Откъс: „Стъкленият хотел“ или най-голямата финансова измама в историята

Емили Сейнт Джон Мандел пресъздава драматичните събития след аферата „Бърнард Мадоф“

Американската писателка Емили Сейнт Джон Мандел, позната на българските читатели с феноменалната антиутопия „Станция Единайсет“, се завръща на български със завладяващ нов роман – безкомпромисен реализъм на крайностите, до които човек може да стигне по пътя си.    
„Стъкленият хотел“ (Сиела, превод Евелина Пенева) е вдъхновен от най-голямата финансова измама в историята – аферата „Бърнард Мадоф“, в която се оказват въвлечени около три милиона инвеститори, в това число стотици финансови институции, а финансовата пирамида поглъща около 64,8 милиарда щатски долара. 

Това, което започва като измислена хроника на реални събития, прераства в безмилостен портрет на алчността и вината, любовта и илюзията, престъпленията и наказанията, както и на безбройните начини, по които търсим смисъл в живота си. Или по които го губим.
Винсънт работи в луксозния хотел „Кайет“, петзвездно убежище на усамотен остров. Една нощ съдбата ѝ взема неочакван обрат, който я среща с уважавания инвеститор Джонатан Алкайтис. Същата нощ някой оставя енигматична и зловеща заплаха върху стъклената стена на лобито: „Защо не преглътнеш натрошено стъкло“. На острова, където богатите бягат от света, някой знае истината за Алкайтис.

Знае, че високо над Манхатън, в своя замък от стъкло и бетон, много над дребните мечти за успех на обикновените хора, Алкайтис гради мащабна финансова пирамида. Знае, че шепа добре платени служители си затварят очите пред истината. Докато не става прекалено късно.
Измамната схема рухва, разорява мнозина и унищожава живота на наивниците, които години наред са се радвали на солидни приходи и са смятали бъдещето си за осигурено. Винсънт трябва да избере дали да остане в своята златна клетка или да избере нова посока за своя объркан живот.
 

В смайващата си история за различните начини, по които оцеляваме в този объркан свят, Емили Сейнт Джон Мандел  оголва чупливостта на човешките отношения. Защото всяка измама нанася своите опустошения. 

 „Стъкленият хотел“  е сложна плетеница от животи, която запраща читателя в онова гранично пространство между невинността и покварата. Там, където всяко решение е погрешно. Докато не открие, че на карта са заложени и собствените му представи за добро и зло. Следва откъс.

Във вторник след изпитите – три „среден“, едно „среден с минус“ и поправка – Пол отиде в бар „Систем саунд“ и танцува сам. Музиката не му хареса, но беше приятно да е сред други хора. Ритъмът беше сложен и той не знаеше как точно се танцува на такава музика, затова само пристъпяше с бира в ръка и се опита да не мисли за нещо. Това ли им беше смисълът на клубовете? Да ти заличат мислите с алкохол и музика? Надяваше се Аника да бъде там, но не видя нито нея, нито другите двама от Балтика сред множеството. Не спираше да ги търси, а те не спираха да отсъстват, най-накрая си купи пакетче с яркосини хапчета от момиче с розова коса, защото екстазито не беше хероин и не се броеше, но на хапчетата им имаше нещо или на Пол му имаше нещо: разполови едно и го глътна, само половината, не почувства нищо, затова глътна и другата половина с бира, тогава вече помещението се люшна, той плувна в пот, сърцето му запрескача и за секунда му се стори, че умира. Момичето с розовата коса изчезна. Пол намери пейка до стената.
– Ей, готин, добре ли си? Добре ли си? – Някой беше коленичил пред него. Доста време беше изминало. Хората се бяха разотишли. Лампите бяха пуснати, ярката светлина го убиваше, ярката светлина беше преобразила „Систем“ в запусната зала с локвички от незнайна течност, които блестяха на дансинга. По-възрастен тип с помъртвял поглед и множество пиърсинги обикаляше с торба за боклуци, събираше бутилки и чаши. След мощната музика тишината представляваше грохотна празнота. Приклекналият пред Пол човек беше управителят на клуба, носеше джинси, тениска на „Рейдиохед“ и сако, каквито управителите на клубовете носеха.
– Да, добре съм – каза Пол. – Извинявам се, май пих повече.     
– Не знам на какво си, човек, ама не ти понася – отсъди управителят. – Затваряме, изнасяй се от тука.
Пол се изправи нестабилно и си тръгна, когато излезе на улицата, се сети, че си е забравил палтото, но вече бяха заключили вратата след него. Имаше чувството, че се е отровил. Пет празни таксита го подминаха, преди шестото най-накрая да спре пред него. Таксиджията беше проповядващ трезвеността праведник, който държа на Пол лекция за вредата от алкохолизма чак докато не стигнаха до общежитията. Пол душа даваше да се добере до леглото си, затова само свиваше юмруци и си мълча, докато таксито най-накрая не спря до тротоара. Пол плати – не остави бакшиш – и каза на таксиметровия шофьор да спре да му чете поучения и да си го начуква обратно до Индия.
– Виж, искам да ти изясня, че вече не съм такъв човек – двайсет години по-късно каза Пол на терапевта в рехабилитационния център в Юта. – Само се опитвам честно да опиша човека, който бях по онова време.
– Аз съм от Бангладеш, расистки тъпанар такъв – не му остана длъжен таксиметровият шофьор и заряза Пол на тротоара, където той внимателно коленичи и повърна. След което се добра криво-ляво до сградата на общежитието си, удивен от степента на бедствието, което представляваше.
Противно на всякаква логика, се беше добрал до място в отличен университет, а ето че беше едва декември на първата му година в елитното учебно заведение и той вече беше приключил с него. Отпадаше в първия семестър. „Трябва да се опазиш от разочарованието“, беше му казал един терапевт, но той от нищо не се беше опазил, там беше проблемът.
Две седмици по-късно, след протеклите безсъбитийно зимни празници – терапевтът на майка му ѝ беше препоръчал да се отдръпне от сина си, да отдели време за себе си и да даде на Пол възможност да се превърне във възрастен и т.н., затова тя беше заминала за Уинипег да гостува на сестра си за Коледа, но не беше поканила Пол; той прекара Коледа сам в стаята си, обади се на баща си и проведе неловък разговор, в който лъга за всичко точно както правеше в старите времена – и така до 28 декември, най-ниската точка на мъртвата седмица между Коледа и Нова година, когато се нагласи и с пригладена коса и риза с копчета, която беше купил специално за случая, отиде до „Систем саунд“ за още една вторнична вечер. Носеше и джинсите от предишния път и когато влезе в клуба, се сети за пакетчето сини хапчета, които все още бяха в предния му джоб.
Влезе в бара и видя Аника, Чарли и Тео от „Балтика“ да стоят на бара. Вероятно идваха след участие в някое заведение наблизо. Все едно беше някакъв знак. Аника дали не се беше разхубавила от предишния път? Възможно беше. Почти беше приключил със студентския живот, но когато я видя, сякаш зърна друг вариант на действителността – живота, какъвто би могъл да води. Чувстваше, че не е – обективно погледнато – тип, който изглежда зле. Имаше музикален талант. Може би миналото му го правеше интересна личност. Имаше един възможен свят, в който той се среща с Аника и беше в много отношения успешен човек, дори не беше изхвърлен от училище. Можеше да се върне към работата на продавач, този път да се отнесе сериозно към задълженията си и да има приличен доход.
– Виж – двайсет години по-късно каза на терапевта си в Юта, – очевидно е, че съм имал време да размишлявам по този въпрос, естествено, си дадох сметка, че този ход на мисли е откачен и егоистичен, но тя беше много красива и си помислих: Тя е моят билет за излаз от всичко случващо се, имам предвид билета за излаз от усещането, че съм пълен провал…
Сега или никога, помисли си Пол и се приближи към бара в прилив на смелост.
– Здрасти – поздрави го Тео. – Познах те.
– Последвах съвета ти – каза Пол.
– Какъв съвет? – озадачи се Чарли.
– „Систем саунд“ във вторник.
– А, да – сети се Чарли, – ама разбира се.
– Радвам се да те видя – каза Тео и топлина заля Пол. Усмихна се на всички им и най-вече на Аника.
– Здрасти – поздрави тя, не го направи нелюбезно, но пак се чувстваше онази влудяваща бдителност, сякаш очаква всеки, който я види, да я покани на среща, макар че именно това възнамеряваше да направи и Пол.
Чарли говореше на Тео, който се беше привел, за да го чуе. (Кратко описание на Чарли Ву: дребен с очила и прическа, подходяща за офис, облечен с бяла риза с копчета и джинси, застанал с ръце в джобовете, светлината се отразяваше в очилата му и Пол не можеше да види очите му.)
– Слушай – обърна се Пол към Аника. Тя го погледна. – Знам, че не ме познаваш, но мисля, че си много красива, и се чудех дали някой път не можем да излезем на вечеря заедно.
– Не, благодаря – каза тя. Вниманието на Тео се беше прехвърлило от Чарли към Пол, наблюдаваше го изкъсо, сякаш се притесняваше, че може би ще се наложи да се намеси, и Пол разбра: за „Балтика“ вечерта беше протичала чудесно до появата на Пол. Пол се явяваше проблем. Чарли избърса очилата си, очевидно в неведение, кимаше с глава в ритъма на музиката, докато триеше стъклата.
Пол се насили да се усмихне и сви рамене.
– Добре – каза, – няма проблем, без обида, само си помислих, че няма да е лошо да попитам.
– Няма лошо да попиташ – съгласи се Аника.
– Вие, момчета, взимате ли екстази? – попита Пол.
– Не знам – каза той на терапевта си двайсет години по-късно, – ако трябва да съм искрен, не знам какво съм си въобразявал, в ума ми на това място има само ужасяваща празнота, не знаех какво ще кажа, докато не го казах…
– Не си падам точно по него – обясни Пол, защото вече и тримата гледаха в него, – искам да кажа, че не съдя никого за нищо, просто никога не съм си падал по него, сестра ми ми го даде. – Показа пакетчето в дланта си. – Не искам да ги продавам, не се занимавам и с такива работи, но ми се струва, че ще е разсипия да ги изсипя в тоалетната, та се почудих.
Аника се усмихна.
– Мисля, че ги пробвах миналата седмица – рече тя. – Точно такъв цвят имаха.
– Разбираш защо досега не съм разказвал тази история – говореше Пол на терапевта си двайсет години след случилото се в „Саунд систем“. – Но не знаех, че хапчетата не стават. Мислех, че може би на мен са ми подействали зле, разбираш ме, че може пък моят организъм да се е объркал нещо след изчистването от дрогата или нещо такова, а не че всеки, който вземе от тях, непременно ще се поболее или там нещо си, какво остава да…
– Както и да е, твои са, ако ги искаш – каза той на тази група, която като всички други групи, с които се беше срещал в живота си, щеше да го отхвърли, а Аника се усмихна и взе пакетчето от ръката му. – Доскоро – каза той на всички им, но не специално на нея, защото понякога не, благодаря означава засега не, но може би по-късно, макар че хапчетата, хапчетата, хапчетата…
– Благодаря – отговори тя.
– Ами начина, по който тя се отнесе – разказваше Пол на терапевта си. – Разбирам защо ме гледаш така, но наистина си мислех, че предишната седмица е пробвала същите хапчета, както сама каза, а заради начина, по който се усмихна, реших, че ѝ е било хубаво, очевидно ги беше харесала, следователно случилото се с мен, когато ги пробвах, просто е било странна реакция на организма ми, както казах, а не нещо, което задължително ще… виж, знам, че се повтарям, но искам да разбереш, че нямаше как да предвидя, искам да кажа, че знам как звучи, но наистина нямах представа, че…
След като Пол си тръгна, Аника взе хапче и даде другите две на Чарли, чието сърце спря половин час по-късно на дансинга.