„Гръцко синьо” – „не съвсем пътеводител“ за перфектна почивка

С 250 цветни фотографии  и съвети Анита Димитрова разкрива тайните на 32 морски кътчета в южната ни съседка

Копнежът по южните морета е вдъхновявал не един или двама писатели, а в  сезона на пътешествията и почивките гръцките острови се оказват една от най-предпочитаните дестинации не само у нас, но и в света. Дестинациите са много, а информацията за тях все още е откъслечна и ограничена.
Дълбоко в безкрайното „Гръцко синьо” (Сиела) потапя първата книга на дългогодишната журналистка Анита Димитрова – един не съвсем пътеводител както за напълно начинаещи, така и за напреднали.
Toй обхваща трийсет и две близки и далечни дестинации – от Тасос и Халкидики до непознатите южни острови; двеста и петдесет цветни фотографии; полезни съвети за плаването по море, местната кухня, историческите забележителности.
В  „Гръцко синьо” няма да откриете реклама на гръцката туристическа индустрия или на хотелски комплекси. Без да пренебрегва популярните дестинации, авторката отива и до места, където машината още не се е завъртяла на пълни обороти. Защото с над 1000 разпръснати в Средиземно море острова  Гърция е съхранила оазиси, където човешките сенки са кът, а дните следват ритъма на отминали времена. И благодарение на ентусиазма на Анита Димитрова красотата на много от тях става видима и за българските читатели.
Написан с много любов и преплитащ музика, поезия, литература в едно, този „не съвсем пътеводител“ надскача географските и исторически реалии. Той съдържа не само златни плажове, фотогенични залези и практична информация за туриста. В него има и вендети, тюлени, политически убийства, вулкани и земетресения, котки, любовна история, корабокрушения; чуват се стъпките на Омир, Байрон, Казандзакис и Ленард Коен.
„Гръцко синьо” е  пътуване, населено с легенди, митове, герои, богове, живописни острови и море. Истинско пиршество на сетивата и ума. Следва откъс.

Звуците на Китира

Една гръцка песен, изпълнявана от Димитрис Митропанос, гласи „Никога не ще намерим Китира“ и в нея се пее за изплъзващата се любов. Самият остров Китира е толкова далечен, изолиран и забулен в тайнственост, че се е превърнал в нещо като мит. Което автоматично му отрежда място в културата. „Пътуване до Китира“ (1984 г.) на Тео Ангелопулос е може би най-известният гръцки филм – ако не броим интернационалната копродукция „Зорба гъркът“. В него гръцки емигрант комунист се завръща в родината си след 32 години само за да го депортират отново. Според самия Ангелопулос „Пътуване до Китира“ е преработка на историята за завръщането на Одисей според мит, предхождащ Омир. Тази по-стара версия гласи, че Одисей отново е поел на плаване след завръщането си в Итака. Сами разбирате, че такива истории не се разказват за обикновен остров; че Китира е безкрайно далеч от онази утилитарна Гърция на българските, сръбските и румънските курортисти, населили Северното Беломорие с непретенциозна глъч.
Географски това е най-южният гръцки остров, с изключение на Крит и Карпатос. Броят го за един от Седемте йонийски острова, но той се различава драстично от останалите в тази група – Корфу и Лефкада, Кефалония и Закинтос, разстлали зелените си хълмове сред синевата на западното Йонийско море. Китира лежи срещу югоизточния край на полуостров Пелопонес, там, където водите на Йонийско, Егейско и Критско море се срещат. Административно пък е част от Атика (областта около столицата), но ферибот от Атина пътува само веднъж седмично. Най-сигурният начин да стигнеш, е от малкото градче Неаполи, в област Лакония, за час и половина с кораба „Порфируса“. Онлайн покупката на билети не е огряла този далечен и непопулярен маршрут – те се резервират по телефона, на юнашко доверие. На острова има и малка самолетна писта, която приема само вътрешни полети – никакви туристически пакети от Великобритания и Германия.
През последното десетилетие-две Китира започна да развива туризъм. Тя си има всичко – и китни селца, и замръзнали в миналото крепости, и главозамайващи плажове, – но заради липсата на директни полети и големи хотели, сложната логистика, самобитния дух, липсата на самореклама си остава дестинация за авантюристи, темерути, търсачи на изплъзващото се. През лятото на острова акостират предимно гърци – повечето от тях имат корени или ваканционни имоти на Китира. А мнозина са подобрили местния рекорд по отдалеченост и изолация – когато в средата на XX в., след Втората световна и Гръцката гражданска война, островът претърпява поредното обезлюдяване, голяма част от емигрантите се отправят към... Австралия, където живее няколко пъти по-голяма диаспора от населението на самата Китира (днес то наброява малко над 3000 души).
Ето защо в средата на острова, близо до популярната в TripAdvisor таверна „Скандия“ – кръстена на финикийския порт, съществувал тук преди 3500 години и пометен от земетресение, – една от къщите на тези завръщащи се понякога емигранти е украсена със знака „Внимание! Опасност от минаващо кенгуру... в следващите 12 000 км“. А като чуеш английска реч из селцата, тя обикновено е с австралийски акцент.
Наблизо до „Скандия“ е живописното градче Авлемонас, не повече от 30 къщи – бели кубчета, кацнали върху скалата над нереално синя вода. В другата посока, по километър-два черен път – Калади, един от най-хубавите плажове, които съм виждала, въпреки че не е настлан с пясък, а с малки гладки камъчета. Три залива, разсечени от скали, до които се стига по 200 стъпала и долу няма нищо освен двайсетина любители на общението с природата. Нито концесионери с чадъри и шезлонги, нито бийчбар с фрапета, да не говорим за варена царевица!
Диви и днес са повечето плажове на Китира: дори пясъчният Диакофти, срещу който на малък остров се намира пристанището на острова, предлага само рехава редица чадъри и шезлонги в пиковите месеци юли и август. Водата на Диакофти е толкова лазурна и плитка, че просто не е ясно как огромната „Порфируса“ акостира на стотина метра, без да затъне в плитчините; защото това вече се е случвало. В отсрещната страна на залива скалистото островче Прасониси е посрещнало челно през 2000 г. руския кораб „Норд-ланд“ и сега руините му стоят там, на една ръка разстояние от пясъчния бряг, за радост на децата и фотолюбителите.
На юг, под столицата Хора и венецианската крепост от XVI в., два полукръгли залива са си спечелили прозвището Гърдите на Афродита. Капсали е най-туристическото селище на острова, едно от малкото, които носят духа на курорт: и хотели, и ресторанти, и пясъчен плаж, и сувенирните магазини на Хора – само 2 км нагоре по тесния криволичещ път. (Другото е Агия Пелагия на север.) Плажът му може и да е препълнен през лятото – тогава спасението е в близките, но достъпни по черен път Халкос и Мелидони.
Във водите срещу Капсали е кацнало малкото островче Хитра, чието име означава „тенджера под налягане“. Върху неговите скалисти склонове расте неувяхващото цвете семпревива, символ на острова. Вече в България научих, че на другите езици то се нарича безсмъртниче, а в Корсика, където също е регионален символ, го отглеждат и жънат индустриално, за да го ползват за антиейджинг козметика. Но в Китира безсмъртничето е просто един красив бурен с поетично име, който се бере ръчно за спомен.
Що се отнася до Афродита и нейните прелести – местните настояват, че раждането на богинята от морската пяна е станало именно на Хитра; независимо какво смятат по въпроса кипърците.
По-голямата част от островното население живее във вътрешността, където има цели 64 села – повечето обезлюдявани неколкократно през хилядолетната му история. Най-известните са Потамос и Милопотамос (имената им на гръцки означават съответно „река“ и „река на мелниците“), и двете с възхитителни таверни под сенките на централния площад. Ако имате късмет да дойдете в година, когато зимата е била дъждовна, кратък преход по зле обозначена пътека от центъра на Милопотамос ще ви заведе до долината на водопадите – зелени вирове и остатъци от някогашни воденици, потънали сред нетипична за голите егейски острови буйна растителност. Ако ли не – просто седнете и си поръчайте заешка яхния в „О Платанос“ под сянката на големите чинари.
Повечето селца на Китира са в сънливия режим на места, чиито най-добри дни са отминали и може и да дойдат пак след 100–200 години, но никой не бърза да разбере. Извън Хора и Авлемонас, изградени в цикладски стил, архитектурата е смесица от наследството на ве нецианци, османци, французи и анг-
личани – всяка от тези някогашни велики сили е владяла острова за малко. По някое време са се намесили и гордите пелопонесци от полуостров Мани, изграждащи кули от дялан камък. Много от къщите са в лошо състояние не само поради запустението, но и заради земетресенията, които удрят острова с удивително постоянство на всеки 100 години. Църквите обаче са големи, поддържани – и тук божиите работи са на почит подобно на други изолирани и брулени от средиземноморските ветрове места в Гърция. Че това е така, се убеждаваме на ферибота обратно към континента, където пътуваме заедно с митрополита на Китира. Когато светиня му се качва в пълно бойно снаряжение (и служебна кола със съответната тържествена регистрационна табела, понеже в Гърция никой не ходи пеша, камо ли клирът), към него ентусиазирано се спускат рояк гръцки кирии, които му целуват ръка и го засипват с въпроси и благословии. А когато изморен от упражняването на религиозните си задължения, отецът най-сетне се отпуска на седалките в салона, той сваля калимявката – един вид, оттук натам съм светски човек за няколко часа, не ме закачайте.
За разлика от други средиземноморски места, Китира не е рибарска общност и уловът на морето не е от първостепенна важност. Храната е съставена от плодовете на земята: месо (кози, зайци, петли), хляб (китирски сухари), сирене, висококачествени маслини и зехтин. Гърция по принцип е дестинация за кулинарен туризъм, но китирската кухня далеч надхвърля очакванията: може би защото е пощадена от конвейера. Островът е прочут със своя пчелен мед, добиван предимно от мащерка. Китирският мед е толкова известен и желан, че пазарите в Атина и другаде изобилстват от ментета под това име; казват, че хитреците продавали дори български мед за китирски.
„Отсреща“ в относителни морски единици – на три часа плаване (а ферибот спира там вед нъж-дваж седмично, по средата на трасето между Китира и Крит), се намира Антикитира, където шейсетина възрастни хора живеят в пълна изолация от съвременния свят. Опитите животът на острова да се възвърне чрез най-различни изобретателни програми, субсидирани от местните власти, засега остават безплодни. За съжаление, Антикитира не разполага с впечатляваща архитектура или пясъчни плажове, които да привлекат туристите, а географското разположение на острова го поставя в екстремна изолация през зимните месеци, когато заради бурно море понякога фериботите спират да пътуват. Това миниатюрно парче суша обаче има запазено място в историята и археологията благодарение на нещо, изковано там още преди новата ера и извадено от водите на Средиземно море в началото на XX в. Механизмът от Антикитира е смятан за първия „прототип на компютър“ в човешката цивилизация. Конструкцията напомня часовник, но всъщност изобразява конфигурацията на Слънчевата система.
А ето и още малко музика. В ключова сцена от наградения си с „Оскар“ филм „Криминале“ Куентин Тарантино използва Misirlou, танцувална мелодия на „Дик Дейл & Дъ Делтоунс“ от 70-те. Всъщност оригиналът е кахърна любовна песен, популярна от Египет до Анадола и пристигнала заедно с бежанците от Мала Азия в началото на 20-те години на миналия век. Никъде в историята на Misirlou не се споменава за Китира, но това е мястото в Гърция, където тя звучи навсякъде. Изпълняват я кръчмарските музиканти на плажа в Агия Пелагия. Изпълнява я ученическата рокгрупа – в трашметъл версия! – на мегдана в село Милопотамос по време на празника на лятното слънцестоене.
Да откриеш Китира чрез нейните звуци, като че ли е по-лесно дори без дълго пътуване – благодарение на училищния проект, осъществен точно в годината на нашето гостуване на острова – http://soundofkythera.com/. За съжаление, той е изоставен поради липса на интерес и финансиране по-нататък, но звуците на Китира все още са там, достъпни за любопитни уши от всяка точка на света.