Проклятието „чужди деца”

Петко Тодоров

И не само то в романа на Андрес Барба „Република от светлина”

„В 15:17 ч. всичко е приключило. Около супермаркета се е струпала тълпа, а децата са изчезнали в джунглата. Равносметката е трима ранени и двама мъртви – мъж и жена. Но на първо място се налага нещо друго, не така лесно за отчитане, както жертвите, и безкрайно по-осезаемо и сигурно: чувство, доста подобно на ужас, убеждение, че случилото се е само първата стъпка от един необратим процес”, разказва Андрес Барба в „Република от светлина” (Обсидиан, превод Маня Костова). 

 

Датата е 7 януари 1995 г. Три деца влизат в супермаркет по обяд, крадат безалкохолни, охраната ги хваща, шамаросва ги. Малките излизат на паркинга, забавляват се, обаче броят им непрекъснато нараства – до 28. От 10 до 13-годишни. В 15:02 нахлуват в супермаркета, събарят от рафтовете пакети и бутилки, газят ги – погром. Но няколко грабват от щандовете ножове и нападат граждани.

Това е само кулминацията от действията на малчуганите в романа  на мадридския писател (1975). Двестахиляден испаноезичен град край тропическа джунгла. Хлапетата изникват от нищото, или от джунглата. Движат се на групи, крадат по улиците чанти и пакети храна, защитават се свирепо, общуват на неразбираем език, мръсни, мърляви, момчета и момичета. Напаст. Първият по-сериозен скандал с протест е когато почват да изчезват тукашни деца. Претърсват джунглата, безуспешно. Идва и погромът в супермаркета... Барба разказва през героя си служител в „Социални грижи” в общината. Върху него се стоварват специалните „грижи” по повод на тези деца. Всичко се свежда до издирването и залавянето им.

Барба съобщава в началото развръзката: гибелта на децата. Романът е за пътя до нея – „необратимия процес” от горния цитат и за паметта от случилото се. Не е първият роман за детска жестокост или за извечната тема „непроницаемият свят на детството”. По-скоро е за разминаването между света на възрастните и света на децата. Може в това разминаване да е тази непроницаемост, но както и да е. Има го при испанските писатели – фабулата върви през монологични разсъждения за случващото се. Литературата на Барба е в съотнасянето между фабула и монологичност. Минали са 20-тина години от събитията, героят му ги премисля. Още повече, че и събитията, и времето след тях са белязани с тежки и деликатни семейни преживявания.

Екстремността на фабулата се съотнася с ферментирали емоции и изследователско вникване в причини и следствия. Те не биха били възможни в процеса на събитията именно заради екстремността им. Сиреч, не би бил възможен романът. Менторство и поучителност биха го пародирали. И тук е тънкият момент в белетризирането на Барба. Монологът почти ликвидира диалога, пряката реч, без да е за сметка на читателя. А читателят е възпитан - като читател, не като друго – да получава в такъв случай или всичко казващи въпроси, или всичко казващи отговори. 

 

За Барба, сиреч за неговия герой те не съществуват: „Изглеждаха толкова добри, а как само ни измамиха, тия малки лицемери. Бяха деца, да, но не като нашите деца”. И още: „Ние познаваме обичта на децата, но имаме много елементарна и често погрешна представа за тяхната омраза – мислим си, че у тях това чувство се смесва със страх и заплененост, която може би отвежда отново към любовта или към нещо като любов; смятаме, че омразата у децата е съставена от канали, които свързват едни чувства с други, и нещо ги тласка да залитат натам”.
 

Онези деца не се криели в джунглата; тя се оказва профанната представа на възрастните. Обитавали място, от което е изведено заглавието на романа. Развръзката обезсмисля всякакви въпроси и отговори: „Нещо се бе родило за наша сметка, но и против нас. Детството е по-могъщо от фикцията”.