page contents Книжен ъгъл: „Талант за престъпление“ - запознайте се с Найо Марш, съперичката на Агата Кристи
Предоставено от Blogger.

„Талант за престъпление“ - запознайте се с Найо Марш, съперичката на Агата Кристи

14.9.21

Кинжалът, драперията, позата на модела... всичко трябва да е перфектно нагласено, за да нарисуват идеалната автентична картина. Но в „Талант за престъпление“ (Ера, превод Юлия Чернева) някой прекрачва границите на изкуството и всява истински хаос в групата художници. Извършено е убийство.

Време е да се намеси Родерик Ален, най-известният инспектор от Скотланд Ярд. Но докато той опитва да разплете случая и да залови убиеца, се появяват неочаквани пречки, които го карат да се съмнява в себе си.

Найо Марш (1895 – 1982) е сред най-прочутите криминални автори в света. Считана за най-голямата звезда на жанра през неговия Златен век, тя е автор на над 30 успешни романа (в периода между 30-те и 80-те години на ХХ век). С несравнимия си стил, в който се преплитат финес и хумор, умело изтъкани сюжети и интригуващи персонажи, Марш оформя криминалния жанр такъв, какъвто го познаваме днес.
 
Родената в Нова Зеландия Найо Марш е всеобщо призната като една от великите „Кралици на криминалната литература“, наред с Агата Кристи. Нейният най-обичан и популярен герой е красивият инспектор Родерик Ален, който с лекота печели читателските сърца по цял свят. Следва откъс.

Художничката, с незапалена цигара между устните, погледна придирчиво творбата си. Прерови джобовете на панталона си, но не намери друго освен носната кърпичка, която използваше за парцал, за да избърсва боята, и прокара пръсти през косата си.
– Проклятие! – повтори жената и извади цигарата от устата си.
– Желаете ли кибрит? – попита Ален.
Художничката се стресна, залитна и рязко седна.
– Откога сте тук? – попита тя с нелюбезен тон.
– Току-що дойдох. Аз... не ви шпионирах. Може ли да ви поднеса огънче?
– О... благодаря. Подхвърлете ми кибрита, моля.
Тя запали цигарата, като гледаше Ален над дългите си тънки пръсти, после отново се втренчи в платното.
– Изумителна картина – изтърси неволно Ален.
Жената повдигна едното си рамо, сякаш гласът му беше пронизващ вятър в ухото ѝ, измънка нещо неразбираемо и отново се залови за работа. Взе палитрата и започна да смесва бои с ножа си.
– Надявам се, че не се готвите да промените нещо? – не се сдържа Ален.
Тя обърна глава и го погледна с недоумение.
– Защо?
– Защото картината е съвършена. Ще я... развалите... О, моля, простете ми. Ужасна безочливост от моя страна. Много се извинявам.
– Не ставайте смешен – нетърпеливо каза художничката, присви очи и се вгледа в пейзажа.
– Само си помислих... – смутено започна Ален.
– А аз си помислих – каза жената, – че ако работя тук горе на това ужасно неудобно място, може би ще бъда сама и няма да ме безпокоят известно време.
– Сега ще работите спокойно – отвърна Ален и се поклони на гордия ѝ профил.Опита се да си спомни дали някога абсолютно непознат човек се е държал толкова високомерно с него. Може би само няколко пъти, и то хора, които му се беше наложило да разпита като полицай от Скотланд Ярд. В онези случаи той беше настоятелен и отстояваше позицията си, сега обаче беше съвършено очевидно, че не му остава нищо друго освен да се извини и да си тръгне. Ален се приближи до стълбата и после спря и се обърна.
– Но ако промените нещо, дори да е съвсем малко, ще станете... престъпница – твърдо заяви той. – Създали сте истински шедьовър. Дори аз виждам това, а аз...
– ...не разбирам нищо от рисуване, но знам, че ми харесва – яростно довърши вместо него заядливата непозната.
– Готвех се да завърша изречението с друга изтъркана фраза – миролюбиво отвърна Ален.
За пръв път, откакто разговаряха, тя му отдели цялото си внимание. Ъгълчетата на устните ѝ неочаквано се извиха в очарователна усмивка.
– Добре – въздъхна художничката, – понякога се държа твърде свадливо. Мой ред е да се извиня. Отначало помислих, че сте един от обичайните дилетанти, които обичат да дават поучителни съвети.
– Боже, опази!
– Не се готвех да направя нищо особено – продължи тя с внезапно смутен тон, сякаш се оправдаваше. – Но онази фигура на преден план... Спомних си за нея твърде късно. Работих само един час, преди да отплаваме. Струва ми се, че в нея имаше синкаво-сиви тонове, но не си спомням къде точно...
Жената млъкна разтревожено.
– Имаше, разбира се! – радостно възкликна Ален. – Отражението на водата нагоре по вътрешната страна на бедрата. Не помните ли?
– Боже... прав сте! Почакайте.
Художничката избра тънка четка, потопи я в боята, задържа я във въздуха за секунда и след това положи изящен щрих върху платното.
– Така ли?
– Да – развълнувано се провикна Ален. – Сега всичко е точно! Достатъчно. Може да спрете.
– Добре, добре. Не знаех, че сте художник.
– Не съм художник, но съм непоносимо самоуверен.
Тя започна да прибира боите в кутията.
– Е, трябва да отбележа, че сте необичайно наблюдателен за непрофесионалист. Имате отлична зрителна памет.
– Не съвсем – призна Ален. – Придобита е.
– Искате да кажете, че сте тренирали окото си?
– Да, по силата на необходимостта.
– Защо?
– Добрата зрителна памет е един от най-необходимите елементи на професията ми. Позволете да нося кутията ви.
– О... благодаря. Внимавайте с капака, изцапан е с боя. Ще бъде жалко да съсипете хубавия си панталон. Ще подържите ли за момент картината?
– Искате ли да ви помогна да слезете? – предложи Ален.
– Ще се справя сама, благодаря – нелюбезно отговори непознатата и прехвърли крак над борда на лодката.
Ален внимателно подпря картината на перилата и се вгледа в тъмнокосата жена. Тя скочи на палубата, приближи се до него и се втренчи в творбата си с безпристрастния поглед на художник.
– Господи! – изведнъж измънка Ален. – Вие сигурно сте Агата Трой!?