари за осъществяване на щастието си, но го споходило нещастие. Той няма да се самоубие. Ще го застреля Мьорсо със същия револвер и ще отнесе парите му. И ще тръгне да дири свое щастие. Това става в Алжир, героите са французи, каквато е участта и на автора. Мьорсо ще се скита из Европа, гонен по-скоро от страх от възмездие, без да забравя за щастието. Накрая се връща в Алжир, подрежда материалното си битие и продължава да търси.

„Щастливата смърт” е обнародван след кончината на Камю (1913-1960). Наскоро бяха преведени на български есетата му в „Единения”, писани по същото време, и тук се срещаме със същото взаимно проникване между човек и природа. 

 

Сега получаваме и поредния превод на „Думите”, Жан-Пол Сартр (Фама+, превод Мария Коева). Автобиография на детството и откриването на думите като литература. Свръхинтелигентното мерило за автоирония. Камю и Сартр – екзистенциалистите. Първият с Нобел за литература през 1957 г., вторият – през 1964 г., но го отказва. Нобеловият комитет ще спечели авторитет, ако заявлението му от 23 октомври 1964 г. пред шведски журналисти в Париж – с обяснение на отказа – се връчва предварително на бъдещите избраници.

Литературата сякаш намери съдържателния си кондензат в екзистенциализма след хилядолетно бродене. Литературата намери пределното човешко у човека. Екзистенциализмът е хуманизъм. Но това е литература, която засмуква максималното от читателската енергия. Какво имаме след нея? – формотворчество и тематични смелости. И съвременното световно книгоиздаване е зловещо доминирано от комерсиалното четиво... 

 

Сартр го пише в „Думите”: „Културата не спасява нищо и никого, нито пък осмисля. Но е дело на човека – той се отразява в нея, разпознава се; единствено тя е критичното огледало, което му предлага неговия образ”.