Книжен ъгъл

 

Пастор Хьорлин би си заложил главата за едно – когато внуците му Карл и Антон са на гости, няма невъзможни неща. Разбира се,  двамата с пасторшата обожават момчетата си, но понякога си мечтаят да не бяха толкова... енергични! Изобретателните пакости на Карл и Антон изпълват страниците на новия детски роман на издателство „Емас“ „Белите им прилягат“, който вече е по книжарниците.
Шведската писателка Ева Бексел, потомка на стар свещенически род, става известна с трилогията за внуците на пастор Хьорлин, в която черпи вдъхновение от собственото си детство. Трите повести, които от издателството са събрали в един том, са преведени на няколко езика, а тиражът им е надхвърлил половин милион. За тях авторката е получила наградата на Сдружението на шведските книжари и отличието „Емил“, учредено в памет на Астрид Линдгрен. Сега пък „Белите им прилягат“ става част от „Европейски разказвачи“, специалната поредица на „Емас“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента. Книгата е в превод на Ева Кънева и с оригиналните илюстрации на Карин Стернхолм Райдер.
Една ранна утрин в предверието на пастора и пасторшата се появяват Карл, Антон и татко Стюре. Карл е на седем, а братчето му – на пет. Карл държи баща си за ръка, а малкият Антон настоява да е самостоятелен. Баба и дядо ги посрещат радостно, макар и молейки се на бога да се справят с предстоящото предизвикателство.
И помощ наистина ще им е нужна, защото малкият Антон бързо намира в какво да се забърка. Първо си порязва пръста на консервна кутия и надава вик. А няколко дни по-късно от банята потича вода, защото е карал да плуват раците, купени за вечеря.
А пък по време на гостуването на внуците за Коледа Антон открива стара пощальонска чанта на тавана. И цял куп коледни картички. Бързичко се облича и излиза навън, на работа. Чантата е пълна, но не задълго. Скоро баба и дядо започват да си получават честитките от непознати хора, понеже какво е направил малкият работник? Разбира се, разнесъл ги е по пощенските кутии в градчето.
Изобретателността на Антон няма граници! А белите се редят една след друга без дори минута почивка за горкия пастор...
С изключителен хумор и топлина Ева Бексел  пише за Антон и Карл, строгият пастор и милата пасторша, които се опитват да съществуват под един покрив, без да го разрушат. Мнозина читатели се питали дали бащата на авторката е послужил като прототип за образа на пастора, но истината е, че Бексел е почерпила вдъхновение от всички свещеници, навестявали семейството ѝ. А палавият Антон от книгата, признава авторката, до голяма степен прилича на един от братята ѝ.
„При децата радостта е необуздана, гневът – ирационален, а мъката – безгранична. Точно за тези радост, гняв и тъга искам да пиша.“ - споделя авторката при първоначалното публикуване на книгите.
Ева Агнета Магдалена Бексел, както е цялото име на шведската писателка, е родена през 1945 г. в градчето Оседа и е потомка на стар смоландски свещенически род.
Книгите на Ева Бексел са леки, четивни и хумористични. Писателката много държи речта на героите ѝ да звучи реалистично, защото така децата се научават, че характерът на човека прозира в речта му. Авторката обича и противопоставянията: в „Белите им прилягат“, например, възрастните баба и дядо са представени като зависими от изградените си навици, докато децата горят от любопитство към света и непрекъснато измислят нови и нови щуротии. Следва откъс.

На баба и дядо им идват гости

И ето ги една ранна утрин в преддверието – Карл, Антон и татко Стюре. Карл държеше баща си за ръка. Карл беше на седем, а братчето му Антон – на пет. Антон обаче не държеше никого за ръка. Не, стоеше си най-самостоятелно, стиснал под мишница плюшеното куче Никодемус, и както обикновено, очилата му се бяха смъкнали чак до върха на носа.
- Здравейте, милички мои! – възкликна радостно баба им и плесна с ръце.
- Къде ви е телевизорът? – попита Антон.
- Антоне, дръж се възпитано – напомни бащата. – Най-напред поздрави баба си.
- Първо да видя телевизора! – заинати се малкият.
Показаха му го и тогава той с желание се здрависа с баба си и с дядо си.
Посещението на бащата и двете внучета не беше изненадващо за домакините. О, не. Още през пролетта бяха решили децата да дойдат да постоят при баба и дядо.- С Божията помощ ще се справим, дъще – беше уверила бабата, когато майката на двете момчета се обади да я пита съгласни ли са да гледат Карл и Антон няколко седмици през август.
В този момент дядото на хлапетата, който през цялото време стоеше до съпругата си и надаваше ухо на разговора, се разтревожи и тутакси попита:
- Елса, за какво ще ни е нужна Божията помощ?
Човек би сметнал този въпрос за изключително глупав от устата на един пастор, а дядото на Карл и Антон беше именно такъв. Баба им, пасторшата, очевидно беше на същото мнение, защото изобщо не си направи труда да му отговори.
Нека обаче се опитаме да разберем и стария пастор. Все пак той си знаеше „стоката“. Беше се уверил колко трудно е да гледаш Карл и Антон поотделно, затова много живо си представяше какво ще го чака, когато са му вкупом на главата. Накратко, тази мисъл го ужасяваше.
- Ако се съгласиш да ги вземем и двамата наведнъж, без време ще ни вкараш в гроба, Елса – завайка се той, след като пасторшата затвори телефона.
- Бъди спокоен! – отвърна му тя. – Двете с Герда ще се справим.
Пасторът бе заслужил. Това значи, че беше пенсионер. По цял ден се мотаеше без работа из къщи и мърмореше за щяло и нещяло.
Пасторшата пък беше душа човек. Весела и радостна, винаги намираше начин да се спогоди със съпруга си. И това беше най-хубавото от всичко, защото понякога той ставаше много опак. Пасторшата обаче знаеше как да го умилостиви и представете си, почти винаги успяваше да го убеди в едно или друго. Но, като се замисли човек, тя цял живот бе смекчавала тежкия нрав на съпруга си, та може би не беше чак толкова странно, че се е усъвършенствала.
Пасторската двойка живееше в Боргхолм в голяма зеленобоядисана дървена къща. Лете всичко се разлистваше и в двора ставаше прекрасно. През зимата обаче не беше особено приятно, защото къщата бе студена и отвсякъде лъхаше течение. Имаше прокарано отопление, но пасторът, който беше, меко казано, пестелив човек, непрекъснато намаляваше парното, та да не харчат твърде много газ, и затова в къщата никога не ставаше наистина топло.
Забележеше ли пасторшата, че съпругът ѝ е намалил отоплението, мигом отиваше и го усилваше. Пасторът обаче тутакси я издебваше и завърташе обратно кранчето. И така двамата се дебнеха и по цяла зима тичаха един след друг до парното. Само по себе си това може би не беше чак толкова глупаво, защото така поне се сгряваха.
Поне през лятото не им се налагаше да търчат час по час до радиаторите. И слава богу, защото не би било по силите им. Особено ако Карл и Антон им гостуват, както сега.
Татко Стюре хапна малко за закуска и стана време да потегля към къщи. На идване се наложи той, Карл и Антон да отседнат една нощ в Градския хотел във Векшо, но сега татко Стюре щеше да се прибере направо у дома, на улица „Якоб Вестин“ в Стокхолм.
Когато потегли, от портата му махаше само Антон. Карл вече бе хукнал при Стафан, най-добрият му приятел тук.
Антон махаше с две ръчички и ни най-малко не изглеждаше разстроен, докато колата се отдалечаваше.
И пасторът, и пасторшата бяха много доволни, че по-малкият им внук е толкова мъжко момче и не плаче за татко си.
- Ще видиш, Густаф, всичко ще мине по мед и масло – увери пасторшата съпруга си, докато си влизаха вкъщи.
Но, ах, колко дълбоко се заблуждаваше тя! Защото още същия ден Антон си обели пръста на отварачката за консерви в кухнята. Ето какво стана…
Внезапно в къщата се разнесе кански вой.
Пасторшата и Герда се втурнаха бегом към кухнята, за да видят какво се е случило.
Посреща ги неособено весела гледка. Като видя внука си, на пасторшата ѝ се прииска да се завърти кръгом и да хукне към гората.
Качен върху ниско двукрако столче, Антон крещеше като обезумял, а от пръста му капеше кръв. Пасторшата грабна чиста хавлиена кърпа и надве-натри я усука върху ръката на Антон. През това време Герда отърча да извика пастора.
- Какво ти повтарях през цялото време! – възкликна той. – Ще ни побъркат!
- Стига си дърдорил глупости, Густаф! – смъмри го жена му. – Сега нямаме време за разправии. Върви да докараш колата, хайде, побързай!
Пасторшата звучеше доста троснато, но всъщност аха-аха да се разплаче.
Без да обели думичка, пасторът се втурна по домашни пантофи да изкара колата. Пасторшата го следваше с Антон на ръце, който продължава да пищи, все едно го дерат жив. В преддверието тя грабна мимоходом обувките на мъжа си, защото за нищо на света нямаше да се качи в колата, ако пасторът шофираше с износените си домашни пантофи на краката. За нищо, ама за нищо на света! И без това беше достатъчно рисковано да се возиш, докато той седи зад волана.
Пасторът имаше старо волво, но напоследък шофираше рядко – само когато, както сега например, трябваше да се отиде някъде много спешно, и от време на време в неделя, за да се поразходят. И с това се изчерпваха пътуванията им с волвото, защото пасторшата не обичаше да се вози, докато той шофира, освен ако не беше крайно необходимо.
- Огледай се добре, Густаф, миличък – напомни тя, докато излизаха през портата.
Пасторът обаче изобщо не я чу, защото на задната седалка Антон крещеше, все едно го колят.
- Густаф, на ъгъла зави твърде рязко – упрекна го след малко пасторшата. – Всеки път правиш така. Ако в този момент по тротоара вървеше пешеходец, щеше да го блъснеш.
Пасторът се направи на разсеян. Този път обаче чу забележката на съпругата си, понеже Антон най-сетне млъкна. Защо млъкна ли? Ами защото баба му го тъпчеше с желирани бонбони, а с пълна уста се крещи трудно.
- Най-после! – възкликна тя, щом пристигнаха, макар че всъщност не бяха пътували дълго.
 Ала дори съвсем кратко пътуване ти се струва нескончаемо, когато някой до теб врещи като обезумял и в същото време умираш от страх шофьорът да не забие колата в канавката.
Пасторшата и Антон слязоха от волвото и хукнаха към входа на болницата. Точно преди да влязат, пасторът смъкна прозореца и извика колкото му глас държи:
- Така и така сте там, кажи да му извадят и оня зъб, дето се клати!
Как можа да изтърси такава глупост! Сякаш в момента внукът му си нямаше достатъчно неприятности с порязания пръст!
Пациентите в чакалнята пуснаха Антон да ги пререди и той влезе в лекарския кабинет. Докторът едва бе погледнал наранения пръст, и пасторшата попита:
- Ще зарасне, нали, докторе?
Тя зачака отговор, гледайки го умолително.
- Ще зарасне, разбира се – увери я лекарят. – Кожата на такива малки господинчовци заздравява за нула време. Няма страшно.
Пасторшата направо засия.
Докато чакаше пред кабинета да зашият раната на Антон, тя все пак си поплака. Мъчно ѝ беше, че го е сполетяла такава беда. Обаче бързо се окопити и си изсекна носа, защото не искаше пасторът да види, че е плакала.
Антон излезе от кабинета с голяма, елегантна превръзка на ръката.
- Мина много добре – похвали го докторът. – Вашият внук се държа геройски. След седем дни ще махнем шевовете.
- Дотогава ще зарасне ли? – пак попита пасторшата.
- О, да, със сигурност – увери я докторът. – Не се безпокойте.
По пътя към къщи Антон не крещеше. Току подсмърчаше и си поемаше дъх на резки пресекулки, както когато човек е плакал много и няма сили да плаче повече.
- Много болеше – изписка внезапно той. – Болеше и аз пищях, но докторът въпреки това ме похвали. Аз казах, че съм свикнал с болници, защото и преди съм се контузвал… така казах… на доктора…
- Той не ти ли извади зъбчето, дето се клати? – попита пасторът.
- Не. – Антон стисна здраво устни.
- Ти си герой, миличък – похвали го пасторшата. – Ако сега обещаеш на баба да станеш по-веселичък, баба ще ти купи каквото поискаш.
Антон мигом спря да подсмърча, погледна баба си и заяви:
- Ами тогава искам коледна елха.
- Коледна елха – повтори пасторшата. – Коледна елха посред лято?
- Да – като онази, дето стои на тавана – уточни малчуганът.
В този миг пасторшата си спомни, че в таванското помещение наистина има коледна елха – малка пластмасова грозотия, която тя беше спечелила на един коледен базар. Най-вероятно Антон я бе видял преди обяд, когато с татко му се качиха на тавана да свалят детското креватче.
- Ще ти я подаря на драго сърце, миличък – увери го пасторшата. – Само да си весел.
Покрай елхата Антон наистина се развесели. И какъвто си беше сръчко, превърна елхата в сгъваема. Сгъваше и разгъваше клонките и след известно време, естествено, елхата се раздели безвъзвратно с първоначалния си вид. Но все още беше яркозелена, лъскава и накичена с цветни топки. Антон много си я харесваше.
Всеки ден пасторът си подремваше следобед и по време на почивката не биваше да бъде смущаван при никакви обстоятелства. И така, когато стана време за следобедната му дрямка, пасторшата много предпазливо попита Антон не иска ли и той да си подремне. Ясно ѝ беше, че няма друг начин в къщата да настъпи пълно спокойствие.
На Антон обаче не му се спеше. Склони да си полегне едва след като баба му обеща да го възнагради с бонбони.
Пасторшата го сложи в креватчето и след пет минути надникна в стаята. Антон спеше, прегърнал елхата. Тя внимателно я издърпа и я сложи до краката му. Две топки вече бяха счупени. Пасторшата ги свали от елхата, та Антон да не се пореже. После на пръсти се измъкна от стаята. След час-час и нещо малкият се събуди. Отвори очи и какво да види? Баба му, издокарана с капела и в тъмносин габардинен костюм, стоеше до леглото му.
- Събуди се, Антончо – шепнеше тя. – Ставай да идем на пристанището да погледаме как пристига фериботът.
Антон полежа, полежа и по едно време изтърси:
- Къде ми е елхата?
- Тук е, но сега трябва да побързаме.
- Не ме пришпорвай, бабо. – Антон започна да се измъква изпод завивките.
- Ни най-малко не те пришпорвам, миличък, но всъщност нямаме никакво време.
В преддверието пасторът ги чакаше, наконтен с най-хубавата си лятна шапка. Нетърпеливо крачеше напред-назад. Карл пък седеше на рафта за галоши и четеше комикс. Най-сетне пасторшата и Антон дойдоха.
- Наистина ли ще замъкнеш и нея на пристанището? – пасторът посочи с бастуна си елхата.
- Ми да, пък! – запъна се Антон, застанал на прага с елхата под мишница.
- Точно сега не го дразни, Густаф – примоли му се пасторшата. – Още е сънен.
- Ран*<*е>н съм! Ран*<*е>н съм! – закрещя Антон и размаха превързаната си ръка, защото в сумрака видя внезапно брат си.
- Знам – отвърна Карл. – Каква е тая суха съчка под мишницата ти?
- Не е суха съчка! – обидено кресна Антон.
- Преди обяд беше малка коледна елха – предпазливо уточни пасторшата и погледна крадешком малкия си внук. – Сега не съм сигурна как да я нарека.
Антон мълчаливо тръгна с елхата под мишница.
Вървяха в индийска нишка.
Начело крачеше пасторът и най-сърдечно поздравяваше всички, които срещаха. Зад него вървеше пасторшата, хванала Антон за ръка. По-точно, държеше го за лакътя, защото нямаше как да хване контузената му длан, а с другата си ръка малкият прикрепяше елхата. Последен вървеше Карл. Крачеше самостоятелно и подритваше камъчета.
Пристигнаха точно когато фериботът акостираше. На борда имаше цели единайсет коли, повечето с оборудване за къмпинг на покривите.
- Благодаря ти, мили Боже, че не живеем в палатка и в ушите ми не влизат ухолазки – подхвърли пасторът, докато автомобилите слизаха от ферибота.
- Ухолазките не влизат в ушите на хората – възрази Карл.
- По време на моето детство влизаха – настоя пасторът.
- Не е вярно – упорстваше внукът. – Не влизат в човешки уши, просто хората така си мислят. Татко ми каза.
-  Аз обаче смятам, че влизат. И точка по въпроса.
- Но, Густаф – намеси се жена му, – навярно Карл е по своему прав, щом така са го учили.
- А сега се прибираме – отсече пасторът, ядосан, че пасторшата му противоречи. – Нямаме какво повече да правим тук.
- Ама аз искам да гледам как фериботът потегля! – затръшка се Антон.
- Не може – отсече пасторът, – защото той ще потегли чак след час и половина. Сега ще се приберем да обядваме. Герда е готова с яденето и ни чака.
За обяд имаше забулени яйца със спанак, а за десерт – палачинки с ягоди на кубчета.
Когато пасторът, пасторшата и Карл влязоха в трапезарията, Антон вече седеше до масата със салфетка, защипана под брадичката.
Личеше си, че си я е сложил сам, защото беше пъхната под пуловера.
Пасторът видя това, наведе се над внука си и го попита:
- Защо си напъхал салфетката толкова грижливо под пуловера си? Може би за да не я изцапаш?
- О, божичко! – пасторшата издърпа салфетката изпод яката му.
Всички – без Антон, разбира се – застанаха прави до местата си, пасторът сключи молитвено ръце и занарежда с монотонен глас:
- С Божието име на уста ний сядаме на нашата трапеза…
- Амин, амин, амин – обади се Антон, докато ритмично почукваше с лъжицата по чинията си. По този начин съобщаваше, че се кани да се нахвърли върху палачинките, и то на секундата. Недотам възпитано от неговата страна, наистина, но Антон никога не бе и имал претенции, че блести с добри обноски.
Пасторът завърши с „амин“ и дълго гледа внука си с нескрито негодувание.  
Малкият обаче беше във великолепно настроение и след обяда настоя баба му да извади и другата коледна украса, защото елхата започвала да му омръзва.
- Не може, миличък – възпротиви се обаче пасторшата. – Хората ще си помислят, че сме полудели. Я по-добре седни да поиграеш с Карл и дядо на „Не се сърди, човече“.
Речено-сторено.
Седнаха на остъклената веранда, със забавните пъстроцветни прозорци. Карл местеше пионките на Антон, защото той се затрудняваше. Антон обаче държеше самичък да хвърля зарчето и когато дойдеше неговият ред, го запокитваше колкото може по-високо във въздуха. И при всяко тупване на зарчето на пода – тоест, почти при всяко хвърляне, Антон надаваше диви възгласи от възторг. Когато Карл, навярно за десети път подред, се наведе да търси търкулналото се на пода зарче, пасторът въздъхна:
- С този малкия е невъзможно да се играе.
Напук Антон натъпка своите пионки в джоба си. За голямо негово учудване и разочарование обаче това не произведе никакъв ефект. Дядо му и батко му просто продължиха да играят без него. Хвърляха и местеха, все едно той изобщо не участва.
Тогава Антон почна да разбутва чуждите пионки и успя да ядоса другите двама.
Карл кипна и посегна да зашлеви брат си, но пасторът успя да го спре в последния момент.
После Карл и пасторът почнаха да се препират къде са им стояли пионките, преди Антон да ги размести. След малко все пак се успокоиха и подновиха играта. Сърдит, че не му обръщат никакво внимание, Антон се пресегна над масата и с един замах събори на пода всички пионки.
Сега вече чашата на търпението на двамата играчи окончателно преля.
- Така повече не може! – кресна пасторът и стовари юмрук върху масата с такава сила, че две пионки, успели да се задържат при атаката на Антон, подскочиха високо от уплаха и също тупнаха на пода.
Карл, естествено, се нахвърли върху брат си, а той размаха буйно ръце и закрещя:
- Не забравяй, че съм контузен! Не забравяй, че съм контузен!
Карл обаче пет пари не даваше. Отвъртя такъв шамар на малкия, че Антон едва не изхвръкна от плетения стол.
- Елса! – провикна се с цяло гърло пасторът. – Изведи Антон, преди брат му да го е пребил!
После сграбчи Карл и разтърва двамата побойници.
Пасторшата дотърча. Антон крещеше до небесата.
- Не можете и една семейна игра да изиграете, без да се скарате – укори ги ядосано тя.
Пасторът видимо се сконфузи от забележката ѝ.
- Хайде, Антоне – подкани го баба му. – Ела да се обадим на мама и да ѝ разкажем каква беля се случи днес с пръста ти.
- Само не прекалявайте с приказките! – провикна се след нея пасторът. – Ще ме разориш с тези твои телефонни разговори! Чуваш ли!
Пасторшата не желаеше да го чува, защото ѝ бе дошло до гуша от неговата свидливост.
Когато разбра как е пострадал Антон, майка му обеща да му изпрати нещо наистина хубаво, за да го разведри.
Той пощуря от възторг, като чу, че ще получи колет по пощата, и през цялото време, докато баба му го събличаше преди лягане, не спря да бъбри за това.
Антон заспа, а баба му се върна при Карл и пастора. След час каза:
- Е, май е време и ние да си лягаме.
Така и направиха. Накрая всички заспаха без пасторшата. Седнала в леглото си, облегната на високата табла, тя шепнеше вечерната си молитва. После се мушна под завивката и също заспа.